0
2801

„В шепите на Демир Баба“ и илюзията да си там

„В шепите на Демир Баба“ – дервишки танц

От 14-и до 16-и септември 2018 г. в историко-археологическия резерват „Сборяново“ се проведе В шепите на Демир Баба“– първият празник за съвременно изкуство и култура.

В програмата участваха артисти от различни възрасти, етноси и направления в съвременното българско изкуство, които представиха: музика, поезия, литературна и социална критика, дервишки танци, беседи за Борис Илиев и Демир Баба, за местността, културен туризъм и, както се казва… „и още нещо“.

Мина доста време от фестивала „В шепите на Демир Баба“ и няма смисъл да нижа събитията хронологично. Затова съществува опасността целият разказ да ви се стори хаотичен. Но може да подходите по-глобално, може да наречете разказа „динамичен“. Следващите няколко страници ще пътуваме заедно в Делиорманските измерения между миналото и бъдещето, младото и старото, земята и небето, светеца/мистиката – човека/битието, съня и реалността, литературата и дервишкия танц… Неслучайно казвам „ще пътуваме“, защото точно това правихме през трите дни на празника.

Събитията се проведоха в две отделни, но свързани места в историко-археологическия резерват „Сборяново“ – Демир Баба текке и КК „Свещоливница“ в с. Свещари. Тази динамика в пространството позволи на всяко от тях да е самостоятелно, със свой вътрешен живот, да се отличава визуално, както и да пренася/отнася своите публики.
Провеждането на културни събития в/пред действащи храмове в България е необичайна практика. В този смисъл представянето на съвременна българска култура пред Демир Баба текке бе екзотично начинание. Макар и това да не беше фестивал, а празник за съвременно изкуство. Фестивалите най-често акцентират върху музикалната си програма, докато „В шепите на Демир Баба“ нямаше категоричен акцент, а имаше от всичко за всекиго. И дискутирахме, и поспорихме. Последните две също често липсват след или по време на културни събития, отсъстват разговорът и взаимодействието с публиката. Въпреки че публиката е неизменна част от творческия процес на всеки един артист, следователно разговорът с нея е много важен. Но да тръгваме вече, айде…

Как започнахме?

Може да затаите дъх и да изчакате малко, защото с доброволците преобразяваме вътрешния и външен двор на Демир Баба текке, слагаме красиви червени килими на флорални мотиви пред входа на тюрбето (ще се престорим в следващите няколко часа, че това е сцена), разнасяме възглавници, черги и дунапренени дюшеци за публиката. Музикантите и озвучителите правят саундчек, част от доброволците подреждат и палят сандалови-ароматни пръчици около храма… За да не ви се стори, че аз бездействам – ще кажа, че намествам една голяма юка (цвете), паля 22 свещи и се опитвам да не ви задуша… Сега можете да дишате нормално отново. Всичко е наред. А! Да! И не вали дъжд, дори е топло. Да, топло е – никой не е с яке или сериозна връхна дреха. Петък е, от понеделник не е спирало да вали дори за ден. Само днес не е валяло, но озвучителите искат найлони, защото можело, нали знаете, никога не се знаело. Няма да вали, Демир Баба обеща.

Калоян Иванов: музикални приказки от спящата земя

Добре, гостите идват, храмът е изпълнен с аромати, светлини, килими, възглавници и няма да вали, нали? Отивам зад храма и записвам на телефона си нещо по идея на Калоян Иванов a.k.a. TFSL (Tales From The Sleeping Lands/Приказки От Спящата Земя). С музикални-ембиънт приказки от спящата земя започва „В шепите на Демир Баба“. Не смятате ли, че това е толкова подходящо, символично? Докато си мисля всичко това… Ха! Девет и тридесет е: TFSL (Калоян Иванов) пуска нещо… Гласът ми тръгва по струните, излиза през колоните и се разлива в целия храм:
Добре дошли в шепите на Демир Баба…
Започнахме!
Калоян гради звуков космос, разказва приказки за водата, въздуха, огъня между ароматните облаци, мистиката, природата, хората… Следващите три дни времето и пространството няма да съществуват, колкото и да не ни се вярва. Просто в неделя всички ще си тръгнат, а аз няма да мога да заспя още няколко дни. Някой да ме удари с грил тиган по главата, за да се събудя или да се унеса…
Ето го и Мирян Колев E.U.E.R.P.I.– отново пред тюрбето, върху онези килими, които се преструваме, че са сцена. E.U.E.R.P.I. е експериментален-ембиънт проект, обикалящ цял свят и импровизиращ на момента, спрямо пространството и публиката. Мирян Колев, след като пусна въздушна струя от устата си върху китарата, извади гласа на Демир Баба от храма и направи още много различни от класическия модел на свирене неща. Ако имаше магьосници наоколо, биха рекли, че това, което става, е бяла магия…

Мирян Колев извади гласа на Демир Баба от храма

Изходната точка, от която най-често започвам, докато стигна до 14-и септември, е:

Кой е Демир Баба?

