0
1718

В униформата на спомените

И след окъс(н)яването й

Десислава Неделчева

„Черните обувки“, Десислава Неделчева, издателство „Ерго“, София, 2021 г.

Когато четях романа на Десислава Неделчева „Черните обувки“, си мислех колко изгубен е той за младата аудитория. Как личните истории за социализма си остават с маркер 40+ като възрастов обхват на читателската рецепция. После си казах, че макар днешните юноши да са много отдалечени от детство с напомпана идеология, кухи кумири и насилието да следваш заветите им, все пак имитативността и апологетите винаги остават. Сменят се единствено подателите и получателите, сменят се политическите обстоятелства, както и техниките на изпълнение на „поръченията“. И все пак, за романа „Черните обувки“, както и за останалите, ползващи социализма в художествен разказ, остава голямата уговорка, че поставя езикови бариери, неспасяеми от пояснителните бележки и речниците за читателска употреба. Защото младите са лишени от контекст на припомнянето на това политическо време, нямат памет и способност за повторение на участието, докато четат.

Вероятно Десислава Неделчева е знаела за предварително заложената ограниченост на обема аудитория. Но не е ли всяко писане предимно за собствена консумация, когато реминисценциите и въображението обслужват предимно авторовото его? Въпросът за кого пишем е екзистенциален, разбира се, в случая с „Черните обувки“ изпитвам читателска радост да притежавам достатъчно регистри и натрупвания, почти до едновременност с Неделчева, че да чета романа ѝ неасистирано. 

Моят прочит мина през две много открояващи се сюжетни траектории:  края на детството и пътищата на стихотворението. Казано накратко – докато детството намаляваше, растеше поведението на автора. Особено харесах способността на Деси Неделчева да вижда социализма с детски чисти очи, без размахване на пръсти, без лесната сегашна гледна точка на инквизитор на вече мъртви лисици. Деси не следва изтърканото клише носталгията по детството и носталгията по социализма да се приравняват. И това носи според мен една спасителна обнадежденост, че твърде личните времена са неспособни за забравяне, и че големите разказвачески умения имат силата да ни правят по-добри дори когато четем за лоши времена. Една кротка детска топлина  присъства даже и там, където ни се показват чувството за справедливост, обидата и разочарованието.

Като най-голям принос на текста намирам основанията за неизказаност. Премълчаното като основен текст на романа. Сякаш авторката е написала два романа: един за по-повърхностен, основен прочит, и друг – съставен изцяло от междуредия и тишина.  

Четох романа на Деси с постоянно повикване на цитати от лични преживявания, с потвърждаващите открития да намираш съучастници за неща, които уж са само твои. 

„Черните обувки“ е честна изповед и честна литература. Авторефлексията не е продукт на целенасочена терапевтика, независимо от жанра дневник. Защото в дневника всяко отбелязване датира не само времето, мястото, обстоятелството. Датира се посланието и неговата всеобхватност, като капсула на времето: как ще прочетем себе си след трийсет години, заличени ли са границите на припомнянето от допълнителното наслагване на съвремието, или миналото постоянно се самонарежда, където и да отиде погледът.

Това е и роман за всичко, което някога нямахме, докато си мислехме, че сме част от голямото. Черните обувки, които Дарина няма, за да извърви пътя на пресилената героичност, всъщност са част от нейното спасение. Не ѝ е писано да извърви докрай патетиката на фалшивата правилност. Вероятно Деси Неделчева е избрала да ѝ даде милост, за да я съхрани за други времена и други пътища. На поезията, на обичта и на местата, където означават едно и също.

Защото всеки детски дневник ни казва винаги – ние сме хартията, на която пишем. „Черните обувки“ – роман за това, което сме написали по пътя на порастването. И особено за това, което натрапливо не написахме.