0
2807

Геният и лудият

„Просвещение и здраве. Заветът на един български лекар към поколенията“, Димитър Гошев, издателство „Авангард принт“, съставител д-р Емилия Гошева, 2019 г.

Заветът на един лекар

Чета статиите и рефератите на един български лекар, израснал в началото на последния и може би най-ужасен век на отминалото хилядолетие. Получил образованието си във Виенския университет, той работил и лекувал един народ, облечен с потури и навуща, живеещ заедно с животните в нехигиенични къщи, измазани с кал, в семейства с по 10–12 деца, половината от които умирали невръстни от тиф, скарлатина, дифтерит или дизентерия. Успял да се изучи и да възприеме най-доброто от европейското образование и начин на живот, доктор Димитър Гошев се връща обратно в България, за да сподели в тези условия със своите изостанали събратя всичко, каквото е научил, и да им помогне да се приобщят към модерния свят.

Към това поколение принадлежеше и моят баща. И той беше завършил образованието си в Европа и до края на живота си считаше за свой дълг да просвещава – да говори със своите необразовани селяни и стопани, чийто животни лекуваше като ветеринарен лекар, не само за болестите, но и за хигиената, за чистотата, за инфекциите, за света, за войните, за смисъла на събитията. Изнасяше лекции (наричани тогава „сказки“) на почти всички теми, беше член на лекторско общество – от астрономия, през медицина и философия до литература, създаваше оркестри като музикант и цигулар и беше съосновател на читалища като общественик.

Такива бяха тези хора от последния век.

Сега има други хора, наричат ги „милениалс“, тоест хора от Новото хилядолетие, родени след 2000 година. Мнозина от тях заминават да учат на Запад, една немалка част възприемат оттам „прогресивни“ и левичарски позиции, понеже не знаят и никой не им обяснява докъде доведоха тези учения половината човечество през същият този ХХ в. Други не смятат да поглеждат никога назад към България. Дали между тях ще се намерят вече млади хора, които с такава любов и дълг към своя народ ще се вгледат в обраслите коловози, оставени преди 100 години от техните деди, и ще имат същата обща култура и знания, за да продължат след тях и да оставят своята дълбока цивилизационна следа?

Препрочитам есетата на д-р Гошев за най-насъщните проблеми от медицинско или санитарно естество – от заразните болести до теми за мястото на жената, дори за нейното сърце, а и за моралните аспекти и успеха на младите жени, за значението на слънцето, за съня, за вредата от прашния въздух, за произхода на живота и наследствеността, за смъртта, просвещения за туберкулозата, беса, туморите, венерическите болести…

За мен като психиатър бяха особено интересни рефератите на медицинско-философски теми – „Смъртта“, „Геният и Лудият“, „Вътрешната секреция и нейното влияние върху телесния и душевния живот на човека“, изнасяни първоначално във Виенския университет, а по-късно, през 1930 г., и в Софийския.

Естествено, за последните почти 100 години твърде много неща в областите на науката са се променили, но при д-р Гошев поразява онази отдавна изчезнала енциклопедичност и задълбоченост на знанията, както и истинската европейска образованост във всички области на философията, психологията, литературата и историята, заедно с най-актуалните за времето си медицински знания.

Докторите по медицина тогава наистина са били и доктори по философия, доктори по любов към знанието. Поклон към онова поколение достойни граждани и лекари!

Дано да има и днес всред хората от Новото хилядолетие българи, които да следват техния пример. И нека те да прочетат тази книга, оставена от д-р Димитър Гошев, един от техните предшественици – „Просвещение и здраве. Заветът на един български лекар към поколенията“.

Любомир Канов

* * *

Геният и лудият

от д-р Димитър Гошев

Реферат на един български студент, четен във Виенския университет през 1922 г.

В нашето въображение разрязваме частите на различните органи на човешкото тяло, търсейки сякаш нещо велико, нещо духообразно, но за наше най-голямо огорчение и учудване ние намираме само клетки, молекули, атоми – материя. И за наше още по-голямо огорчение не сме в състояние от раздробените частички да съградим не само нещо по-велико, но дори и да възвърнем първото им състояние. Външният свят посредством нашите сетивни органи се възприема, преработва и проектира навън като реалност. С изменението на вътрешния мир се изменя и външният свят: значи всъщност външният свят съществува дотолкова и в такава форма, доколкото съществуват и в каквото състояние се намират нашите сетивни органи. Нормалното око вижда предметите в известна форма и цвят. Но какво става с изменението на окото? Ние знаем, че различните изменения на окото, очния нерв или мозъчния център на зрението влекат след себе си и различни изменения на външния мир. За нашия мозък съществува добро, лошо, велико или право дотолкова и така, в зависимост от възпитанието, околната среда, времето и всички неща и фактори от значение за развитието и оформянето на духа. Всичко това, което няма щастието да дразни нашите сетивни органи, за нас не съществува. Както за да разберем що е живот, ние прибягваме да търсим неговите прояви и характеристики, така и тук ние ще прибегнем до най-характеристичното за гения и лудия, за да можем да дадем дефиниция и извадим заключение. Под лудия ние няма да разбираме вродените аномалии на духа, родените идиоти, а ония хора, които след нормален живот са придобили душевни болести и с това станали луди – душевноболни.

Преди да започнем същността на въпроса намирам за необходимо да разясня някои прояви и симптоми при разните душевни аномалии, както и най-характерното за някои душевни болести, които ще ни бъдат крайно нужни при разглеждането на душевните прояви при гения и лудия. Най-важните душевни аномалии при всички душевноболни или луди са тези, които ще означим като измами на сетивните органи или измами на чувствата. Като най-важни измами на чувствата са халюцинациите, които се явяват като следствие на повишена раздразнимост на централната нервна система, добиват силата на външни реални представи и като такива се проектират навън. Така например болният вижда лица или предмети, които в действителност не съществуват, той чува гласове, води разговори сам, отговаря, без всичко това да съществува. Като други последствия на сетивните измами се явяват илюзиите, които са силни репродуктивни представи, чиято причина се явяват слаби външни реални дразнения, които впоследствие биват усилвани, променени, добиват ново значение и се асимилират като субективни представи. В такива случаи болният при малък шум чува и мисли, че къщата пропада, вижда в облаците човешко лице, човешко тяло и пр. При халюцинациите нямаме реална подбуда, а при илюзиите такава съществува. Като луди идеи означаваме онези болезнено променени представи, които не отговарят на логиката и които се създават от една вътрешна необходимост. Сродни на лудите идеи са суеверията.

Понятието лудост произхожда от латинското ванус – празнота. Най-важните душевни заболявания са: меланхолията, при която най-важните симптоми са опечаленост, страхливост без адекватни причини, смущения в процеса на мисленето, смущения в самосъзнанието, самооплакване, песимизъм, опити или намерения за самоубийство, като въпреки всички тези аномалии болният е напълно ориентиран. Има няколко вида меланхолия, тя продължава от половин до една година и е напълно излечима. Друга важна душевна болест, която често се среща, е манията, която е също една функционална болест. Най-важни симптоми са следните: силно желание за говорене, ходене, скитане, немотивиран оптимизъм, веселост и ядосване лесно се сменят, често има и объркани впечатления на сетивните органи, аудиторията се приема за театър, силно покачено полово желание, могат да се появят и луди идеи. Манията също се разделя на няколко вида и трае само няколко месеца. Аменцията – лудостта също се явява една функционална психоза, среща се най-вече при младите хора от двата пола. Болният е неориентиран, не знае къде се намира, затова е и много страхлив, може да се явят и халюцинации на сетивните органи. Болният води разговор сам, вижда да минават пред него войници и пр. Тази болест трае само няколко месеца. От хронично функционалните форми най-важни са периодическите умопобърквания като параноята, чиито кардинални симптоми са: луди идеи, болният мисли, че го преследват, мисли, че е важна персона и всички го почитат и уважават, вестниците пишат постоянно за него и пр. В по-напреднали форми болният мисли, че светът се е променил, отдава се на спиритизма, теософията и хипохондрията. В крайния стадий болният се мисли за създател на света, мисли, че неговите неприятели го преследват с параходи, машини и големи апарати. И най-интересното е, че болният през цялото това време, което трае с десетки години и цял живот, е напълно ориентиран, може да води разговори и може да минава като един учен и умен човек. Първите години от заболяването може да бъде чиновник и да изпълнява всичко най-добре. Тази болест продължава цял живот и не е излечима.

