0
540

Гадаене по луните

azahariev

Нещата се развиха по-бързо, отколкото ми се виждаше, че ще стане в действителност.  В предишните си две статии за портал „Култура” писах основно за отношенията между Европейския съюз и Турция в периода след сключването на историческото  споразумение, писах, че затварянето на очите пред поведението на Ердоган и измиването на ръцете с него пред трети страни може да изправи Европа пред риска да се компрометира. Че Съюзът е подложен на изпитание и трябва да докаже себе си и да се покаже в очите на околния свят, а и на собствените си граждани като ръководена в съгласие с принципи и уникална по рода си общност от държави.  Като общество на хора, което не се огъва пред страха и реалните опасности от икономически и социален характер, свързани неизбежно с безпрецедентното положение, произлязло от миграционния потоп.

По-малко от седмица беше нужна след предупреждението и препоръките на Европейската комисия, за да се произнесе в сряда и Европейският парламент, който единодушно застана на пътя на изпълнението на сделката с Турция, въпреки цената, която може да се наложи да бъде платена. Така  и трябваше да стане, защото в противен случай доверието в европейските лидери и респективно в Европа като демократичен модел и заедно с това като влиятелен и стабилен международен фактор, щеше да пострада. ЕП отказа да обсъжда и приеме засега либерализирането на визовия режим за турски граждани, стана ясно онзи ден.  С това Европейският съюз избра да не изгуби от уважението и самоуважението си и прибави към доверието, на което се радва, като пое предизвикателството да плати висока цена, в случай че откритите заплахи на Ердоган за ново невъзпрепятствано, сиреч контролирано пропускане на емигранти към европейския континент, бъдат превърнати в реалност.

Чрез своите най-високи институции ЕС даде силен знак, независимо че хладният, отстранен прагматизъм предполагаше други маневри.

Заемането на такава позиция не е изненада, очакваше се нейното заявяване, па макар и очакванията да бяха съпроводени от опасения за наличието на твърде много неизвестни и рискове. Това, което учудва, е не толкова бързата реакция на Европа, а нещо друго. А това друго е причина за безпокойство, защото е индикатор за политическата еволюция, през която, както изглежда ще мине Турция в ръцете на Ердоган в най-близко бъдеще. Според мен е странна скоростта, с която турските власти започнаха да засилват репресиите върху цивилните кюрди и да потъпкват свободата на словото и изразяването с още по-голяма ожесточеност. Тъкмо онова, за което са критикувани на официално ниво от толкова дълго време насам. Информацията за прилагане на още по-твърди силови мерки, съпроводени от грубо погазване на човешките права, предизвика официална интервенция от страна на ООН. Стана така, че само няколко дни, след като представители на Европейската комисия поставиха въпроса за изоставането на Турция в процеса на изпълнение на точките от споразумението с ЕС, засягащи предимно реформите в законодателството на страната, и в частност действащия в страната закон за тероризма, светът научи за  разтърсващи прояви на насилие от страна на турските сили за сигурност. Излиза, че репресивната машина на Ердоган се задейства по-активно и безмилостно точно в периода, в който се очакваше, че усилията на оглавяваната от него власт ще бъдат насочени основно към провеждане на реформите в областта на законодателството, регламентиращо правата и свободите на гражданите и на имигрантите, както и, разбира се, към реалното зачитане на тези права. Сред някои от най-важните поставени условия беше и предприемането на стъпки към по-отворена комуникация с всички страни – членки на Европейския съюз и към подобряване на сътрудничеството с Европол. Но на практика виждаме, че точно в самото навечерие на така важното отпадане на европейските визи за хора с турски паспорти, политическото твърдоглавие на господин  Ердоган се проявява с още по-голяма сила и стига до екстремизъм, който е крайно неподходящ на фона на най-новата история на отношенията със Съюза от последните месеци и на постигнатия от Анкара пробив.

Така че за мен въпросът е този: как да си обясним действията на Ердоган и тези негови показни жестове в навечерието на заветния за Турция юни. Жестове, които несъмнено трябва да демонстрират укрепнало още повече самочувствие и увереност в собствените сили и в ресурсите за поддържането на политическия шантаж, на който е подложена Европа, но които може да струват скъпо.

Единият от възможните отговори на въпроса за това на какво се основава държанието на Реджеп Тайип Ердоган в конкретния момент, може да бъде потърсен в новия профил на ландшафта, оформил се в резултат от сговорчивостта на Съюза и от затвърдилото се в последно време впечатление, че европейски политици от най-висок ранг толерират девиантните феномени в поведението на турските власти. Към това обяснение ще трябва да прибавим несъмнено и някаква доза пренебрежение към вероятността европейците да покажат решимост в създалата се твърде сложна за тях ситуация. Господин  Ердоган очевидно разчита много на дълготрайността на проблема с огромните размери на миграцията към Европа, но не по малко се осланя може би и на убеждението, че от Европейския съюз ще разтегнат още стените на толерантността си, че ще увеличат допълнително еластичността на мембраните. А дали президентът на Турция не е получил от някои хора и директни уверения, че това ще бъде така? Дали с несъмненото си съгласие да свърши работа, която спокойно може да бъде определена като „мръсна”, не е издействал много повече от онова, за което знаем от официалните съобщения? Не искам и да мисля, че това е било и продължава да е така.

