На 30 август 1876 г. вестник Рапел публикува протеста на Виктор Юго, намерил отклик в цял свят. На 26 февруари т.г. се навършват 215 години от рождението на великия френски писател.
На 30 август 1876 г. вестник Le Rappel, основан и закрилян от Виктор Юго, публикува негов протест, намерил отклик по цял свят. С особена сила звучат думите: „…избива се цял един народ. Къде? – В Европа.“; по-нататък: „… един град, Батак, например, е намалял за няколко часа от девет хиляди жители на хиляда и триста…“; „… разпарят бременните жени, за да убиват децата в утробите им, … кучета глождят по улиците черепите на изнасилени моми…“.
Юго представя зловещата картина на изтреблението, повлиян видимо от кореспонденциите на Макгахан, посетил пръв с група дипломати селището и известил за жестоката му участ. Но допуска грешка, като още в заглавието за място на чудовищното престъпление посочва Сърбия, а не България, българските земи в европейска Турция.
Грешката е очебийна. И през следващите дни редица вестници в свои отзиви за обръщението на Юго я посочват.
Реакцията на Рапел е очаквана. Вече три месеца във вестника редовно излизат съобщения, а и отделни статии, свързани с вълненията в този регион. Така още в броя от 11 май телеграма, заимствана от в. Times, отвежда намясто: „Българското въстание се разпростира по планината Родопи… “. На 25 май излиза статия на Луи Аслин, озаглавена„Българите“, с представяне във възможно най-добра светлина, със сведения, почерпени от авторитети – Гийом Льожан[1], Луи Леже[2], Албер Дюмон[3] и Елизе Реклю[4]:
„В действителност, от 11 480 000 жители на Европейска Турция, българите представляват значителна част, почти половината. Те живеят от двете страни на Балкана, на север до Дунава и на юг до склоновете на Пинд.
… произвеждат най-хубавата коприна и най-хубавото жито в Турция: в някои области те показват голяма индустриална активност, подпомагана от тяхната сръчност. Това е една раса, която има бъдеще.
… През 1867 и 1868 г. в областта на Филипопол има, според г-н Албер Дюмон, 198 начални училища, от които 18 за момичета и 180 за момчета.
За да се покрият разходите, българите въвели един доброволен налог от два франка на семейство. Те изпращали свои младежи да учат в Париж, Лондон, Санкт Петербург, Виена, за да осигурят издръжката им, се включвали всички.
Българите искат също да имат национална Църква… В голяма степен те успели, гръцкото духовенство изчезнало от много населени места. Тези опити, осъществявани заедно от Дунава до Вардар, са предимно насочени против турците… Ако към тези усилия се прибави и едно въстание, кой може да предвиди какво ще се случи? Да припомним, че те са четири милиона и половина.“
По-нататък във вестник Рапел редовно се изнасят сведения за действията на въстаниците и на турските власти с посочени селища, близо до които са се водили сражения; все по-често се явява и думата башибозук, произнасяна с ужас навсякъде.
Рапел отпечатва едно подир друго обръщения – на великия везир към населението на Турция и на българските въстанически комитети към мюсюлманите в България. Във второто е вложен максимален хуманизъм и демократизъм:
„За да покажем, че страдаме, ние вдигнахме оръжие срещу правителството и се стараем да съставим друго правителство, което би било способно да ни поведе по пътя на просперитета; вие виждате, прочее, че нашата цел е благоприятна също за вас, останалите, както за нас.“
Важно е това, защото по-нататък, когато станат известни в Европа зверствата над българите, турското правителство ще търси оправдания с напразни приказки за проявена жестокост от страна на въстаниците.
Същевременно, от средата на юни, когато започва сръбско-турската война и е изпратен специален кореспондент, във вестника превес вземат боевете на фронта със споменавания за отделни случаи на безчинства в тила и изразено опасение за „втора България“.
На 27 юли Рапел дава пряко свидетелство за събитията в България под заглавие Les Massacres („Кланетата“): „Един от френските инженери, пребиваващи в София, господин Signoud, е могъл да напусне този град. Той е понастоящем в Лион и пожела да публикува в Salut public разказ за деянията, на които е бил свидетел. Ето няколко извадки.“
Отбелязваме този епизод, свързан с Лион, защото осем месеца по-късно, поканен на синдикалната конференция в град, Виктор Юго произнася реч, в която надига глас срещу постоянните „заплахи за клане и опустошение“ в Европа и посочва като зловещ пример за осъществяването им – „убийството на България от Турция“.