Други душевни разстройства са алкохолните. Болните са лесно възбудими, със слаба воля, груби и сурови. Някои алкохолно душевни заболявания се придружават от халюцинации, болният чете, когато му дадат празен лист, скача, като мисли, че го гъделичкат, той вижда рояци от мравки да маршируват пред него, слуша музика или шум. При алкохолната ревнива лудост болният вижда постоянно подозрителни петна по дрехите на жена си, по кревата, нему изглеждат гениталиите на жена му съвсем изменени, вижда сенки да влизат и излизат в къщата му, да лежат в кревата и прегръщат жена му и пр. Като причини се сочат алкохола, импотенцията или повишено либидо. Епилепсията спада също към периодическите аномалии на мозъка. Хистерията е една функционална невроза, но тя може да се яви на основата на органични промени в мозъка. Най-важни симптоми са: голям страх от същата болест, голяма чувствителност, лесна раздразнителност, някои части от тялото често стават нечувствителни или прекомерно много чувствителни, получават се временни парализи на ръцете, краката и пр. Халюцинации могат да се явят – болният вижда Бога, Дявола, болният отива в полицията и съобщава, че е убил човек, без да има такова нещо, представя си, че е болен от туберкулоза.

След тия кратки описания на проявите при най-важните душевни аномалии ще направим едно кратко историческо описание на душевните болести и един кратък преглед на причините за душевните разстройства. До времето на Хипократ се е вярвало, че душевните болести са наказание от Бога или влияние на Демона. Пръв Хипократ отхвърлил смело горното твърдение, като отдал душевните болести на телесни причини и заболявания на мозъка. Той е описал меланхолията и манията, техните симптоми и лечение. По-късно Галенус ни описва още по-подробно тези болести. В средните векове това било забравено и болните били много лошо третирани. Едва към XVI век Платер отново повдига този въпрос и се занимава с него много обширно. Осемнадесети век осъществява идеите и мечтите на Платер, като в Лондон се изгражда първата лудница.

Причините, които предизвикват душевните болести, могат да се разделят на вътрешни предразположения и външни въздействия, а тези последните – на телесни и душевни. Към вътрешните предразположения спадат: наследственост, сифилис, хистерия, алкохолизъм, много изтощено състояние на родителите в момента на зачатието, голяма възрастова разлика между майката и бащата, много млади или много стари родители, хронични болести като диабет, туберкулоза, силни психически преживявания на майката по време на бременността, мизерно хранене и пр. При наследените душевни болести най-вероятните години на избухване на болестта е за жените между 25–35 г., а за мъжете – 35–45 г. При такива болни като авангард се явяват ранно полово развитие и чести онанирания. Към външните (телесните) причини спадат: възпаление на мозъчните ципи, оскъдно хранене на мозъка, тумори в мозъка, травми на главата, алкохол, сифилис, туберкулоза, тифус, кокаин и пр. Към душевните спадат: прекалена умствена работа, ядове, грижи, нужда, уплаха, страхливост и пр. Но никой от нас няма правото да мисли или очаква душевно заболяване само от една или няколко от изброените причини, без да има предразположение. Обикновено ако няма такова, нужни са повече причини, тези причини трябва да бъдат много силни и да действат продължително време, докато при наличността на предразположение са нужни по-малко такива. При душевните болести можем да намерим патологични изменения в мозъка, но можем и да не намерим такива. При функционалните аномалии предполагаме, че самите промени и явления стават в самата клетка и със сегашните ни съоръжения и средства не можем да ги познаем. Някои автори мислят, че в клетката стават изменения или промени в асимилацията и дисимилацията. Отровите и бацилите на сифилиса също причиняват функционални смущения, като най-често унищожават изцяло функцията на мозъчната клетка. Като други промени се сочат измененията от артеросклерозата, малки кръвоизливи в мозъка, атрофия на мозъчните гънки и пр.

Дефиницията на гения в старите времена е съвпадала с тази на лудия. По-късно повече учени започват да се занимават с гения. Пръв Моро ни дава най-подходящата дефиниция, като казва, че и геният, както лудият, са с извънредно лесно и силно раздразняваща се нервна система и че геният в по-тесен смисъл може да се смята за една невроза. Болезненото състояние на гения представлява едно нервно преразпределение, което издига всички умствени способности до неимоверна висота и с това подготвя появата на душевни заболявания. Така е мислел старият учен Моро. Хаген мисли, че геният не е нищо друго освен едно силно и продължително раздразнение на мозъчните функции. Тази силна раздразнителност след известни граници преминава в сферата на анормалните душевни прояви. Хаген разглежда гения като най-висока точка на нормалната духовна способност и смята, че тази точка стои на границата на двете привидно противоположни направления в човешкото нещастие. Фишер разглежда гения като идеала на всички човешки идеали. Геният, тази едничка чисто човешка сила, пред която, без да мисли и без свян, всеки трябва да коленичи, тая сила се е смятала от много учени като една тератологична форма на човешкия дух и като една от многото форми на душевните болести. Още Аристотел, бащата на нашата мисъл, е казвал, че много артисти, поети и големи държавници са били меланхолици и като пример посочва Сократ, Емпедокъл и Платон. Платер казва, че много негови познати, признати за много велики в своя клон на изкуството, са били смятани за луди. В по-ново време Паскал твърди, че най-висшето стъпало на гения е душевноболният, което той още повече доближава, като към края на живота си става умопобъркан. В по-ново време с тази тема са се занимавали учените Кугнет, Гелтон, Ломброзо, Шилинг, Майер и пр.

