0
980

Ганьо Балкански гледа Йонеско

Георги-Марков

Непубликувано есе на Георги Марков за голямото изкуство, което преминава безпрепятствено всички граници, и шовинистичния възглед, че творците се нуждаят от „национален паспорт“. Известният писател го чете по Дойче веле през 70-те години на миналия век.

Пази Боже сляпо да прогледа

Стои великият българин на първия ред на театъра на Йонеско в Париж „Ла’Юшет“, където е изпратен начело на културна делегация с държавна командировка (Дай и ние да го видим тоя Йонеско, какви са тия носорози на столове!) и гледа представление на „Плешивата певица“. Но театъра изглежда, че не му уйдисва, още в началото той започва да се върти на стола си, хвърля погледи ту към Дочоолу, ту към Гочоолу, които са се разположили от двете му страни, проверява мускалите, натикани в пояса му, и накрая не издръжа: „Слушайте, Дочоолу и Гочоолу, вие за какъв ме мислите, бе! Това театър ли е! Какво ми дърдорят тука! Какво е това? Няма я Геновевата да си поплачеш, няма го Данко Хайрсъзина да ти ревне едно „Долуу!“ Знаеш ли, че аз на Геновевата две кофи сълзи съм пролял. Е, какъв е тоя театър, дето не може да ти бръкне в душата! Какъв е тоя театър, дето няма нищо политическо, нищо българско, че може ли театър без майка България!“

„Ами тука е Франция!“ – вметва изчервен Дочоолу, чиято е била идеята да отидат на театър.

„Че то Франция държава ли е!“ – казва бай Ганьо и без да обръща внимание на хората около него извиква: „Ех да ми дадат аз да поуправлявам френския театър, ще им дам един абсурд та да ме запомнят! Тоя Йонеско да си иде в Румъния! Той Бекет да си иде в Ирландия! Тоя Арабал да си иде в Испания! Че как може така чужденци да си разпасват пояса във френския театър!“

И бай Ганьо възмутено се отправя към изхода, последван от Дочоолу и Гочоолу. Обаче пред касата той се спира и ги пита, подмигайки хитро: „Тия трябва да върнат парите, а?“ – и като се надвесва към касиерката казва на превъзходен френски с баташки акцент: „Сил ву пле, ронде моа мон аржан… же не са ве па кил етет абсюрд съ театр!“

Моля слушателите да ме извинят, че си позволих да възпроизведа тази сценка, защото съм сигурен, че ако Алеко Константинов беше жив, щеше да прибави към приключенията на бай Ганьо и това, толкова повече, че българската действителност му го поднася наготово.

Не за първи път бая Ганьовците се опитват да турят в ред световната култура или поне световната интелигенция. Но докато старият бай Ганьо се пазеше все пак да не навлиза много-много в тресавищата на мисълта, то неговият съвременник – бай Ганьо с партийния билет (нима може да има съмнение, че бай Ганьо би изпуснал кьоравото) и с псевдонима Николай Антонов хич не се свени да се захване с всички течения в световната култура от футуристите до абсурдистите.

В бр. 23 на списание „Пламък“ от миналата година е поместена статия с гръмко заглавие „Интернационалът на безотечествениците“. Авторът на статията е въпросният Николай Антонов, който, доколкото си спомням, изпълнява някакви милиционерски функции в Съюза на писателите. И ако беше въпрос до личността на самия автор, едва ли някой би си дал труда да се занимава с неговото умиротворение, защото както се казва той е вън от играта. И един ученик от гимназията би го хванал, че той всъщност не знае за какво става дума, пък и да би искал да знае – не би могъл, защото за да се знаят някои неща, се искат известен брой клетки сиво вещество. Образно казано, този другар, който в своето образование и интелектуално развитие е успял да научи само таблицата за умножение (и най-върховното постижение на ума му е девет по девет) се опитва да отхвърли логаритмичното смятане, висшата алгебра, геометрията на равнината и всичко онова, до което човечеството се е домогнало. Действително с логиката на „девет по девет“ е невъзможно да се разбере абсурдното съвместно съществуване на двата геометрични принципа – че две успоредни прави в безкрайността могат да се пресекат и че две успоредни прави в безкрайността могат и да не се пресекат.

