Начало Идеи Габи и музеят на атеизма
Идеи

Габи и музеят на атеизма

Людмила Миндова
12.08.2023
2328
Антони Тапиес, Поклонение, 1972 г.

Вестниците по онова време не си губеха мястото да информират читателите, че моргите са препълнени и при земетресение или друго природно бедствие труповете ще започнат да се въргалят по улиците. Просто нямаше никакъв смисъл, понеже това вече беше факт.

Труповете ни заливаха отвсякъде, а много хора се принуждаваха да крият в домовете си своите починали близки в страх от посегателства, докато намерят място, където да ги погребат. Кремацията беше на невъобразими цени, а освен това държавата изгаряше и хвърляше в общи гробове безчислени множества. Малцина щастливци се осмеляваха да запалят свещ за своите хора, още по-малко бяха онези, които се престрашаваха да се прекръстят.

Кръстехме се наум, тайно. Макар вече всички да се съмнявахме дори в неприкосновеността на собствените си мисли.

Режимът си създаваше свои структури, институции, творчески, театрални, писателски съюзи, които трябваше да контролират съзнанието на гражданите (макар че какви граждани бяхме ние, щом ни третираха като крепостни селяни) и да предотвратяват всеки опит за промяна на статуквото. Властта ги наричаше „инженери на човешките души“, но по програмираното си и предсказуемо поведение те приличаха не на инженери, а на роботи. Така и ги наричахме „роботите на властта“ или „агентите хуманоиди“, които ни обливаха със сълзотворен газ, силни струи вода или електрошокови вълни, когато си позволявахме да се опълчим срещу Музея на атеизма.

А Музеят на атеизма беше създаден в Минск с държавен указ на 7 септември 1930 г. Из цялата страна никнеха като гъби редица други такива антирелигиозни центрове за изтребление на всичко и всички, свързани с християнството. Взривяваха се църкви, златните куполи, кръстове и чаши за причастие се претопяваха или изчезваха безследно в семейните дачи. Старите параклиси се превръщаха в конюшни или агитпроп клубове. Колко фрески и икони бяха боядисани набързо с блажна боя, за да не смущават очите на светците (дори избодени!) случайните минувачи, които публично се бяха отрекли от вярата си, за да се закълнат в заветите на революцията. Ние научавахме за всичко това случайно и откъслечно. Още от революцията насам обаче беше ясно, че вярата ни ще оцелява все по-трудно. Говореше се, че само през 1919 г. са били взети от местата за поклонение и скрити от вярващите между 57 и 65 мощи на светци. Разказваха и за грозни кощунства. Светците били разсъбличани, а мощите им се предавали от ръка на ръка, за да повярват и последните християни, че в тях няма нищо свято.

Изобщо животът – тукашен и отвъден – бил обезценен. Както рухнала светостта, така рухнала и стойността на човека. Обикновените мъртъвци можели само да се радват, ако стигнат до погребение. Опела и заупокойни молитви се правели тайно и в страх. Ах, освен това… Колко често само докато съпругата и майката, оплаквали своя близък в единия край на страната, изведнъж най-неочаквано в другия ѝ край „оживявал“ някой мъж с неговите документи, име и биография. За това обаче рядко близките разбираха в един човешки живот. Научаваха го случайно следващите поколения, ако новият притежател на документите за самоличност се окажеше достатъчно тщеславен, за да впише „данните си“ в почетната история на държавата. Тогава изведнъж потомците разбираха, че имат сестри и братя на другия край на земята, ала без ДНК тест кой можеше да докаже, че в действителност нямат нищо общо. От друга страна, така и най-заклетите безбожници можеха да признаят, че има живот след смъртта. Мъртвият не само продължаваше да живее в друго тяло, но и най-често успяваше да спаси другия човек от почти сигурна смърт в ония времена на жестоки чистки и люта злоба.

На 20 юли 1920 г., на връх Илинден, приели и решението за пълна ликвидация на мощите, за да се спре всяка реакционна дейност от страна на християните, които държавата смятала за свой най-голям враг. Трябвало на всяка цена да се приключи веднъж завинаги с „култа към мъртвите тела“. Както по-рано завоеватели изгаряли мощите на светците, понеже знаели, че по-лесно се завладява обезверен народ, така и революционерите сега се справяли с „враговете на народа“.

