0
1465

В шарения свят между културите

Италия, Италия“ (2017, реж. Кавех Сабагзаде)

Темата за културните различия – извън военния контекст – изплува сред многобройните заглавия от 10-ото издание на Sofia Menar Film Festival.

Дори и най-любопитните киномани могат да се уморят от остро социалните и/или етнически конфликти, които прииждат на вълни в киното, отразявайки ескалиращи политически и икономически претенции в различни точки на планетата. Тогава е приятно да се потопиш в семейни сюжети, попили многообразието в общуването на различни географски ширини. Такава възможност предоставят иранският „Италия, Италия“ (2017, реж. Кавех Сабагзаде), мароканският „Фадма“ (2017, реж. Ахмед Ел Маануни) и ливанският „Годеж под пара“ (2016, реж. Софи Бутрос), включени в програмата на Menar Film Fest 2018. С освежаващо чувство за хумор и трите филма поставят героите си в контекста на събития, повлияни по различен начин от чужда култура, но не търсят сблъсъка, а по-скоро се интересуват от интеграцията – на драматургично, формално и емоционално ниво.

В „Италия, Италия“ преводачът Надер е запален фен на всичко италианско и му е отредил съществено място във всекидневието си: от алармата, с която се буди сутрин, през любимата Vespa и частните уроци за деца през деня, до ястията, които приготвя за съпругата си Барфа. В центъра на дебюта на Кавех Сабагзаде е историята на един брак и въпросът доколко се познават помежду си двама души, живеeщи заедно, което си е общочовешки проблем, без особена връзка с иранското и италианското. От друга страна обаче, цялата атмосфера на „Италия, Италия“ до такава степен е пропита от страстта на Надер и мечтата му да замине за Апенините, че сюжетът определено не би звучал по същия начин в друг биографичен контекст. Филмът е много модерен като формални решения – с ретроспекциите, визуализирането на фантазиите на Надер и повторението на кадри – сякаш всеки ден се опитва да започне разказа си „отначало“. Парадоксално е, че киноиндустрията, в която работи Барфа, не играе никаква роля за опоетизирането на всекидневието – тя си остава изцяло свързана само със съпругата и с реалността (от контекста на запознанството им до дебютния филм, за който Барфа мечтае), докато в личния свят на Надер, от музиката до интериора в дома му, Италия се превръща в символ на едно въображаемо бягство от назрялата криза в отношенията между съпрузите, както и в източник на комичното сред тъгата на семейната драма. Така без да се противопоставя пряко на иранското, „чуждопоклонничеството“ на Надер едновременно го издига над реалността и му дава емоционална подкрепа, но може би го отдалечава от Барфа…

„Фадма“ (2017, реж. Ахмед Ел Маануни)

Ако не сте „срещали“ иранец с италианска страст, то със сигурност сте попадали на история, поделена между Мароко и Франция. Такава е и съдбата на Фадма от едноименния филм на Ахмед Ел Маануни. В Маракеш е домът ѝ и работата като екскурзовод, с която е отгледала двете си деца, а във френската провинция, където по-големият син има успешен бизнес, е сърцето ѝ. Не че не обича по-малкия Карим, но той е въздухар и малко нещо ленивец, който предпочита да лежи на грижите на мама, вместо да си организира живота. Фадма е дейна жена, любезна и оправна с чужденците, които развежда из родния си град. Когато заминава в дома на Ахмед във Франция, тя се заема със задачата да възроди мароканския семеен дух в къща, където бащата постоянно говори по телефона или отсъства по работа, а дъщерята тийнейджърка е вечно намусена и недоволна. Оказва се, че най-големият съюзник на Фадма е френската ѝ снаха, а най-сериозното предизвикателство е да се сприятели с внучка си Жюли-Айша, която повече от всичко на света не иска да бъде „арабка“.

Мароканското и френското се преплитат ненатрапчиво, без излишни етикети, в една история за семейните връзки и умението да се справяш с трудните ситуации в живота. Хуморът прелива от закачките между Фадма и Карим към отношенията баба-внучка и постепенно се оказва, че всеки от героите трябва „да порасне“, което важи буквално за комичния образ Карим и за гневната Жюли, докато при Ахмед означава измъкване от бесния ритъм на деловия живот, а при Фадма – да намери време за себе си. Така културните различия се превръщат в елементи от градежа на съвместното бъдеще.

„Годеж под пара“ (2016, реж. Софи Бутрос)

Далеч „по-войнствена“ е перспективата в ливанската комедия „Годеж под пара“, защото главната героиня Тереза ще сгодява дъщеря си за младеж, който пристига със семейството си от Сирия. Младата Гада крие грижливо националността на сватовете, тъй като вуйчо ѝ е убит от сирийска бомба и майка ѝ Тереза мрази всичко, свързано с тази нация. Ако не ставаше дума за комедия, ситуацията би могла да се обърне в доста свирепа драма, но благодарение на хумора са поднесени (и преглътнати по-лесно) някои сериозни въпроси за междуличностните и междуетническите отношения. Любопитното в случая е, че и двете семейства са християнски, така че религията не е фактор в конфликта. И ако не беше мъката на Тереза по любимия брат, ситуацията (сюжетно и филмово) би напомняла на британска междукласова „свада“. Освен от задължителните недоразумения, битови и любовни, комичното извира именно от трагичния елемент в историята – Тереза разговаря с „оживяващата“ (само за нея) снимка на покойния си брат, чийто лик откриваме във всички помещения на къщата. Този изобретателен похват съчетава в едно смеха и тъгата, които обгръщат фабулата, като защитна стена срещу глобалните проблеми в големия свят, надхвърлящи кризата в един дом в ливанско село. И без да се афишира излишно, посланието от дебютния филм на Софи Бутрос е ясно – обикновените хора не носят отговорност за политическите конфликти и биха могли да ги преодолеят заедно. Е, и романтичната любов помага, когато трябва да се преглътнат междукултурните „несъответствия“.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияЗащитеното място
Следваща статияЗа митаря и по-специално за фарисея