0
2185

Галилей

Един стар разказ

В Курило нощта мина спокойно. Сега, рано сутринта, огромният парк на психиатричната клиника миришеше свежо на мокра пръст. В клоните на дърветата пееха, та се късаха славеи. По лъскавата от падналия дъжд централна алея лежаха като огромни въпросителни и удивителни знаци розови блестящи червеи. Галилей внимателно ги заобикаляше. Ръждивият му халат беше пристегнат с тел. Утрото винаги го вдъхновяваше. Предстоеше му най-приятната част от деня – да си купи от лавката на портала кафенце и цигари, да клекне до телеграфния стълб, да си сръбва от кафенцето и да пуши цигара след цигара.

Тютюнът усилваше мисълта му и след мъчителната, безпаметна от лекарствата нощ той пак можеше да разсъждава за съдбините на света.

Лавката обаче още беше затворена. Галилей безпомощно се озърна. Отчаянието го затисна, сякаш изсипаха отгоре му цял самосвал с чакъл. От будката на охраната се показа Григор Сфинкса. Сфинкса винаги имаше цигари. Колкото и да го мразеше, Галилей се помоли:

– Дай една цигара.

– Първо кажи „Аз съм лайно“! – измуча Сфинкса.

– Аз съм лайно.

– Сега може – каза Сфинкса. Извади смачкан пакет от джоба на брезентовата си шуба в защитен цвят, изтръска една цигара и я подаде на Галилей. Галилей запали с треперещи ръце и когато вдъхна първата глътка дим, пак чу песента на славеите.

– Какво се чува за войната? – попита, заеквайки от вълнение той.

– За войната ли? – погледна го с интерес Сфинкса и грапавите му бузи се нагънаха като гофрирана ламарина. – Войната свърши!

Галилей изтърва цигарата. Огледа се безумно и хукна обратно към болничния корпус. Сфинкса се затресе от смях.

– Войната свърши! – крещеше Галилей. Влетя в спалното помещение и започна да буди другите болни. Сваляше одеялата им на пода, дърпаше тежките като торби цимент възглавници, отвори прозорците.

В рамката на вратата се появи санитарят – големият като мамут Пантелей.

– Дътийбамайкатадътийба – сънливо и басово пропя той и с едната ръка без никакво усилие прикова Галилей за желязната рамка на леглото му, а с другата започна да го връзва с висящите там каиши – първо ръцете, после краката. – Хората още спат бе, дътийбамайкатадътийба!

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияБългария, разкъсвана между Русия и Европа
Следваща статияВсичко дължа на поезията