Хасан Пехливан Демир Баба (Тимур) е най-известният и почитан духовен водач на бабаите (основна група на къзълбашите/алевиите) в Североизточна България. Той е повелител на въздуха и водата, на огъня и земята. Лечител, мистик, дервиш, който лекува хората, утолява жаждата им, спасява ги от чудовища, учи ги на милосърдие, смелост, благодетели. Воин на воини. Човек, който не се прекланя пред владетели, ако те не обичат и помагат на народа си.
Една от легендите за построяването на Демир Баба текке разказва как светецът, почти на 30-годишна възраст (1560 г.), търси място за уединение и изграждане на свое светилище. Той хвърля дервишката си тояжка и тя пада на живописното, красиво и хармонично място до с. Свещари. И така, след известни реконструкции, най-голямото-седемстенно текке в България се намира на територията на резерват „Сборяново“.

Една от най-големите и вечни сили на Демир Баба е, че е безсмъртен. Легендите разказват, че той е вечно сред нас, но под различна форма. Епическият образ, който хората от различни религии са си изградили за него, с митовете и легендите, го превръщат и поддържат като вечно жив културен герой. Ритуалите (избождане на очите на дявола, изцелителният камък и други) са неизменна част от посещението на Демир Баба текке. С тази беседа, изнесена от Субхи Рамаданов (представител на къзлъбашите от с. Севар), започна програмата на 15-и септември.

Защо „В шепите на Демир Баба“?

Различните идентичности на човека го правят уязвим и предразположен към разединение. Това улеснява извратената мисия на някои хора, на които им доставя удоволствие да упражняват власт над разнородните съдби на човечеството. Ние винаги сме били обречени да бъдем в нечии мръсни шепи, нокти, пипала и други метафорични измерения на нечие притежание. Главният въпрос в нашето съвремие на глобални времена е: Има ли за нас светло място всред този панаир на грозни клоуни, които жонглират с миналото, настоящето и бъдещето ни? Не сме ли изморени от този цирк, не преживяхме ли достатъчно, не пораснахме ли дотолкова, че да започнем да се познаваме, обичаме и общуваме без да се делим? Защо веднъж не попаднем в нечии чисти и отворени за всички шепи? Ако това е възможно, как можем да го направим? Кое може да ни свърже и намери в този тъмен лабиринт от исторически лъжи, освен съвременната ни култура, която е тук и сега? След този Сократов чорап от въпроси, който ви оплетох, сигурна съм – досетихте се защо „В шепите на Демир Баба“…

Още в IV в. преди Христа на мястото на теккето е имало тракийско-женско светилище. Древните са танцували там под съпровод на арфи и поезия. След като през Средновековието е построено теккето, Демир Баба и други дервиши са изнасяли духовни уроци, изпълнявали са дервишкият ритуал сема, писали са и са чели поезия. И това, представяте ли си, вековно средище и храм на културата е до някакво си никакво село Свещари. България е велика!

Азис Таш, поетът-арабист-преводач-преподавател, представи стихосбирките си

Един от първите поети, когото поканих за този проект, беше Азиз Таш. Той сподели, че преди 20 години Любомир Миков (един от главните изследователи на бекташийско-алевийската култура в България) му е показал османски надписи от Демир Баба текке. 20 години Азиз отлага идването си в теккето. Но на 15-и септември пред тюрбето на Демир Баба поетът-арабист-преводач-преподавател представи 3 в 1, стихосбирките си: „На 22“; „Небе на 33“ и „Околосветска обиколка на липсата“. Неслучайна е връзката между неговото име Азиз Таш (Светец/Свещен Камък) и името на Демир Баба (Железния Баща). Поетичният сблъсък между свещените камък и желязо се получи изящно. Програмата на Демир Баба текке закри Васко Тосев с дервишкия ритуален танц – сема. Васко Тосев – единственият действащ дервиш в България.
И тръгнахме след това към Свещоливницата…

Какво е Културен Комплекс „Свещоливница” – с. Свещари?