Но ако мен не ме интересува нито съществуването, нито литературните амбиции на Николай Антонов, трябва да призная, че поместването на подобно падение на човешката мисъл върху страниците на списание „Пламък“ дълбоко ме засегна, защото манифестира триумфа на дегенератщината. Не че върху страниците на списанието и друг път не са се помествали глупости, но като че за първи път се дава път на плюващата антиинтелигентност и варварска простащина. Трябва все пак да сме щастливи, че българският език не е достатъчно популярен, пък и никой в чужбина не чете „Пламък“, иначе страната, която даде на света кирилицата, би могла да бъде причислена към царството на бушмените.

Може само да се съжалява, че главният редактор на списанието Ефрем Карамфилов, известен български критик, е допуснал, което аз съм сигурен, е много далече от собственото му разбиране и естетичен вкус.

Бих го запитал, ако той е чел тази „статия“, би ли се съгласил, че тя е писана от Данко Хайрсъзина по поръка на бай Ганьо?

Нека да отминем екскурзията на автора в историята на модерното изкуство, която се състои от зле преписани, още по-зле преведени и съвсем неуместно употребени цитати. С две думи Данко Хайрсъзина слага на дръвника главата на футуризма и с един замах я отсича, след това отсича и главата на дадаизма, а след това започва да сече къде каквото му попадне чак до наши дни. Той не разрешава никому да мисли извън таблицата за умножение, не разрешава никому да търси, да приема и да отхвърля, да се опитва да бъде себе си, да фантазира, да се самоубива, да вярва и да не вярва, не, всичко е девет по девет.

А девет по девет не допуска никакъв друг отговор освен 81, не допуска никакъв сюрреализъм, кубизъм, символизъм, имаджинизъм, абсурдизъм. За девет по девет не съществува на света никакъв Пикасо, никакъв Бекет, никакъв Йонеско, никаква Натали Сарот, да не говорим за Андре Бретон, Салвадор Дали и Тристан Цара. Николай Хайрсъзина от село Опицвет, Софийско хвърля на бунището на преуспялата социалистическа революция трите четвърти от културата на века, след което скача върху нея и реве колкото му глас държи: „Долууу!“ След което решил да обясни действието си, (казват, че и маймуните понякога изпитват нуждата да обясняват) той казва – че какво изкуство могат да правят те, като нямат паспорти, като са безотечественици. Бих искал Ефрем Карамфилов да прочете стр. 68, където Данко Антонов се чуди и ядосва на имената на героите в някои пиеси. Как може според него героите на Бекет да не носят ирландски имена, а героите на Йонеско – румънски. Що за пиеса било да кръщаваш героите си като Поцо, Лъки, Владимир, как така може да се скъса с националните корени? И ето оттук проблясва нещо, което би могло да се приеме било като устав на пожарната команда в Пазарджик, било като естетически принцип. А именно – че човек, който няма редовен граждански паспорт и редовно поданство на страната, в която се е родил, не може да прави никакво изкуство.

Драги, Ефреме, как ти се вижда това откритие за връзката между паспортния отдел и изкуството? Не мислиш ли, че ако някъде по света се организира конкурс за идиоти, то Николай Антонов има всички шансове да спечели призово място.