Гоненията ту се засилвали, ту отслабвали. Издавали се нови и нови заповеди и укази, разстрелвали показно свещеници, които отказвали да се подчинят и да предадат почитта към светците и мъчениците. Така и техните имена се включвали към небесния сонм, а манастирите и храмовете, където преди това служели, нерядко били превръщани дори в концентрационни лагери.

Но не по-леко било на жените на убитите. Те оттук-насетне рядко получавали работа и зависели изцяло от благодеянията на своите съграждани, които също живеели в оскъдица и страх.

Така се случило и със семейството на протойерей Йоан Восторгов, когото разстреляли на 5 септември 1918 г., понеже като настоятел на Покровския събор в Москва отказал да предаде мощите на светеца, съхранявани там. Свещеникът знаел, че мощите ще бъдат подложени на поругание и бил категоричен в своята защита. След разстрела на отец Йоан мощите престояли още година в манастира, но скоро натискът и обвиненията в контрареволюционна дейност срещу духовенството се подновили, мощите били иззети и предадени първо в музей към милицията, а после и в Музея на атеизма.

Чии били тези мощи? Бихме могли да замълчим и да скрием историята им в страх за голата кожа, но ако замълчим ние, дърво и камък ще завика.

Мощите били на Габи. Габи, чийто живот след смъртта бил далеч-далеч по-дълъг, отколкото приживе. Защото Габи успял да доживее едва до шест години. Убийците му благоволили да му отпуснат само толкова. Като момченце Габи не успял нито да си поживее, нито да се наиграе, нито да попътува, но после обиколил толкова места и срещнал толкова хора, че това вече било повече от чудо. Отгоре на всичко телцето му се било нагледало на убийци не само в живота му на момче, но и после, в странстванията му на светец. Защото едните искали да принесат в жертва живото му телце, а другите – да се погаврят с него след смъртта. За назидание и ужас на всички, които вярвали в отвъдния живот и силата на светостта.

Но Габи нито бил, нито сега е като другите светци. Милото момче! Не му стигали нечовешките страдания, а отгоре на всичко и днес името му пречи. Ще пречи и утре.

Един ден след разстрела на отец Йоан, саркофагът на Габи изчезнал. Заедно с него над Покровския събор паднал пълен „покров“ от мъгла, забвение и страх. Строго забранено било да се пее акатистът и молитвите към святото момче, името му не трябвало повече изобщо да бъде споменавано. Всеки, който се осмелявал да напомни или попита за него, можел да бъде сигурен, че няма да посрещне утрото.

По-млада от него с около триста години, аз вече бях прескочила отсамната му житейска възраст, когато научих за живота и страданията му. Една нощ, тъкмо бях навършила петнайсет години, когато сънувах как момченце с дълга до земята бяла нощница идва към мен и ми носи стрък бели лилии. Нощницата му излъчваше мека седефено-златна светлина, а русата му къдрава главица ме гледаше с очи на млад елен. Преди да го попитам как се казва, той се изпари, а аз се събудих. Навън вече се развиделяваше и аз успях да различа силуета на цветята във вазата на масата. Лилии, разбира се. Мама обичаше цветя.

Габи се родил в семейството на православни християни през 1684 г. Точно една година след битката при Виена между османския завоевател и християните. За добрия край на битката огромна била ролята на поляците, а днес родното градче на Габи е в Полша и там – след толкова странствания пост мортем – е нетленното му телце и днес. Растял като добро и мило детенце. Бил на шест години, когато озлобен срещу семейството, арендаторът отвлякъл момчето и го подложил на садистични изтезания. Габи издъхнал от бавна и особено мъчителна смърт. Когато открили телцето му, вече бездиханно, открили малки прободни рани навсякъде и по-голям прорез в едното рамо. Хората решили, че става дума за ритуално сатанинско убийство, тъй като при такива рани кръвта изтичала бавно, а тъкмо по този начин тя била използвана за жертвоприношенията от окултистите. Убийците скоро били намерени и наказани и сигурно случаят щял да бъде забравен, а опечалените родители да угаснат мълчаливо с мъката си, ако след около трийсетина години в тези краища не започнала да върлува чумна епидемия. Умирали много деца и родителите погребвали телцата им до гроба на Габи. Дали за това, че свързвали болката си със страданието на неговите родители, дали защото чувствали нещо по-специално край гробчето му, но хората били направили почти едно цяло малко детско гробище около него. Веднъж случайно мотиката навлязла по-надълбоко в гроба на момчето и присъстващите забелязали, че телцето е непокътнато. Оттогава започнала и същинската вяра в чудесата на малкия светец. Мнозина се излекували от нелечими болести, преставали да заекват, хвърляли патериците, зараствали раните им. Чудесата не спирали и ставали все по-внушителни, но най-важно за хората било, че им носи утеха и успокоение в тежките дни. Век по-късно Габи бил канонизиран за светец, а паметта му започнала да се почита в няколко държави и на няколко езика.