Село Свещари или на турски Mumcular/Мумджулар (mum/мум на тур. – свещ) се ражда в годините на Османската империя. Основен поминък на жителите били свещите, които правели за поклонниците, поели да почетат паметта на Демир Баба. Представете си колко много хора са ходели на теккето, след като специално е създадено село, което да обслужва духовните ритуали на поклонниците?
КК „Свещоливница“ е проект, изграден преди 4 години от Културно-просветно дружество „Родно Лудогорие“, чиято цел е да възроди занаята за леене на свещи в селото. Комплексът е построен по идея на краеведа-историк-драматург-режисьор-фолклорист Борис Илиев на мястото на родната му къща, а негов изпълнител е д-р Анатоли Кънев – издател, колекционер, родолюбец, меценат. В двора на Свещоливницата може да се насладите на постоянна експозиция скулптури от Крум Дамянов, Иван Славов, проф. Емил Попов, доц. Кирил Матеев и др. Може да се приеме, че КК „Свещоливница“ не е просто проект, но и галерия-музей, в сградата може да видите картини от мнозина прочути български художници.

А кой е Борис Илиев?

Това питане не трябва да отправяте към интернет, мрежата малко знае по въпроса. Тъжно е, че не е заслужено познат на по-широк кръг читатели. Подобни хора оставят културен отпечатък во веки и съхраняват историята ни. Не знам съществува ли нещо по-благородно и по-човечно от това да посветиш живота си на просветителското дело, на словото и културното развитие. Борис Илиев е велик човек, оставил след себе си мащабен извор от книги/изследвания за: Тутракан, Силистра, Исперих, Свещари и много други. На 29-годишна възраст дебютира с пиесата „Неспокойни нощи“ в Русенския театър, която предизвиква дебат в медиите, печели трета награда в конкурса „1300 години България“ с историческата пиеса „Крепост непреклонна“. Събира песни и стихотворения от дунавския край в тритомника „Дунаве, бели Дунаве“. Обвинен е в анархизъм от ДС през 1949 г., защото – вдъхновен от урок за светлината (бил е учител по физика в с. Свещари), създава театрална постановка с череп. Това е първата авантюра на ДС с него. А веднъж хвърлили му око, след двайсетина години службите успяват да го вкарат в затвора за 3 години заради стихотворение срещу местен велможа. В килията пише 3 пиеси, сред тях и „Крепост непреклонна“ (една от които – на тоалетна хартия), организира културни кръжоци, обединява, вдъхновява. Той е единственият човек, събирал митове и легенди за Демир Баба от местните хора. Не просто ги събира, но заради историческите познания, успява да ги подреди хронологично.
Едни от най-емблематичните му стихове са:

Където минеш – сей,
все някой ще пожъне…

След беседата за Борис Илиев, изнесена от Дарина Илиева, негова племенница, бе представена новата книга на Митко Новков „От Мърквичка до Минотавъра“ с модератор Джена Славова. Културната обиколка приключи с концерт на Митко Таралежков – бард, режисьор, автор на над 100 песни и 4 филма. Култова фигура на българската ъндърграунд сцена, за феновете си той е „тоталният антигерой на деня“.

Как завърши всичко?

На 16-и се събудихме с поезия за закуска с Денис Нуф, който прочете стихове от предстоящата си дебютна книга. Денис ни потопи в самотата и примирението и ни вкара в

///живот в живота

през шпионка
гледам живота
облегнат на дървения
гръб на вратата
нямам сили
или по-скоро не искам
да се връщам
на стола пред
треперещата маса

И така, всичко приключи, всички се пръснахме из България, а аз се пръскам от светлина. Честно ви казвам, толкова много светлина извира отвътре ми, че чак косата ми изруся. Докато се връщат по домовете си, някои ще спят през целия път, изморени от толкова динамика, култура„…и още нещо“, други няма да могат да заспят, трети пък, дето не били разбрали навреме, ще искат да дойдат, ама другата година. Четвърти ще са жадни за разкази, за разкази в снимки… Пети ще цъкат с език и ще играят карти, напълно незаинтересовани от случилото се. Сами сте се убедили колко пъстър и красив е светът.
И моля ви, не приемайте всичко написано за чиста монета. „В шепите на Демир Баба“ изглеждаше така от моя гледна точка, а мен най-често хората ме наричат луда и ме обвиняват, че живея на друга планета. Аз пък им отговарям, че луд е само онзи, който се опитва да бъде нормален.

За да рамкирам този текст, нека вметна, че организатори на това събитие бяха Български Младежки Форум – Велико Търново и РПД „Родно Лудогорие“ с подкрепата на Община Исперих и Исторически Музей – Исперих. Благодарна съм им за съпричастността в безумното начинание. Благодаря и на великолепните доброволци, без които нищо от това, което стана, нямаше да стане.
Ама като стане, все така да става – хубаво и пъстро…

Емине Садкъ е от Исперих. Завършила е Хуманитарната гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“ във Велико Търново. Следва „Връзки с обществеността“ във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Тя председателства Българския младежки форум във Велико Търново, към който създава „Лаборатория креативно общество“.