0
1863

Гангстерски коктейл с изненади

„Те живеят в нощта“

За четвъртия режисьорски филм на Бен Афлек „Те живеят в нощта“: наред с непредвидимия развой на интригата в един познат контекст, най-сериозното му предимство са персонажите.

Бен Афлек е по-добър като режисьор, отколкото като актьор. Ако не вярвайте, питайте Батман. Но тъй като винаги има изключения, можем да смекчим констатацията с друго заключение: режисьорските решения на Афлек са далеч по-безспорни от избора му на роли (в това число и когато играе в собствените си филми). Да се надяваме, че добрият му усет за разказване на истории ще оцелее и след като броят на изявите му зад камерата надхвърли пръстите на едната ръка… Пък някой ден може да го споходи отново прозрението от времето на пълнометражния му дебют „Жертва на спасение“ (2007) и да пропусне да се включи лично в кастинга…

Четвъртият режисьорски филм на Бен Афлек „Те живеят в нощта“ отстъпва с малко на качеството на предишните три, а именно с неудачния избор на изпълнител за главната роля в лицето на… Бен Афлек. Този недостатък до голяма степен се компенсира от изобретателния сценарий, който пренася предпочитаната от режисьора крими драма в зоната на сухия режим в САЩ и се разгръща като доста нестандартен гангстерски сюжет.

Джо Кофлин, ветеран от Първата световна война и горд крадец, няма нищо против да бъде третиран като бандит (включително от баща си, полицейски капитан Томас Кофлин), но предпочита да бъде пребит, вместо да стане гангстер. Тънката разлика се състои в това, че гангстерите – били те италианци или ирландци – са част от организирана групировка, действаща изцяло по волята на своя „дон“…

„Те живеят в нощта“ има сложна фабула, която прелива от жанр в жанр и проследява съдбата на американския ирландец Кофлин в няколко части. Първоначално се запознаваме с крадеца Джо, който никога не убива, но е влюбен в  гаджето на местния мафиот и това го прави уязвим за шантаж. Атмосферата е а ла „Котън клуб“, а безнаказаните грабежи на Кофлин не звучат неправдоподобно на фона на отчаяното му желание да остане неутрален в разгарящата се гангстерска подялба на един Бостън, затъващ в прегръдките на Голямата депресия. В тази част от историята екшънът и отчаяната романтика се редуват, благодарение на автентичното присъствие на фаталната жена Ема Гулд, а една от най-показателните сцени за оригиналната трактовка на този принципно познат сюжет е срещата в ресторанта между презрително-загрижения татко полицай, високомерно-обиденото „лошо момиче“ и Джо, който неумело се опитва да запази добрия тон между страните в конфликта – ролята на балансьор, воден от собствените си принципи за етичност и лоялност, бележи цялата му екранна биография.

„Те живеят в нощта“

В следващата част обстоятелствата се променят и Джо „пристава“ на мафията (самотен ирландец в екипа на италианския дон Масо Пескаторе), а действието се пренася в Тампа, Флорида. Но дори сред преуспяващия нелегален бизнес с ром „Те живеят в нощта“ не се превръща в онова, което може да се очаква от един гангстерски филм с конкуренция, разчистване на сметки и борба за власт. Може би „вината“ е в южняшката атмосфера, в кубинската следа, в неочакваната (за зрителя) намеса на Ку-клукс-клан, в младата проповедничка Лорета, в почтения шериф Фигис… или в точното дозиране на всяка една от тези съставки, за да се получи бързодействаща драма с неочаквани обрати.

Третата част на филма ни връща в лоното на гангстерския сценарий, който малко сме позабравили с развоя на събитията. Тук нещата стават някак по-конвенционални и животът поема логичния си път заедно с „разпадането“ на новаторския порив… Според капитан Кофлин съдбата винаги „ти го връща“, по болезнен и неочакван начин. Ако достатъчно често гледате кино, епилогът няма да ви изненада.

Наред с непредвидимия развой на интригата в един познат контекст, най-сериозното предимство на „Те живеят в нощта“ са персонажите. Детайлното изграждане на характери от различна значимост (за фабулата) привнася жизненост и плътност в жанр, който общо взето рядко разчита на психологизъм и задълбочаване в междуличностните отношения. Образът на Джо сам по себе си е любопитен като свободолюбив крадец, чийто основни козове са лоялността и дипломацията. Но когато към него добавим бащата полицай, който знае с какво се занимава синът му; кубинката Грасиела, която върти незаконен бизнес и подпомага жени, напуснали домовете си; разкаяната Лорета и принципния й баща; верния Дион и откачения Пруит (за една бройка да изпаднем в зоната на психотрилъра), се получава наистина пъстра картина от хора, предпоставяща взаимоотношения, които „накъдрят“ стройната схема на гангстерската екшън-драма. Сериозна заслуга за ефективното функциониране на тези образи има кастингът. Режисьорът Афлек е събрал все интересни актьори, от автентичното „италианско“ излъчване на Ремо Джироне (за всички, които си спомнят „Октопод“), през необикновено кроткия Крис Купър, до бруталната Сиена Милър и съзерцателната Ел Фанинг. И единственият избор, който разваля отличното впечатление от екипа е сладникавата физиономия на Бен Афлек, размиваща философските прозрения на Джо Кофлин.

„Те живеят в нощта“

Без да постига въздействието на напрегнатия драматизъм от „Жертва на спасение“ или „Градът“, „Те живеят в нощта“ е любопитен филм и добро попълнение за всяка режисьорска филмография.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияХибридна България
Следваща статияИзкуството на реториката