0
544

Гарвани

Кольо Радлика закъсня с дървата. Нямаше пари, накрая намери пари. И се обади на Шушавия. Така и така, кога ще ми докараш дървата. Колко. Толко. Добре.

Докара ги. Махнаха мрежата на долния двор и влязоха с камиона. Дървата бяха хубави букови метровки, като мрени. Изсипа ги на гумното.

– Бре, отде ги намери такива, почуди се Радлика. – Тайна, ухили се Шушавия. Беше взел и жена си, едно хубаво момиче от техните,  да му помага за носенето и реденето в дама. Тя само мълчеше и гледаше надолу.

– Ракия искаш ли, попита Радлика.

– Няма. Като свършим. И Шушавия си плю на ръцете.

Трионът писна. Размириса се на бензин.

По земята долу хукнаха през глава разни бръмбарчета.

Момичето на Шушавия хващаше по едно дърво, подпираше го на корема си и го носеше в дама. Откак се изсипа, Кольо Радлика не можеше да носи тежко. Стоеше, подпрял се с ръка на един кол от оградата, пушеше и гледаше как върви работата.

До следобяда свършиха. Радлика беше доволен. Плати и даде отгоре на Шушавия и едно шише ракия.

След два дена, като отиде да си купи цигари от Гано, научи, че Шушавия се клал с някакъв от Радомир. Отишъл направо с триона. Ама оня имал гавази и те го гръмнали.

Не беше лошо момче, каза някой от мъжете. Така е, услужлив беше. И тая неговата сега какво. Какво, ще си ходи пак в планината.

То зарад нея станала работата, намеси се и Шиле Аврамов. Оня от Радомир бил шефът на дървената мафия. Обадил се на Шушавия да му иска един тир букачета. Млади, стройни като момичета. Аз бях на ханчето тогава и ги видях, като се пазаряха. Шушавия беше взел и жена си, това малкото, да го разходи. Ама то много хубаво бе, откъде го намери такова. А онзи сигурно имаше триста кила. Шушавия рекъл готово. За ден-два нагласил дървата, натоварили ги на тира. От онези големите тирове, без стени. Наредили хубаво уж дървата. Ама шофьорът като извил тира да излезе на магистралата, и дървата се сурнали. Не се изсипали, само се извили така, като змия. Ни напред, ни назад. Коя вечер беше, като си тръгвах за София, аз го видях тоя тир. Още седеше там и шофьорът се щураше наоколо и псуваше.

С една дума, работата се развалила. А оня от Радомир бил платил. И си поискал парите. Много пари. Шушавия казал аз си свърших работата, какво съм виновен. Ще видиш какво си виновен. Утре те чакам на ханчето.

Шушавия отишъл. Пак взел жена си, все с нея ходеше. Дебелия седял на една маса и гъза му преливал от стола. Обяснил на Шушавия колко е загазил.

Шушавия нямало как да върне парите. Бил се разплатил с товарачите на тира, нали взе и къща, и нея оправяше, бил платил и на майсторите.

– До утре да върнеш парите, казал Дебелия. Че нали ги видиш гарваните.

– Само едно нещо може да ме накара да те изчакам. И погледнал към малката.

– Че за какво му е малката, сопна се на разказа на Шиле Аврамов Райчо. Той само ще я олигави.

Не знам, каза Шиле Аврамов. И продължи.

Разделили се. Шушавия и жена му се прибрали на село. Шушавия се запил. А жена му, като го приспала, да вземе да хване вечерта рейса за Радомир. Отишла при Дебелия да спаси мъжа си.

На сутринта Шушавия се надигнал и се сетил каква е работата. Метнал триона в джипката и отпрашил за Радомир.

Не беше лошо момче, каза пак някой. Кольо Радлика се надигна да си ходи. Като минаваше край празните дворища, изведнъж забеляза колко много гарвани има. Вървяха тежко по земята, по буците, по изоставените места.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Предишна статияМедиевистични рефлексии върху „Седмият печат” на Бергман
Следваща статияНова митология