Физиология на гения и роднинството му с лудия

Много от големите мислители и учени, както и душевноболните, са подчинени на различни навици и патологични състояния. Ленау и Монтескьо, докато са работели над своите съчинения, непрекъснато са тропали под масата с крак, вследствие на което на това място личало издълбано място на крак. Бюфон при разглеждането на една Парижка кула се е спуснал от височината по външната стена, без да знае и подозира за опасността, която го грозяла, нещо, което срещаме при сомнамбулите. Наполеон е страдал непрекъснато от спазми на дясната мишница и бърните, а когато се ядосвал силно, получавал спазми и в десния крак. Ампер е нареждал най-добре мислите си, като се е движел из стаята. Известно е, че при припадъци при душевноболните в урината им се отделят повече твърди вещества, особено урея. Същото явление наблюдаваме и при усилена умствена работа. Големите мислители, както и душевноболните, имат гореща глава и студени крайници, при тях кръвта тече повече и по-силно към мозъка. Те са по-малко чувствителни към глада и студа, отколкото останалите хора. Наблюденията над гениалните хора са такива, както и при душевноболните – той сам идва на този свят, усамотен си отива, чужд на всички топли чувства, чужд на семейния живот. Микеланджело често през време на работата си е извиквал: „мое е моето изкуство“. Съвсем не са редки случаите, при които разни увреди на черепа водят не само към душевно разстройство, но понякога и към гениалност. Гретри, един обикновен човек, става компонист, след като пада от една висока стълба. Мабилон е станал голям мислител, след като му бил разбит черепът при една схватка с приятелите му. Бихат е забелязал, че хората с криви вратове притежават по-пъргав ум, отколкото другите. На всички ни е позната поговорката за гърбавите, че са много хитри и умствено добре развити, едно явление, което Рокитански свързва с изкривяването на аортата, с което повече кръв отива към мозъка. Така виждаме, че геният е в зависимост от патологическите изменения и патологическите състояния на тялото. Някои от поетите, които са се самонаблюдавали, ни описват състоянието на творчество като една блажена треска, при която мислите неволно изскачат като искри от едно разпалено и въртящо се дърво. Данте сам характеризира това най-добре: „аз подслушвам, когато любовта у мене заговори – това, което тя ми подскаже, това аз написвам“. Наполеон казва, че съдбата на един бой зависи само от един едничък момент, от една скрита мисъл, която внезапно светва и решава съдбата. Гьоте е казвал често, че за поезията е необходима една раздразнителност. Сам той е писал в едно състояние на сомнамбулизъм. Клопфщок признава, че идеята за неговия Месия му е дошла насън. Нютон е решавал трудни задачи насън. Моцарт пише, че мелодиите му идвали като насън. Хофман, когато е искал да композира, сядал на пианото, затварял си очите и като насън свирейки, съчинявал нови творби. Волтер пише, че всички прояви на гения са творчество на инстинкта и че всички философи на света да се съберат, нямало да могат да създадат „Армида“, а още по-малко баснята за чумния живот, която Ламартин е написал почти несъзнателно. Корней писал своите работи, както птичката си градяла гнездото – съвсем инстинктивно. Минел ли моментът на вдъхновението, геният ставал обикновен човек. Истина е, че никой не прилича толкова много на лудия, колкото поетът, попаднал във вдъхновението на творчеството, на идеите. Сам поетът след този момент не знае какво е създал. Много поети, когато искат да работят, изкуствено се раздразняват и попадат в патологически положения. Така Шилер, когато искал да работи, си потапял краката в студена вода. Паизиело се е покривал с много покривки, когато искал да композира. Милтон си е поставял главата под възглавница. Лайбниц е можел да работи само когато е бил в хоризонтално положение. Росини е композирал в леглото си, Русо е събирал мислите си, когато ходел гологлав под слънцето. Както виждаме, всичко това са средства, посредством които мозъкът получава повече кръв за сметка на другите органи.

Интересно е, че много таланти и гении са се отдавали на пиянството. За Александър Велики се знае, че той в предсмъртния си час е изпразнил десет пъти Херкулесовата чаша и че един път в пияно състояние убил най-добрия си приятел вместо своя слуга. Много пъти Цезар е бил занасян пиян вкъщи от неговите войници. Също не се задоволявали с малко алкохол и старите гръцки учени Сократ, Сенека, а още по-малко Мохамед Втори, за когото се знае, че е умрял пиян. Безбройно много поети спадат в тази категория, достатъчно е да споменем имената на Мюргер, Герард, Нервал, Мюсе, Клайст, Майлат и др. Особено прочут е бил великият Тасо, който в едно от писмата си пише: „Аз не искам да отрека, че съм луд, но при все това искам тази болест да я припиша на пиянството и любовта, защото знам, че съм голям пияница“. Много композитори били също големи пияници – Дюсел, Хендел, Глук и др. Глук много пъти повтарял: „обичам виното, златото, защото златото ми доставя вино, виното ми доставя вдъхновение и инспирация за работа, а последната – славата“, но жалко, че не се е отказал поне от чистия спирт, който скоро му донесъл и смърт.

Знае се, че големите идеи на мислителите произхождат и се развиват под въздействието на сетивни впечатления. Няколко жаби, които били предназначени за болната съпруга на Галваний, били непосредствено причината за едно от откритията му. Равномерното движение на висящата лампа и валчестата ябълка са подтикнали Нютон и Галилей за откриването на техните системи. Алфиери е съчинявал своите комедии, когато е слушал музика, Моцарт е написал своя „Дон Жуан“, след като една случайност събудила у него мелодия на неаполитанска песен, която е слушал пет години преди това. Милтон, Леонардо, Бейкън са се нуждаели от музика, за да завършат своите започнати работи. При вида на един рак у Ват се събудила мисълта и представата за откриването на една машина. Нерядко вдъхновението у гениите преминава в халюцинации. Художникът Монтина е вярвал, че той вижда всички свои картини пред себе си и само ги прекопирва. Рейнолд е бил в състояние да нарисува 300 портрета в годината, достатъчно му е било да наблюдава една личност половин час и след това да я нарисува с най-голяма точност в халюцинаторно състояние. Лутер е вярвал, че понякога слуша гласа на Сатаната, който му правел упреци, които никога не е бил в състояние да си обясни или обори. Ако се опитаме да направим разлика между гения и обикновения човек, ще видим, че тя винаги лежи в изтънчената чувствителност, която при гениалните хора се увеличава до неимоверност. Фактически дивият, както и обикновеният човек, много малко чувстват психическите болки, докато геният чувства и най-малката психическа болка, неговата струна трепти и от най-тънките неприятности. Когато Нютон е решавал някоя задача, от радост се е унасял и дълго време не е могъл да работи нищо. Когато Гей Люсак е откривал законите си, е танцувал като луд в стаята със стола. Когато Архимед открил своите закони, напуснал стаята си и като луд тичал из улиците, викайки: „изнамерих, изнамерих“. Непосредствено от голямата чувствителност произхожда и голямата суетност. „Човекът е най-суетният от всички животни, поетът е най-суетният от всички хора“, пише великият Хайне. Поетът Луциус не е ставал, когато е влизал Цезар, защото се е смятал по-високостоящ от него. Шопенхауер е изпадал в голям яд, когато някой му е пишел името с две „п“ вместо с едно. Всеки извор на меланхолия, който обвива и държи велики духове, е винаги един динамически закон и един въпрос на пропорции, които господстват над нервната система и според който едно пресилване на силите винаги и неизбежно води към обща умора и слабост.

За голяма наша скръб на никое живо същество не е позволено да изразходва големи количества жива енергия, без да заплати скъпо. Когато Мохамед предсказвал, попадал в едно състояние, което по нищо не се различава от това на душевноболния. Сам Гети признава, че неговото настроение е в постоянно колебание между най-високата радост и най-голямата опечаленост. Хайне, който е бил подложен на най-големи изпитания на земята, както сам пише, даже на смъртното си легло не е завършил живота си естетично и по добър начин. Много велики хора, които в своето направление на творчество не срещали пречки, в други направления не могли да преодолеят и ония пречки, които били достъпни за обикновения човек. Така Нютон, Вергилий, Корней, Адисон, Манцони и др. не са могли да се изразяват публично. Поазон е повтарял само едно изречение, когато е бил в обществото – „че животът е математика“. Менх е понасял тежки операции без страх и без болки, нещо, което срещаме при хистеричните. Великият математик Ланни, който при един случай изпаднал в безсъзнание и след като близките му и лекарите не успели да го събудят с разни средства, един негов приятел извикал името му и го попитал колко прави 12 на квадрат – в същия момент Ланни извикал 144 и се събудил. Неестественото и голямо напрежение на нервната система с последвалото от това отслабване на всички сили и способности могат, без съмнение, да се смятат причина за прояви, които свързват гениалните хора с душевноболните. За Нютон се знае, че той в своите чести патологични състояния един път поискал с пръста на внучката си да си очисти лулата. Когато излизал от стаята си да търси нещо, тези, които били при него, били положителни, че ще се върне без това, за което е излязъл. Тюшерел един ден си забравил собственото име. Когато Бетховен композирал, често забравял нуждите на стомаха, а Нютон не само че забравял, но след работа, виждайки на масата си пълни чинии с храна, извиквал слугата си и го мъмрел защо му донася към 4 следобед ядене, когато той на обяд бил ял. Но винаги една изтънчена чувствителност е придружена с най-големи оригиналности. Ние четем как великия Вагнер е бил наричан луд, хулен, подиграван. Как представлението на „Фиделио“ на Бетховен е било осмивано най-жестоко, а самият автор наричан неспособник. Как големият математик Бояй е бил наричан математически глупец и сравняван с воденичаря, който искал да мели брашно от пясъка. Знаем също участта на Фултон, Колумб, Пияти, Попен, които били хулени от Академиите на науките в техните времена. Знаем участта на виенския лекар Земелвайс, който заради твърдението си, че родилната треска се причинява от бацили, които се внасят с нечисти ръце в утробата на майката, е бил не само изгонен от болницата, но бил сметнат и за луд.