По-нататък той декларира, че творческата цялост на таланта се състояла от три начала – „историчност, гражданственост и националност“. Тук вече авторът забравя дори и малкото, което е започнал, на въпроса девет по девет той не отговаря както преди – 81, а започва да брои на пръстите си. Не поради някакво съмнение, а просто от липса на памет. Защото въпросните три начала дори са обида за последната читалищна трупа, която би желала да играе пайдушко хоро с малко по-различен ритъм. И след това авторът застава на центъра на площад „Девети септември“ в София и скандира, че няма изкуство без националност. Срещнал малко затруднение с някои емигранти като Христо Ботев и Иван Вазов, той решава, че единствено мъката по родината, която те са изпитвали по време на живота си в чужбина, им помогнала да напишат произведенията си, но че другояче е напълно невъзможно да се пише в чужбина. Особено пък, ако нямаш паспорт. И така ако изкуството не е национално, не е въобще изкуство. И че всъщност всички тия безотечественици по Париж, Лондон и Ню Йорк, които се опитват да правят изкуство, са жалки храненици на буржоазията и капитализма, които по тоя начин саботирали родините им. Следователно – назад към родината! Във втората половина на ХХ век, когато човек напусна планетата, за да отиде на други планети, когато вековни граници между отделни народи се събарят с всеобщ ентусиазъм, когато националните белези остават като традиционни етнографски цветове и се говори за човечество, някакво човече скимти: „От Витоша по-високо няма!“

Но нека пак запитам Ефрем Карамфилов споделя ли той позициите на своя автор? Като търсещ критик не е ли открил той, че времето на „Край Босфора шум се вдига“ отдавна е минало, че цялата красота на съвременното човечество се състои в превъзмогването на националния антагонизъм. Нека само за момент попитам – има ли национална наука? Кой би могъл да каже каква част от астрономията е съветска или английска? Каква част от биологията е българска или уругвайска? Или кое в световната физика е свързано с град Айтос или с Хонолулу? Всеки би се засмял, защото има само астрономия, биология, физика. Е, ако се съгласим, че изкуството не е нищо друго освен познание, откъде накъде ще национализираме това познание и ще го отделяме от националното научно познание? Може ли в наше време да се твърдят подобни нелепости? Безспорно всеки творец отразява живота, който живее, и в това отношение той може да отрази нацията си толкова, колкото и да не я отрази. Не е ли странно, че в страна, която изповяда интернационални комунистически убеждения, се надига добре организиран вой на площаден национализъм и шовинизъм, чиито очевиден израз е и творчеството на Николай Антонов. Не смята ли Ефрем Карамфилов, че печатането на такива материали е обида за самия него? Не е ли твърде тъжно редакцията на списание „Пламък“ да служи за баня, където голото байганьовско човече изпъчва полудеформираното си тяло пред смаяните чужденци и се провиква: „Бюлгар!“

Всеки творец на земята принадлежи най-напред на човечеството, а после на града, където се е родил, ако разбира се, между него и родния град има някаква действителна връзка. В този смисъл Шекспир е толкова английски, колкото египетски или български. Достоевски принадлежи толкова на Русия, колкото на Афганистан и Португалия, макар че той е изобразявал „руската душа“, „руския характер“, „руското месианство“. Едни от най-хубавите произведения в българската литература са написани от хора, намиращи се в емиграция. Ботев написа стиховете си не в Калофер, а в Румъния, Вазов написа „Под игото“ в Одеса, Константин Величков, Пенчо Тодоров, Кирил Христов твориха в чужбина. Иван Бунин твори във Франция не по-зле, отколкото в Русия, Томас Ман, Лион Фойхтвангер и колцина други твориха в емиграция и това никак не се връзва с поместената в списание „Пламък“ глупост, че Йонеско бил обезверен и дехуманизиран, поради цитирам: „обърканото си поданство и несигурно местожителство!“

Не смята ли редакцията на списание „Пламък“, че дава израз на пошлост, която петни съвременната българска култура?

Голямото изкуство никога не е имало нужда от национален паспорт, за да бъде създавано и за да преминава безпрепятствено всички граници. Докато невежеството винаги е било снабдено с някакъв вид документ за национална принадлежност и в случая жалко е, че този документ е български.

Есето се публикува за първи път с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияПросто литература
Следваща статияВрагът