От 26 август започват най-сериозните публикации – съобщения и редакционни статии с позовавания предимно на Дейли Нюз. В първата – „Жестокостите на турците“ – обстойно се разказва за злодеянията указано място – Батак, и за техните извършители – башибозуците, командвани от Ахмед Ага. Още за селището: че е на 30 мили южно от Татар-Пазарджик и че жителите му са били „от 8 до 10 хиляди, а не 1400 по лъжливия доклад на Едиб Ефенди“. За населението: „Българинът е работлив, сръчен, почтен, учтив и миролюбив“. В потвърждение се посочва обстоятелството, че тук въстанието не е избухнало.
И с това още по-зловеща става констатацията за жертвите: „В Батак башибозуците, за да се увеличи броят, отваряли корема на жените в положение, да убият плода.“
Когато Виктор Юго се заема да подготви за печат своето обръщение под заглавие „За Сърбия“, редакторите – преклонни пред неговия авторитет, но верни на стремежа му към правдивост – постъпват така:
На 28 август, два дена преди главната публикация, вестникът помества на първа страница статия на редактора A(lfred) Gaulier под заглавие Les massacres de Bulgarie („Кланетата в България“).
На следващия ден се оповестява предстоящото отпечатване на протеста: „… срещу кланетата, извършени от турците в България и в Сърбия“. Луи Аслин, написал статията „Българите“ при избухването на въстанието, сега, предвид положението на сръбско-турския фронт, излиза с нова статия, също тъй съчувствена – „Сръбският народ“.
В протеста на Юго, озаглавен Pour la Serbie, освен авторът с допуснатата „географска грешка“, печатарите също допринасят за объркването: в първата колона, при първото споменаване на селището, е изписано, както четири дни по-рано – Batak, във втората – погрешно Balak. Тази, без съмнение, печатна грешка се усилва, като в последващите издания на съчиненията на Юго на едното и на другото място се изписва Balak – повод за интерпретации около същинския обект на неговия протест.
От страна на редакторите на Рапел, в същия брой, от 30 август, на втора страница Алфред Голие дава коментар – продължение на своята статия, започващ така: „Ние говорехме вчера за кланетата в България…“ Пак той на другия ден в нова статия на първа страница дава характеристика на българите като народ, позовавайки се на Елизе Реклю.
Предмет на отделно изследване може да бъде ангажираността на Голие към българската кауза. За по-малко от месец той написва ред статии: „М. Дизраели“, „Министър Тори“, „Англия в Ориента“, „Брошурата на Мистър Гладстон“, „Английската агитация“, „Политиката на М. Деказе“, „Източните работи“, „Истинският въпрос“ и в хода на своите разсъждения за политиката на европейските държави непрекъснато напомня за жестокостите, извършени спрямо българите.
Ред е да отделим внимание на едно писмо до редактора на Рапел, публикувано в броя от 4 септември. Подателят е Любомир Д. Золотович, студент в Монпелие:
„… Колкото до нас, младите българи, които дойдохме във Франция, за да черпим от идеите на свободата и братството, наш дълг е да благодарим от сърце на човека, който пое нашата защита пред лицето на Европа. Нашите сърца са обзети отново с кураж при прочита на манифеста, който жигосва безразличието, виновността на дипломатите, и ние се чувстваме горди да бъдем покровителствани чрез гласа на Виктор Юго: нашият народ ще си спомня.“
Роден в Котел, един от основоположниците на здравното дело в София, д-р Золотович ще остане завинаги свързан с Франция; в по-късни години той е и български посланик в Париж.
На 10 септември Юго пише писмо до Президента на Конгреса на мира в Женева. Да обърнем внимание на израза: „Пред осакатена Франция, пред измъчена Сърбия, цивилизацията се възмущава и протестът на Конгреса за мир е необходим.“
Сърбия е суверенна държава, участваща във война – в случая, с Турция, като сръбската войска търпи поражения и има нужда от подкрепа, за да се спре войната. Тук, за разлика от прокламацията от 29 август, където се говори за въстание в турска провинция, Юго не прави грешка в обекта на своята защита.