 Атмосферните влияния върху душевноболните и гения

Много учени занимаващи се с този въпрос са намерили, че настроението, както и проявите при душевноболните и гениалните хора, са в голяма зависимост от атмосферните годишни изменения и съвпадат с падането и качването на термометъра и барометъра. Наблюденията над душевноболните показват, че внезапното покачване на атмосферната температура от 25 на 35 градуса води след себе си и внезапно покачване на процента на припадъците при душевноболните от 24 на 45 процента. Един стар професор по психиатрия, който наблюдавал около 20 000 душевноболни, ни дава горните показания. Същият професор твърди, че през различните месеци на годината процентът се променял, като през април и май достигал максимума, а през есента – минимума. Същата зависимост и влияние намираме и при гениалните хора. Ако човек чете техните писма, ще забележи, че те това колкото го чувстват, толкова и страдат от него. Монтескьо сам пише, че щом времето е добро, той е винаги добър човек. Дидро пише, че когато ветрове отнемат красотата на хубавия ден, чувствал, че яснотата на неговия дух е размътена. Философът Бирон пише: „аз не мога да разбера как така при лошо време всичко в мен, и воля, и дух, се изморява“. Алфиери се сравнява с един барометър, като неговите способности се увеличавали и намалявали обратно пропорционално на тези на тежината на въздуха. Виждаме, че една и съща зависимост срещаме както при душевноболните, така и при гениалните хора. Наполеон, който наричал човека следствие на физическата и морална атмосфера, като при влошаване на времето е трябвало да търпи болки, е обичал толкова много топлината и през топлите месеци е имал печка в стаята си. Русо казва, че най-голямата слънчева топлина му е доставяла и най-голяма мислеща сила, той е ходел гологлав под слънцето в най-горещите дни. Хайне твърди, че германският климат не му дава тази поетична сила, както топлият въздух и синьото небе на Франция. Милтон разказва в своите латински легенди, че през зимата не е могъл да работи тъй добре, както през лятото. Писмата между Шилер и Гьоте ни осветляват най-добре. През ноември Шилер пише: „през този оскъден месец и под това оловно небе, чувствам се неспособен за всяка сериозна работа. През декември сядам отново на работа, но лошото време така много тежи върху мен, щото едва ли ще мога да запазя яснотата на своя дух“. През месец юли: „благодарение на хубавото време, лиричното настроение отново е при мен и аз мога да пиша“. От всичко изброено досега се вижда, че топлината, може би с много малки изключения, влияе благоприятно върху творчеството при гениалните хора. Ако се опитаме да намерим доказателства за горните твърдения, ще намерим, че Данте е писал първия си сонет през месец юли, прочутите картини на Микеланджело са били рисувани от месец май до месец юли. Галилей е открил светлия кръг около Сатурн през месец април. Милтон е нахвърлил мислите на своя „Изгубен рай“ през пролетта. Щерн също е държал най-прочутите си речи през пролетта. Ако направим една таблица на всички произведения през даден период от време, ще видим, че най-малко произведения са били писани през м. декември и юли, а най-много през пролетта. Волтер е писал най-хубавите си неща през май и юни. Байрон е писал изключително само през пролетта. Шилер е нахвърлил през пролетта „Вилхелм Тел“ и „Валенщайн“, а през есента са писмата му за естетичното възпитание на човека. Гьоте е нахвърлил през април „Страданията на младия Вертер“, а през май е написал най-хубавите си стихотворения. Росини е компонирал през месеците май, април и март. Моцарт е компонирал най-вече през октомври. Микеланджело е нахвърлил скицата на набожната мадона през октомври. Първата мисъл за откриване на Индия Колумб е имал през м. май. Галилей е открил слънчевите петна през м. април, през май е открил телескопа и през ноември – закона за махалото. Кеплер е открил през м. май 1618 г. закона за геометричните равнини. От направените таблици на откритията през известен период от време се вижда, че най-много такива се падат пак през същите месеци. Малпигий е направил своите най-добри открития през май и юни. Торичели е открил барометъра през май 1644 г. Паскал е открил закона за равновесието на течностите през септември, в края на май Франклин е открил гръмоотвода. Галвани, Лагранд, Лайбниц, Гей Люсак и много други гениални хора са правили своите открития през същите месеци – април, май, юни и октомври, които са най-плодовитите месеци.

Влияние на климатичните условия върху гения и лудия

Знае се, че повечето учени хора произхождат от планински области (Вазов, Ботев). В немския език съществува една доста характерна поговорка, която казва, че планинските жители носели тежки обуща и умни глави. Климатът дава сила и съществуване не само на тялото, но и на духа. Прочути са Тосканските планини в Италия, където всички са поети, всеки пише поезия. Обратното явление наблюдаваме при жителите на ниските страни като Холандия, Белгия или страните, обградени от всички страни с планини като Швейцария, Северна Италия, Западна Австрия, където не само не срещаме гениални и учени хора, но там има и цели области с кретенизъм. За да добием още по-ясна представа, нека да вземем за пример Флоренция. От нея произхождат почти всички италиански великани като: Данте, Джото, Люли, Леонардо, Брюналини, Целини, Беато, Николини, Капини, Вициани, Липи, Бокачо, Алберти, Дати, Алеманти и др. От флорентински семейства произхождат също и Визано и Галилей. Флоренция е дарила света с много гениални имена. От нея произхождат великият майстор Микеланджело, Рени, Реди, Петрарка. Както италианските, така и всички учени хора на света произхождат само от планински отворени страни и местности. За отбелязване е, че средно топлите и с меки климатични условия местности имат особено голямо влияние върху музиката. От 110 души по-видни музиканти компонисти в целия свят, 40 се падат на Италия, а от тези 40 души повечето от половината се падат на Сицилия и Неапол, което нещо учените обясняват с мекия и топъл климат, близостта до морето и гръцката раса. Кугнет е направил една карта на италианските гениални хора през последните две столетия – на всички художници, поети, учени, философи, музиканти и артисти, от която ясно се вижда току-що изтъкнатият факт. Най-голямо число учени се падат на Флоренция и Венеция, а най-много художници се падат на Болоня. Планинско отворените местности оказват не само благоприятно влияние върху гения, но имат влияние и на душевноболните. Жителите на планинско отворените местности и страни страдат най-много от душевни болести, нещо, което се потвърждава и от статистиката.