Във всички случаи, ако един от водещите мотиви, които стоят зад ходовете на Ердоган и проявяваната сега от него дързост, е очакването, че европейците ще се покажат малодушни и ще са готови на още компромиси, то трябва да се запитаме прав ли е турският президент в прогнозата си или напротив подценява политическото мъжество и зрелостта на Европейския съюз. И дали с това същевременно надценява размерите и потенциала на центробежния като посока на движение естествен егоизъм на всяка една от страните в общността.

Актът на Европейския парламент от онзи ден и лично на неговия председател Мартин Шулц ни дават основание да мислим, че господин Ердоган не е пресмятал правилно и е допуснал грешка в калкулациите. Поне на този етап, защото е много важно дали съответните европейски институции, от които зависи комуникацията с турските власти по ключовите теми, предмет на Споразумението, ще действат синхронизирано и в съгласие помежду си. Важно е дали скоро няма да се стигне до отстъпление от позицията, изразена категорично от депутатите в Европарламента. Та ако президентът на Турция се види в ролята на човек, направил грешно сметките си, такива, каквито ги скицирахме, то трябва да очакваме в скоро време смекчаване на тона от негова страна и сигнали за завой към изпълнение на неизпълнените досега изисквания. Или най-малкото ще видим симулация, че се полагат усилия в тази насока.

Но трябва да се вземе предвид и една друга хипотеза относно причините за това Ердоган да се държи така смело и да си позволява толкова много при ясното съзнание, каква може да бъде цената на одързостяването. Твърде вероятно ми се вижда плановете на турския държавен глава да не са построени върху нереалистична преценка относно изгледите за твърд отговор от страна на Европа, а да са част от много добре обмислени движения, в замисъла и постройката на които е предвидена и включена и негативната реакция на Европейския съюз. Мисля си, че тази е по-смислената и по-вероятна от двете хипотези. Ако е така, то става дума за преднамерена провокация, ръководена от точни цели.

В такъв случай тактиката на Ердоган позволява да бъде описана с израза „с един удар повече от два заека”, а проекциите й като далекобойни. Най напред, президентът на турската република се възползва сега от предоставения му от обстоятелствата шанс да предприеме тежка офанзива от типа Blitzkrieg срещу кюрдските сепаратисти, но под това прикритие и срещу опозиционните настроения и сили в страната въобще. Още по-твърда ръка, всяване на още по-голям респект и страх. С други думи, Ердоган използва вдигналата се пушилка, защото тя му помага да потули ефекта на някои от разпоредените от него акции като обвиненията в потъпкване на граждански права и свободи биват оправдавани, разбира се, с извънредния режим, в който живее турското общество и със силно повишената опасност от тероризъм, мишена на който са не само турските, но и европейските граждани. Дотук обяснението е просто.

Втората от целите е излъчването с тези ходове на послание, което трябва да внуши, че Турция е достатъчно силна външнополитически, за да си позволи собствена, независима политика  –  дори и по отношение на партньорите си от НАТО  – и че не допуска никога компромиси, особено тогава, когато става дума за първостепенните по значение интереси на страната. Както е ясно, адресат на това съобщение са както външният свят, така и турските граждани и гласоподаватели. Така Ердоган повдига самочувствието на нацията, демонстрирайки, че даже и в този толкова комплексен и объркан контекст на конфронтация и засичащи се и пресичащи се интереси Турция е в състояние да отстоява реална, а не формална автономност при вземането на най-важните за нея решения.

Оттук  лесно се стига и до третия заек, който подскача на една каишка с първите два.   Ердоган повдига с тази своя активност авторитета си в очите на по-голямата част от гражданите на Турция, включително и на живеещите в Европа, което отваря пред него по-широко вратата към разширяване на президентските правомощия и установяването на модел на управление, оглавявано от него, който позволява да бъде категоризиран като вид диктатура, или най-малкото като силно авторитарна форма на власт.

За да се разчисти пътя към постигането на последната цел, беше необходимо да се направи само още нещо, различно от засягащото разрешаването на уравнението между споразумението с Европейския съюз и втвърдяването на ръката в посока на терор от страна на държавата и нейните силови органи. Това беше отстраняването на Давутоглу от пътя. Нещо, с което господин Ердоган вече се справи успешно.

С оглед на казаното ми се вижда, че сметките на Реджеп Тайип Ердоган и по отношение на „Европейския въпрос” във външнополитическите дела на Турция засега са доста точни, а не сгрешени. Че не са резултат от наивност или подценяване на този отсреща, а на преценен риск. Зад тези проекти се таи надеждата, че неизбежната сега политическа дестабилизация на страната и нейният икономически резонанс ще са кратковременни. Период, на който Ердоган гледа като на много подходящ за разчистване на пътя и през който ще може да се свършат нещата, които скицирах по-горе, за да се оберат не след дълго плодовете им.

Предвидено е и това, че втвърдяването на европейските критики към Анкара може да бъде употребено успешно за целите на пропагандната машина, задвижена от подхранвана от турския президент и обърнати срещу самите европейци. Турция лесно може да бъде представена като изкупителна жертва.

Не на последно място по значение трябва да бъде поставен и един силно натоварен  символно момент, който възниква естествено, но който може би се съзнава и поддържа методично от турския президент и неговата партия. Говоря за това, че в сегашната историческа ситуация Турция, която възприема и представя себе си като наследник на Османската империя, е не нашественикът, а защитникът. Сега Турция е призвана да брани границите на Европа, а не да ги превзема. Крепост, вместо стенобойна машина.

Да, това е то историята.

Забележка: Текстът е завършен в четвъртък по обед, преди последните изказвания на президента Ердоган.

 

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияПътят на Ида
Следваща статияАбстракцията – сигурна територия