0
1649

Галерия „Структура“: оптимистично

„Форми на съвместно съществуване“, Галерия Структура, 19.12.2017 – 20.01.2018

Напоследък се хващам за думите… Бях на демонстрация в подкрепа на Истанбулската конвенция, когато моя позната ми разказваше идеята си за изложба. Разсеяно я слушах, защото паралелно се опитвах да чуя какво все пак говорят ораторите за жените жертви на насилие у нас. По едно време познатата ми каза: „Тази галерия е алтернативна“. Машинално я поправих: „Не е алтернативна. Алтернативни пространства имаме много…“. Познатата ми каза: „Добре, няма значение…“, и тъкмо да продължи с идеята си, я прекъснах учтиво – все пак за друго съм дошла пред парламента.
Впоследствие обаче се замислих дали все пак новата галерия „Структура“ наистина не е алтернатива. И ако да, на какво?

Откриването беше грандиозно, макар речи да нямаше. Възхитата сякаш беше преди всичко от пространството, необичайно голямо за частна галерия – поради оберлихта сравненията бяха със зала „Райко Алексиев“ на СБХ. „Структура“ е по-малка все пак, но пространството ѝ е по-разчупено и по-добре организирано. Беше невъзможно изложбата да се разгледа на откриването. Това по принцип е трудно на всяко откриване, но в случая още повече заради огромния брой хора, които буквално скриваха произведенията.

Предполагам, че този интерес бе поне отчасти обусловен от факта, че това е галерията на Мария Василева. Тя бе дългогодишен главен уредник на СГХГ, международно известен специалист в съвременното изкуство и куратор на множество исторически (във всякакъв смисъл) изложби. И когато тя отиде в Националната галерия, сигурно не само аз възлагах надежди, че институцията ще помръдне поне малко напред в мисленето и действието си, замръзнали някъде в 1980-те. Не се получи обаче. Институцията с лекота се лиши от такъв изключителен специалист под натиска на Министерството на културата, тоест на Вежди Рашидов. След това скандално и на практика политическо уволнение миналата година въпросът беше какво ще прави Мария Василева – къде ще намерят приложение натрупаните ѝ с десетилетия знания и опит. В чужбина – беше първото и сякаш очевидно предположение. Но тя създаде галерия в София.

„Галерията изглежда комерсиална“ – чух от колеги, и съм съгласна. С няколко уговорки обаче. Представата за комерсиална галерия у нас е по-скоро свързана с тази за магазин, предлагащ традиционни видове и форми изкуство (живопис, графика, малка пластика), които по-широката публика търси, желае да притежава и може да си позволи. Ескперименталните и новите форми на съвременното изкуство обаче обитават некомерсиалните пространства – при тях дори колекционерите у нас се броят на пръсти, и то на едната ръка. Тези форми не само че не са популярни сред широката публика, но срещат нейното недоверие и неразбиране. Със сигурност една от причините е, че те практически отсъстват и от художествените музеи, които освен всичко друго изграждат представите за изкуство и обуславят неговата културна ценност. И когато музеите ни са останали в миналия век, както вече споменах, процесът на влизане в настоящия ще отнеме много време. Или пък обществото просто ще ги маргинализира като ненужни складове и ще търси своите ценности другаде – което сякаш вече и прави. Така че галерия „Структура“ наистина е комерсиална, но по-скоро погледната през призмата на такива галерии в други страни, които обикновено наричаме „развити“. Тоест прицелена е в бъдещето на съвременното изкуство и неговите ценители у нас, което се надявам да не е много далечно.

„Първата ѝ изложба е странна“ – чух от колеги, и не съм съгласна. Защото според мен изложбата задава посоките в своята програма. Като начало, дори само през видовете и формите на изкуството, които представя, при това равнопоставено: живопис, инсталации, обекти, скулптура, рисунки, фотографии, колажи, видео. А после, чрез названието и концепцията – „Форми на съвместно съществуване“, извежда основанието за тяхната съвременност през съдържанието – тоест през темите и проблемите, които художниците интерпретират.

А това са темите на днешния ни много по-голям, но и все по-несигурен свят, пред който човекът е изправен и с който трябва да се справи индивидуално, сам. Без посредничеството на големи идеологии, илюзорно препращащи към светло бъдеще. Без опората на големи общности – политически, религиозни, национални – доколкото затварянето в тях означава самоизолация и самоограничение, които са в противоречие с желанието за лична свобода и смелост, към които големият свят зове. Без представата, че някъде има земен рай, в който всички проблеми, включително и тези на битието, са решени. Този днешен голям свят е плашещ, но и вдъхновяващ с възможностите си – поне за мен, като една от невъобразимо многото хора, които го обитават.

А като зрител на изложбата намирам част от себе си в представените произведения. Във видеото Be Calm (2017) на Мариана Василева – с усещането, че постоянно някакви групи хора искат да ме завлекат и затворят в своя кръг от мисли и действия. В трите рисунки „Чувал „Желания“ (2017) на Надежда Олег Ляхова, напомнящи незнайното, което подозирам в дебрите на моето съзнание. В несигурността на „конструктивно“ изразения въпрос Who I am at 5AM (2017) на Викенти Комитски. В тревожното самоубеждение на повтарящия се червен неонов надпис I’m Safe (2016) от Калин Серапионов.

За променения свят днес в съпоставка с миналото „говорят“ и „Касерола с шоколадови яйца Kinder Surprise“ (2017) на Викенти Комитски, и инсталацията с параван с ловни сцени и дунапренени възглавници „… И декоративната регресия на mice-en-abime до точката на халюцинация, вулгарност и еротика“ (2017) на Борис Делчев, и величествената многоцветна „Богиня“ (2008) от остатъчни материали на Стефка Георгиева, и „Спящата Венера“ (2017) – в прозаичното улично всекидневие – на Михаил Новаков и др. Майчинството като сякаш традиционно осветено внимание към детето и третиране на майката като раждащо тяло – представя рисунката Madonna-02 (2010) на Севда Шкутова. И пак майчинството, но вече обърнато, мимолетно и опосредено от технологиите, в „Снапчат мама“ (2016) на Боряна Росса. Промяната на ролите, изместването на акцентите, относителността на мащабите, смяната на визиите – и като цяло, и в детайли; във външната красота и нейната скрита агресия, в противоборство и в хармония – представят в работите си HR-Стаменов, Бора Петкова, Оливия Михалтяну, Валентин Стефанов, Гайни Нурсапина, Светлана Мирчева, Нина Ковачева…

В края на изложбата и в дъното на галерията е видеото „Корабокрушение, и ти не можеш да плуваш“ (2011) на Марсел Оденбах: четливо разказана история за днешната среща на континенти през историческата картина „Салът на Медуза“ на Жерико – и миграцията, и илюзията за рай другаде, и разочарованието са си налице. Но заедно с разбирането, че след тази среща си вече друг…

Излязох от изложбата с убеждението, че трябва да се справям със собствената си другост. При това постоянно. И ми се видя оптимистично.