Влияние на расата върху гения и душевноболните

Едно друго влияние, което с еднаква сила се разпространява към двете направления, към гения и лудия, е влиянието на расата. И тук намираме голямо роднинство между двете привидно екстремни посоки на човешкия дух. Тази интересна зависимост най-добре можем да наблюдаваме при еврейския народ. Евреите, благодарение на преследванията и мекия европейски климат, отдавна са се простили с онова състояние, в което се намират техните събратя от Азия и Африка. Евреите се отличават със силен и остър ум, в тяхна ръка лежи търговията, те са прочути медици, компонисти, сатирици, хумористи и писатели. Няма съмнение, че са евреи гениите: Халвей, Гузков, Менделсон, Хайне, Сафир, Комерини, Якобсон, Юнг, Ауербах и др., великите лекари Валентин, Херман, Хайденхайн, Щиф, Каспар, Хиршфелд, Щилинг, Траубе, Кон, Конхайм, Хирш, философите Спиноза, Сомерхаузен, Менделсон, социалистите Карл Маркс, Лоиола, Троцки. Те са ако не създателите, то тези, които са дали дълъг живот на социализма, те са навсякъде първите последователи. От евреите произхожда мозаичната наука, по-после вече християнска. Тази раса създаде размяната в търговията, позитивизма във философията, хумористичното направление в литературата. От една статистика на пруските висши учебни заведения се вижда, че един студент се пада на 467 католишки жители, един студент на 243 протестантски жители и един студент на 80 еврейски жители. Ако се върнем към втората част на нашата тема, ще видим, че евреите страдат много повече от душевни болести, отколкото която и да е друга народност и раса, пресметнато близо 4–5 пъти повече. От една статистика направена към края на XIX век в Италия, се вижда, че на всеки 390 еврейски жители се пада по един душевноболен, значи евреите страдат 5 пъти повече от християните. Бера е намерил, че един душевноболен се пада на 1770 здрави католици, на 1725 здрави протестанти и на 380 здрави евреи. От всичко изложено досега ясно проличава тази еднаква зависимост от расата, както за гения, така също и за лудия. Възпитателната теория се мъчи да ни обясни гения и лудия в зависимост от нея. Но право казва Хелвеций, че възпитанието може да научи мечката да танцува, но да направи от човека гений е невъзможно.

При душевноболните, имащи много голяма наследственост, тези болести се наследяват от родители на деца около 90 на сто. Наследственост при гениалните хора почти не срещаме, повечето гении не са се оженили – като Шопенхауер, Лайбниц, Конт, Кант, Спиноза, Нютон, Микеланджело, Фаосколо, Алфиери и много други – или пък ако са се оженили, са били много нещастни като Шекспир, Тургенев, Данте, Марцило, Вазов и др. С много малко изключения геният е малко наследствен, докато душевноболните са наследствени почти сто на сто. Прочута е фамилията на Берти – от един само душевноболен следват в поколенията 90 души. Друг един по-интересен факт е наблюдението, че много гениални хора имат в рода си хора, страдащи от душевни болести, или сами имат деца, които страдат от тях. Бащата на Фридрих Велики е бил душевноболен, сестрата на Хегел си е въобразявала, че може да се преобърне в пощенски пакет, майката на Карл V е била „Йохана лудата“, бащата на Бетховен е бил голям пияница, майката на Байрон е била много слаба духовно, баща му пък бил страшен развратник, бащата на Шопенхауер е бил с много особен характер и е свършил със самоубийство, една от лелите му и един от роднините му страдали от душевни болести. Кернер имал сестра, която страдала от умопомрачение, а сам имал деца с душевни болести. Също децата на Волт, Карлини и Доницети били жертва на душевните болести. Сестрата на великия Кант е била душевноболна. От една статистика в Прусия от 10 000 душевноболни, около 6 400 са родени от душевноболни родители, а останалите – от пияници, престъпници, убийци и около 6 на сто от умни или гениални хора. Многобройните съотношения и сходства между гения и лудия ни показват, че те могат да се намират и заедно в един и същ индивид, и че те стоят много близко, но не могат да се смесват и заместват един други. Нека се абстрахираме за момент от великите хора, които само за момент са изпадали в халюцинации като Гьоте, Гроси и др. – те за момент са изгубвали светлостта на разума си, нека се абстрахираме и от ония гении, които последните години от живота си трябвало да прекарат в лудниците, да се ограничим само при тези гениални мъже, които халюцинират, страдат от лудост и същевременно създават гениални творения. Харигтон си е въобразявал, че мислите му текат от устата като пчели и птички. Халер е мислил, че е преследван от хората и Бога, Менделсон е страдал от помътнено съзнание, холандският художник Геос е страдал от мания. Големият художник Лейден си е мислил постоянно, че е отровен и в последните години не е напущал леглото си, за да не го откраднат. Долце е страдал от религиозна лудост и заради това се е бил заклел неговата четка да служи само на Дева Мария. В деня на сватбата си, когато всички гости го очаквали на трапезата, той отсъствал, дълго трябвало да го търсят, за да го намерят коленичил пред иконата на Дева Мария. Лойд, прочутият английски лирик, е представлявал конгломерат от гений, лудост и суровост, той имал навика да смесва в храната си въглища и пясък, като казвал, че въглищата го пречиствали, а пясъкът – минерализирал. Хьолдерлин е бил почти през целия си живот луд, като в един припадък се е самоубил. Също и Лесман, Раймунд, Фишер, Бюрг, Ото Вайнингер, нашият Яворов и много други са свършили живота си със самоубийство. Днес знаем, че медицинската наука отдава повечето самоубийства на душевни разстройства или състояния, лежащи на границата между нормалното и болестното. Моцарт е страдал от идея-фикс, че италианците го преследват, за да го убият, Молиер е страдал от припадъци, Шуман още от 23-тата си година страда от душевно разстройство, по-късно си представял, че е преследван от говорещи маси: нощно време чувал постоянно отделни тонове, които се комбинирали в акорди и после в цели композиции, слушал през нощта Бетховен и Менделсон да му диктуват ноти от гробовете си, най-после свършва с удавянето си в Рейн. В трудовете на Конт, основател на позитивната философия, между гениалните мисли срещаме и луди идеи като например, че някога жената няма да има нужда от мъжа, а тя сама ще се опложда. Още по-ясен и очебиен е случаят с най-великия математик Бояй, в живота на когото срещаме моменти, където не може да има никакво съмнение, че са прояви на душевноболен, като случая, когато един ден обявил дуел на 12 души офицери и след всеки такъв свирел на цигулка. По-късно той си печати некролози, като оставя място за датата, сам си построява погребален ковчег. Шест години по-късно хвърля остарелите некролози и печати нови такива, написва си завещание и вписва в него, че трябва да посадят на гроба му ябълково дърво като спомен за Ева и от плодовете му да занесат на Нютон. И въпреки това през същото време създава и пише най-големите си трудове. Великият Тасо сам признава, че има моменти, когато той едва знае какво прави, едва знае какво мисли, а ръката пишела, пишела. Когато Тасо е лежал в една болница, достатъчно е било сестрата да мине с кръстовете на врата си и той да изпадне в пристъп на лудост. В такива припадъци той е написал най-хубавите си стихове. Суифт, откривателят на иронията и хумора, още като юноша е предвиждал, че неговият край ще бъде лудост. Когато един ден, разхождайки се из една градина, спрял пред едно дърво, чиито най-горни клончета били вече изсъхнали, извикал, че и в него най-напред ще умре главата. След смъртта на съпругата си той изпада в още по-голяма лудост, една цяла година на никого не говори, разхождал се постоянно по един и същи път дълъг около шест часа, по-късно сам се нарича луд. Той оставил 11 000 английски лири наследство на душевноболните и желание да напишат на надгробната му плоча: „Тук почива Йохан Суифт, където нито яд, ни разочарование няма вече да разкъсват неговото сърце“. Нютон в зрели години също е бил обхванат от лека душевна болест. Един път, след едно свое откритие, Нютон отива при свой приятел, но от несвързаните изрази, от забърканите му думи и мисли приятелят му останал учуден от великия учен. Ако някой иска да опознае душевноболните, без да посети някоя лудница, достатъчно е да проследи внимателно последните работи на Жан-Жак Русо: „Признания“, „Разговори и сънувания“, където Русо пише: „да обрисувам добре пролетта, мога само през зимата“. Това откровено признание ни напомня за Суифт, който пишел най-добрите си хумористични стихотворения, когато съпругата му била тежко болна на смъртно легло. Русо отначало почнал да следва медицина, въобразил си, че страда от всички болести, които той изучавал. Ж.-Ж. Русо в своята енциклопедия е бил ту часовникар, ту учител, музикант, художник, слуга, консулски секретар, теолог, лекар и пр. Пресилената умствена работа, която е толкова по-вредна, колкото по-бавно текат мислите и колкото по-дълго продължава, постепенно е преобърнала в Русо хипохондрията в помътнено съзнание и най-после в пълна лудост. Той се отдръпва в уединение, шепнейки следните думи: „винаги вървящ пред себе си, аз съм точно на себе си“. Русо е страдал от лудост с преследване, мислил си е, че винаги и навсякъде го преследват. Един ден, минавайки покрай едно село, среща дете, поздравява го и навеждайки се да го погали, вижда в лицето му образа на неприятеля, който и тук го преследвал. Уплашен, хуква да бяга назад. В това си състояние Русо, след като изгубва вяра в хората, обръща се към Бога с едно писмо, както Паскал, и за да бъде по-сигурен, че писмото ще отиде, го поставя в олтара на една черква под иконата на Дева Мария. След всички тези примери няма съмнение, че твърдението на Волтер, че Русо е душевноболен е било вярно, нещо, което и сам Русо не крие, а признава.