Мощите на Габи пътували от Бялисток, през Минск, Слуцкия и Супрасълския манастир… До Москва, в подземията на музеи, храмове, манастири. Името му едновременно вдъхвало кураж, особено на онези, които се молели Бог да ги дари с рожба, но същевременно изпълвало сърцата и със смъртен страх. Болшевиките забранили най-строго да се говори за страданията на невръстното момченце и към обвиненията в контрареволюционна дейност срещу онези, които почитали светостта му, прибавили и антисемитизъм. Тъй като се разпространявала версията за извършеното сатанинско жертвоприношение с кръвта му, лесно било да обвинят християните, че превръщат почитта си към детето светец в реакционен антисемитизъм и неприкрит реваншизъм. Но защо антисемитизъм? Защото се носел слух, че арендаторът Шутко, който бил отвлякъл момченцето и носел основната вина за смъртта му, бил евреин. Това, разбира се, не само не можело да се докаже няколко столетия по-късно, но и било абсолютно нелепо. Един вярващ юдеин никога не би се погаврил с човешки живот и не би се занимавал нито с окултизъм, нито с ясновидство, още по-малко със сатанински жертвоприношения. От този миг Шутко е останал в историята като пример за патология, като садист, психопат и убиец. А това няма никаква връзка с антисемитизма. Впрочем по заповед на НКВД били избити толкова много евреи и антисемитската политика на Съветския съюз била така чудовищна, че обвиненията срещу почитанието на момчето светец са абсурдна пропаганда. Но кой се вълнува от това…

А името на Габи се споменава почти тайно и днес. Ще бъде така и утре. Паметта му ще бъде поругавана, вярващите ще бъдат заплашвани, че ще останат без дом и работа. Ще се пръскат луди пари за Музея на атеизма и религиите, който с времето ще става все по-пищен и безцеремонен в своята показност. И мнозина ще навеждат боязливо или засрамено глави, стане ли дума за Габи. За детето светец Гавриил Белостокски, чиито мощи днес са в катедралата „Свети Николай Чудотворец“ в полския град Бялисток.

Забравата и забраните вървят ръка за ръка, но споменът за Габи няма да умре. Както за съжаление няма да спрат да умират деца. В нестихващата болка на сърцата си родителите ще пръскат всичко, което им е останало, за да направят небесния сън на своите деца по-спокоен и хубав от краткия им живот. Ще целуват саркофага на Габи и ще се молят от сълзите им да поникнат уханни лилии, които малкият архангел да разнася тайно на нежните девици.

И току-виж и хуманоидите пролели някоя човешка сълза. По Габи и по неродените още деца, без които никой от нас няма вече да знае какво е животът преди смъртта.

P.S. Съвсем скоро след като, впечатлена от историята на свети Гавриил Белостокски, написах този разказ за него, с голяма покруса научих, че над момиче в Стара Загора е било извършено жестоко посегателство, което силно напомня на причиненото преди повече от три столетия на детето светец. За щастие момичето е живо, но множеството прободни рани от бръснарско ножче по тялото ѝ след извършената операция (дай Боже – успешна!) не трябва да бъдат забравени. Защото злото не става по-малко, когато се мълчи за него. Напротив – тъкмо чувството за безнаказаност го засилва до размери, които са в състояние да унищожат всичко човешко.

Людмила Миндова е родена в Русе. Завършва славянска филология в Софийския университет Св. Климент Охридски, а през 2005 г. защитава дисертация върху хърватската барокова литература. Автор е на монографията „Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма“ (2011), на поетичните книги „Блус по никое време“ (2009), „Тамбос“ (2014) и „Животът без музика“ (2016), и на „Роман за името“ (2017).  В неин превод са публикувани книги на Данило Киш, Дубравка Угрешич, Йосип Ости, Симо Мраович, Миро Гавран, Алеш Дебеляк и др. Поезията ѝ е превеждана на хърватски, турски и английски език. Един от основателите на сайта „Открита литература“.

Людмила Миндова
12.08.2023