Неотдавна почина в лудницата във Виена най-великият лирик на нашето време Ленау, чийто цял живот представлява един конгломерат от гений и лудост. Ленау е син на родители, които страдат от помътнено съзнание. Още като дете Ленау е бил болезнен към музиката и мистицизма, той е следвал право, музика и медицина. Още много рано Кернер е забелязал, че Ленау се разхожда често по цели нощи в градината с инструмента си и че неговият дух се движи между опечалеността и помътненото съзнание. По-късно Ленау пише на сестра си: „аз не искам да скрия, че Дяволът си играе с мен и върши това, което иска“. Този демон го пропъжда в Америка без цел и нужда. Ленау е същият човешки неприятел, както Суифт, Халер, Русо и много други. Когато цяла Германия празнува неговия ден, правят тържества в негова чест, овации, канят го – той грубо отхвърля всичко това, безпричинно попада ту в яд, ту в нетърпение. Той пише по цели нощи, без умора и почивка, създава работи, които никога не отговаряли на неговото държание. По-късно получава парализа на половината тяло и в това си състояние иска да сложи край на живота си. Постоянно чука, разчупва всичко, което му падне, изгаря манускриптите си. Когато отслабват тези страдания, сам описва с най-голяма подробност припадъците си. Когато един ден му показали портрета на Платон, той извикал силно: „Това е човекът, който изнамери глупавата любов“. Друг един път виква от прозореца на къщата си на случайни минувачи: „Тук живее великият Ленау, но сега вече Ленау е малък, много малък“. Отговарял си сам и изпадал в плач, който траел часове. Последните думи на Ленау били: „Ленау е нещастен, много нещастен“. Няколко години след това той умира във Виенската лудница, а малко след него умира там и великият Сценхени, основател на Маджарската академия и ръководител на революцията през 1848 г. Великият песимистичен философ Шопенхауер е страдал също от душевно разстройство, от Неапол избягва поради страх от шарка, от друг град избягва, защото се уплашил и помислил, че са му дали отрова, от Берлин избягва от страх да не се зарази от холера. Той никога не е ходил по тротоарите на улиците от страх да не падне някоя керемида от къщите и го умори. Бил много страхлив и при най-малкия шум, даже и през деня, грабвал големия нож. Шопенхауер не се бръснел никога, а е поизгарял малко брадата. Той е мразел много жените, евреите, особено много философите. Напротив, обичал много кучетата. Той е обмислял и най-дребните работи обстойно. Бил е много лаком и голям унищожител на хранителни продукти. Шопенхауер е вярвал на говорещите масички на спиритистите, бил убеден, че магнетизмът може да оправи кривите крака на кучето му и да му възвърне намаления слух. Целият Шопенхауер се състои от противоречия: той проповядва, че целта на живота е унищожението, а сам си желае стогодишен живот, проповядва въздържание в полово отношение, а сам води най-лек и развратен полов живот, обитава само първия етаж, за да може да се спаси по време на пожар, трепери, когато пипа чужди неща, книги, чаши и пр., за да не се зарази от някоя болест. Шопенхауер е мразел много професорите по философия, защото не искали да предават неговата философия. Той сам пише: „аз предпочитам червеи да гризат моето тяло, отколкото професорите да чоплят моята философия“. Той прави упреци на майка си, че не останала вярна на баща му и от това прави заключение, че такива са всички жени, които имали дълги коси и плитки умове. Сам той не е познавал любовта, истинската любов на сърцето, той отхвърля едноженството и възприема многоженството, което имало само един недостатък – че щяло да има няколко тъщи, което не му харесвало. Една мисъл го е занимавала най-много, мисълта за неговото собствено аз.

Великият руски поет Гогол е онанирал още от млади години, докато най-после едно силно възбуждение го завежда при жена. След вихъра на тази страст той става голям драматург, по-късно се запознава с Пушкин, радва се на неговите новели и сам се отдава на романтиката. По-късно Гогол постъпва в Московската школа, което му повлияло да стане и голям хуморист. Той достига върха на своята слава, съвременниците му го наричат руския Омир заради неговия Тарас Булба. Точно в това време в неговата глава се загнездва зла мисъл, затваря се в стаята си, почва да вика всички светци на помощ, моли ги да искат извинение от Бога за неговите дела. С тази мания той заминава за Йерусалим, откъдето се връща малко по-успокоен. Най-после умира пред иконата на Дева Мария през 1852 г.

Изказаното мнение, че геният и лудият могат да живеят в един и същи индивид, че те не се изключват един друг, се потвърждава от досега изброените примери. Това, което изглежда парадокс, не е никакъв парадокс, а едно явление, което приближава двете привидно екстремни крайности на човешкия дух. Още по-интересно е явлението, че обикновени хора след заболяването им от душевни болести, добиват дарби, които преди това не са имали. В това отношение е забележителен примерът с един италиански офицер, който след полудяването си става голям художник и почва да рисува картини, които си съперничели с най-големите тогавашни майстори. Примерът с един моряк, който след полудяването си започва да строи чудно хубави параходи, също иде да ни докаже близостта между гения и лудия. Мигнони, който цели 14 години прекарал в лудницата, без да покаже ни най-малко изкуство, почва да рисува по стените на лудницата чудно хубави картини. Художникът Кленел след полудяването си става поет. Един италиански ковач, чужд на всяко изкуство, след заболяването си започва да прави от тебешир чудно хубави човешки фигури и глави, започва да рисува по пода хубави картини със силно съдържание. Който е наблюдавал душевноболни, знае, че много от тях изразяват своите мисли или желания, като построяват или рисуват различни предмети и фигурки с различни преносни или директни значения, нещо, което ни напомня за езика на дивите народи, които, за да изразят, че трябва да се върви бързо, рисуват човек с крила. Същото срещаме и при старите египтяни и китайци, макар и малко видоизменено. Това явление при душевноболните някои автори учени искат да свържат с една теория, че човек след полудяването си се завръща в своето първично положение, като всички придобивки на културата през вековете изчезват. Особен интерес представляват двама души – хора на изкуството в лудницата на Торино, всеки от които се мисли за създател на света. Единият от тях, художник, е изрисувал това си твърдение в една чудно хубава картина, която представлява него в акта на сътворението на света – светът излиза от ануса му, пенисът е в пълна ерекция, той сам е гол, заобиколен от жени и всички знаци на своята сила. Тази картина представлява едно повторение и обяснение на египетския бог Итифалус. Един голям математик след полудяването си виждаме в лудницата да свири на пиано и импровизира музикални пиеси, които по-скоро би трябвало да припишем на талантливи компонисти.

Ако разгледаме положението на душевноболните при дивите народи, ще видим, че тук те се ползват с почит и уважение. Брамините се допитват за съвет до тях, а още по-интересно е положението на 40-те секти в Индия, всяка от които си има своите богове, към които те изразяват своята обич и вяра по различни начини: едни – като пият урина, други – като ходят боси по камъчета, трети – като остават неподвижни по цели часове прави срещу слънцето, четвърти – като халюцинират, представяйки си, а по-късно и виждат телесната картина на своя Бог и пр. Ако преминем към египтяните, ще видим там още по-интересни неща, които са довели учения Оропало до мисълта, че в тази страна трябва да е имало епидемична болест от полудяване. Един изследовател на Египет, Прюнер, ни разказва, че намерил извънредно големи черепи при египетските мумии, от което явление заключава, както Оропало, че в тази страна трябва да е имало епидемии от разни душевни болести. Според Прюнер тези епидемични душевни заболявания са вече отдавна преминали, защото той изследвал черепите на 75 000 жители на Кайро и само при 100 души намерил онези черепи, които били при мумиите отпреди хиляди години. Ученият Бек ни описва интересни неща за отоманците, които уважавали своите дервиши – душевноболни хора. Те смятали, че тези хора са в по-близки връзки с Аллах – министрите ги приемали на аудиенция и ги наричали Аллах дели. Някои секти на дервишите имат много сходни неща с лудите. Кяфузите се отличават със своите танци, които траят по цели седмици. Те започват с възвишение на Аллаха, държейки се за раменете, напредват с левия крак, а десният извършва трепетливи движения. Така се движат напред, усилвайки виковете, докато най-после изморени, потънали в пот, с издути очи и побледняло лице падат в „свещените блаженства“ на пода – в това си състояние те се доближават до Аллах, те го виждат, слушат неговия глас и пр. или с други думи попадат в религиозен екстаз. Тази секта често се лишава от храна и сън или спят с потопени крака във вода. В Китай има също подобни секти, които халюцинират, виждат и слушат гласа на своя Бог. И у нас не липсват отделни индивиди, които се обявяват за пратеници на Бога или някои светци. Разказват много неща, казани им от Бога или светците, за събития, които щели да стават и пр. Тези хора не са нищо друго освен болни от религиозна лудост с халюцинации. Много наивни, слабохарактерни, страхливи и податливи хора могат да се повлияят, някои до степен и те да стигнат до религиозна лудост. В медицинската история представлява голям интерес голямата епидемия през 1374 г. в Пойбел, където даже старците обхванати от танцова лудост са танцували на открити мегдани до пълна умора, при което виждали да им се отварят небесата и да виждат светците. Тази епидемична лудост се е разпространила близо до Кьолн. Не по-малък интерес представлява епидемичната мания през 1212 г. във Вандон, едно градче във Франция, където пристигнало едно овчарче, препоръчало се за Божи пратеник. Бог му се явил в непозната форма, взел хляб от него и му предал писмо до Царя. Всички деца от околността тичали подир него. Малко по-късно той разполагал с 300 000 привърженици, които вярвали и също виждали Бога в непозната форма. Няколко години по-късно следват още по-големи профети и светци, които събирали хиляди привърженици и един ден се приготовляват и тръгват за Йерусалим с мисълта, че като стигнат морето при Марсилия, ще ударят с тояжката и морето ще се разтвори и отдръпне, като те ще минат по дъното за Йерусалим, защото Бог, който им се явявал, бил им обещал да стори това. Този пример ни сочи за голямата епидемична лудост и за аномалиите на човешката душа.

Много подобни примери от епидемии изпълват историята. От всичко казано за общото между гения и лудия, можем да си направим заключение – че всички гениални хора са нервно изтънчени натури, има прояви и моменти, които с нищо не се отличават от тези на лудите – променливото качване и спадане на тяхната чувствителност, честите разсейвания, подтикът към чести самоубийства и нерядко към алкохолизъм, зависимостта от расата, от барометричното налягане, годишните времена, температурата, климата – всичко това, както и ред други прояви и зависимости, са общи както за гения, така също и за лудия и ги приближават едни към други много повече, отколкото всеки от нас би си помислил. Има гениални хора, които са душевноболни, има и душевноболни, които са гениални хора, има индивиди, които вследствие болестта стават гении, и други, които вследствие гениалността стават душевноболни. Но от това не може да се вади общо заключение, че всички луди са гении и всички гении са луди. Лудостта е напълно наследствена, докато геният най-често свършва със себе си. Геният може да бъде много различен, но той винаги е оригинален, но не до края на живота си. Геният се намира много често в пълно противоречие със самия себе си, същото явление наблюдаваме и при душевноболните. Повечето гении са безхарактерни, те живеят усамотено, чужди на топли чувства, чужди дохождат на този свят, чужди си и отиват. Видяхме, че има много сходни неща между физиологията на гения и патологията на лудия. Геният и лудият могат да бъдат едновременно в един и същ индивид, значи те не се изключват едни други, те са екстремни направления, много близки помежду си, но нам чужди, защото говорят на чужд език, смисълът на техните изрази и думи са често само шум в нашите уши, за нашия мозък. Геният е бил, е и ще остане идеала на човешките идеали, той е нашият водител, а лудият е пазителят на природната тайна. Аз свършвам с думите на великия Хохений: „Ние, хората, сме членове на една верига, която се влачи от една тъмнина в друга, без да знае откъде и накъде, защо и как“.

Откъс от книгата „Просвещение и здраве“, статии и реферати от 20-те и 30-те години на ХХ век от д-р Димитър Гошев, издателство „Авангард принт“, съставител д-р Емилия Гошева, редактор д-р Тоня Любенова, 2019 г.

* * *

Вместо предговор

Знаех, че в двете чекмеджета на стария гардероб в спалнята на родителите ми има важни документи. Най-отдолу имаше папка с твърди корици, която съдържаше множество пожълтели изрезки – здравни беседи, писани от баща ми във вестниците „Мир“, „Дневник“, „Народно здраве“, „Здравна просвета“, „Жената и нейният дом“, сп. „Кръгосвет“, сп. „Мидицинска мисъл“…

Сигурно съм прочела нещо. Но не съм намерила време да попитам каквото и да било за тях. Чак в късна възраст прочетох и подредих всичко. Нямам на кого да ги завещая. Предложих ги на Централния държавен архив в София. Приеха ги заедно с много снимки, налични документи, военен медал, дипломата от Виена със специално изрязан хартиен печат, каквато е била тогава практиката на престижните институции. Създадоха му партида. Останаха снимки и вещи, свързани с града на първите ми училищни спомени – Търговище, които реших да даря на Регионалния исторически музей там. Тогава уредникът в отдел „Нова история“ д-р Тоня Любенова прегледа тези папки и ме убеди да препиша материалите и ги издам в книга, общодостъпна за всички и предназначена за библиотечно ползване, като свидетелство за епохата и живота, за нивото на здравеопазването и просвещението, за здравния статус в този период по нашите земи…

Баща ми д-р Димитър Гошев е роден на 19.11.1899 г. в Кукуш, чисто български град, с обучение в училище на български език. (По това време там учат Христо Смирненски и проф. Александър Станишев, чието име днес носи хирургичната клиника на Александровска болница.) Бащата, Тено Гошев, притежава мандра, както и черничеви градини за развъждане на буби.

Когато е на 7 години, Димитър пада от кон и получава травма на крака. Последва остеомиелит и се налага кракът му да бъде опериран от турски лекар, който го скъсява със 7 сантиметра над глезена. Оттогава винаги е носел високи ортопедични обувки с вътрешно повдигане на петата с десетина сантиметра и бастун. Може би в този момент се заражда интересът му към лекарската професия и към медицината като наука.

След опожаряването на Кукуш през Междусъюзническата война към България тръгват кервани с бежанци. В каруцата на Гошеви са майката Вера с парализирана ръка след инсулт, двете дъщери Мария и Софка, баща ми, на 13 години, и по-малкият му брат Георги, на 8 години. Големият брат Петър по това време е на фронта. Бащата Тено ги изпраща със сълзи на очи, стоейки до тенекиите със сирене. Керванът потегля. По пътя си срещат изоставени бебета, възрастни хора. Някои ги подминават, други се смиляват над тях и ги прибират… Пристигат в София (квартал „Разсадника“) и започват да работят – продават вестници, семки и други дребни неща. Баща ми продължава учението си в училище „Уилям Гладстон“ на ул. „Пиротска“. Явява се и на допълнителен зрелостен изпит по латински език и история в полукласическия отдел на Втора мъжка гимназия. Дипломира се, но преди това участва като доброволец в Първата световна война. През 1920 г. Записва медицина във Виенския университет, основан през 1362 г. Като студент е подпредседател на студентското научно дружество, в което изнася реферати, някои четени по-късно и в нашия Софийски университет. Явно е бил доста любознателен и бързо е овладял немския език.

Дипломата му от Виена е издадена през месец юли 1926 г. След завръщането си веднага заминава за „дълбоката провинция“ в разгара на епидемиите от петнист и коремен тиф. Работи в Неврокоп, Банско, Сатовча, Белица. Следва период на волонтиерство в Александровата болница в София, при колегата му от Виена Константин Чилов, и в „Майчин дом“. През 1931 г. е главен лекар на Минералните бани във Вършец, строени по германски образец преди повече от сто години. Развълнувах се много, когато видях името му на табло в музея там. Намерих снимки от този период и ги предадох на служителите му. След това е работил известно време в Санаториума за белодробни болести в Искрец.

През 1932 г. се задомява с майка ми Славка Кюркчиева, родена в София, но също потомка на бежанци от Македония. Баща ѝ, Христо Кюркчиев, роден в Крушево и завършил Солунската гимназия, се ползвал с добро име и уважение. По време на Крушевската република, просъществувала 11 дни и смятана за венец на Илинденското въстание, той е бил нейният градоначалник, т.е. един от шестимата, съставляващи „Владата“ (управлението) ѝ. По време на въстанието той събира и затваря турските жени в черквата, за да осигури тяхната защита и да ги спаси от посегателство. След потушаването на въстанието точно те му помагат, като го обличат в турски дрехи, за да се спаси и избяга в България. През 2007 г. посетихме с мъжа ми този град. Тогава за пръв път видях портрет на дядо ми на 29-годишна възраст в музея. В централния исторически музей в Скопие има възстановка на Владата на Крушевската република от восъчни фигури, седящи около масата. Водещият заседанието е дядо ми Христо Кюркчиев. Почина през 1941 г. в дома си в София, където съм родена и аз. Запечатал се е в съзнанието ми винаги с книга в ръка.

Вероятно към 1933 г. мама и татко са отишли да живеят в Харманли. От този период има много писани популярни здравни статии, които намирам отпечатани в Хасковски и Харманлийски вестник. Но често пъти темите са чисто организационно-професионални – за Лекарския съюз, за борбите в него, критични по отношение на социалното осигуряване на бедните и т.н.

През 1939 г. баща ми изкарва курс за разкриване на тубдиспансери у нас при развихрилата се повсеместно туберкулоза. Много ме зарадва намерения от мен Отчетен доклад за първата година на Диспансера в Търговище, където живяхме до 1945 г. Личи с какъв хъс е работил тогава. Със същия хъс са писани и статиите в печата, посветени предимно на хигиената в бита. Това са едни от най-ползотворните и активни години в живота на баща ми. Като утвърден лекар и специалист баща ми беше много търсен – на неговите здравни сказки имаше истинско стълпотворение… Той е създател на Околийския противотуберкулозен диспансер през 1941 г., за който се построи отделна сграда в западния край на града. Бил е на щат и като лекар в прогимназията „Хр. Ботев“, дори понякога е замествал учителката по немски език, когато отсъствала. Упражняваше и частна практика – спомням си спрелите каруци от околните села пред нашия дом на ул. „Цар Освободител“. През януари 1945 г. баща ми беше задържан за двайсет дни от новата власт. Това задържане внесе неописуем смут и ужас в семейството ми. Баща ми беше безпартиен и никой не разбра защо е задържан. Пуснаха го на двадесетия ден – на 7 февруари (св. Григорий Богослов). Оттогава тази дата се превърна в свята за нашето семейство и мама всяка година палеше свещичка на нея. По време на ареста аз бях във второ отделение, а сестра ми Мария – на 4 годинки. Знам, че приятелите на татко го посъветвали моментално да напусне града. Не мога да изтрия от паметта си разстланите по пода одеяла, нахвърляните с бързина всякакви вещи в тях, зашиването на денковете от майка ми. За два дни напуснахме града и тръгнахме за София. Беше страшно. Баща ми до края на живота си думичка не е казал за този 20-дневен арест. Оттогава той приключи с всякаква социална дейност – сказки, реферати, статии в периодичния печат – с всичко.

В София започна работа като лекар към Държавната печатница, а сетне към Застрахователния институт. Упражняваше и частна практика, докато беше разрешена. Имаше и рентгенов апарат, който след време го взеха, платиха и на мен купиха пиано. Вероятно чрез писма до редакциите на престижните медицински седмични списания във Виена и Мюнхен е бил абониран за тях безплатно и той ги получаваше до края на живота си, даже и много години след това. Денят му минаваше с червен молив в ръка, четейки и подчертавайки в тях до последния си съзнателен ден. Не отказваше спешно посещение при болен, даже нощем! Помня колко време му трябваше да закрепи връзките на ортопедичните обувки. Чаках след това познатото периодично тракане на бастуна по стълбите на кооперацията при завръщането му. Докато беше разрешена частната практика, след посещение казваше: „нося левче“, а бедните преглеждаше без пари. След забраняването ѝ помагаше само безплатно. Хората го разбираха, обичаха и търсеха. Така беше до края на живота му. Почина на 19 септември 1982 г. в София след мъчителна петдневна кома.

Надявам се читателят да придобие представа за човека и за времето, в което е живял. От сърце ще се радвам, ако с тази книга той осветли онези години, в които е работил, и продължи да бъде полезен на поколенията. А аз ще съм удовлетворена, че съм изпълнила синовния си дълг.

От съставителя д-р Емилия Гошева