Относно България, на 15 септември Рапел отпечатва Протест на Лигата на мира, в който:
„Събранието декларира:
Че със своята отвратителна администрация и най-вече с ужасите, с които тя обхвана България, Турция се постави вън от европейското споразумение, което е задължение на европейските сили, малки или големи…“
Прави впечатление, че писмото на В. Юго до председателя на централния комитет на Лигата с дата 10 септември е поместено чак на 21 септември. Подобно закъснение е необичайно, особено за материали на Юго. Оказва се, текстът не е постъпил пряко в редакцията на Рапел: „Заимстваме от Phare de la Loire следното писмо, адресирано от Виктор Юго до председателя на централния комитет“.
По-нататък в броя от 23 септември е отпечатан негов отговор на покана за банкет, „с който демократите от Марсилия отбелязват годишнината на Републиката“.
Подателят на писмото се придържа към темата, определяйки монархията, царете като носители на злото с произтичащите от това свади на троновете: на папа с император – отлъчват се; на султан със султана – убиват се. В този смисъл, аналогията, която Юго прави между Франция и Сърбия, чиито монархии предизвикват войни – френско-пруската и сръбско-турската, е обяснима. А последващият израз: „ В същото време, има едно правителство, което е бандит, седнал на един народ, който е мъртвец“, може да визира само турското правителство и поробения български народ, подложен на жестоки мъчения и убийство.
Банкети по случай 22 септември – годишнината на републиката, са се състояли в Лион и други градове. В Сен-Манде прочитат писмо, изпратено от В. Юго. Там са Луи Блан[5] и Луи Аслин. Думата взема и M. Папаев, руснак по рождение, който говори за чувствата на равенство и братство и за симпатиите на народите от Европа към Френската република:
„Преминавайки после на Източния въпрос, той порица енергично в името на човещината зверствата на турците в България и след това каза, че годишнината на 22 септември не е само национален празник, а празник на човечеството; той вдигна тост за социалното преустройство, за световна Република.“
Течението на вестник Рапел (в дигиталния вариант на Gallica липсват броевете за октомври, ноември и декември) ни отвежда в 1877 г.
Свързано с темата „Виктор Юго – Сърбия – България“, на 5 март 1877 г. в отзив за току-що излязлата стихосбирка от поредицата „Легенда на вековете“ вестник La Petite République française припомня: „… За победоносната Комуна бе проповядвал кротост; Комуната е победена, той проповядва прошка и милост. Сърбите се хвърлят като слепци в една авантюра: война избухва в Ориента. Тя е ни турска, ни сръбска; но той узнава, че имало кланета в България и своя глас издига в защита на избитите.“
Изказано е и високо признание: „В тази мисия на човещината Виктор Юго се среща с друг мъж, Гарибалди: единият – първи по гениалност, другият – равен на него по сърце. Те двамата имат една и съща вяра в справедливостта. Те двамата имат едно и също упование в бъдещето. Легенда на вековете не е само шедьовър на лирическата поезия, тя е също библия на човечеството.“
На 15 с.м. Рапел съобщава за предстояща конференция на работниците от Лион. Тя ще се проведе в неделя, 25 март, в Château -d’Eau и ще се председателства от Виктор Юго. Ще се произнесат две речи, едната от Виктор Юго и другата от Луи Блан. От началото на месеца под егидата на вестник Рапел тече благотворителна акция – подписка в помощ на лионските работници.
На уречения ден, както е по обявление, Виктор Юго председателства и дава думата на Луи Блан. В своята беседа той проследява историята на работническото движение в Европа, основно в Англия.
Нека вметнем, през изминалото лято, в Лондон, Манчестър и други английски градове, след като вестник Дейли Нюз в поредица от кореспонденции представя зловещи картини на жестокостите спрямо българите, започва движение в тяхна защита с непрекъснати митинги и разисквания в двете камари на Парламента. Рапел, от своя страна, открива специални рубрики за това.
На лионската конференция Блан се придържа към синдикалната тема. Но той е свързан с политиката от ранни години. Така например, в своето фундаментално съчинение Revolution française. Histoire de dix ans, 1830-1840, IV, Paris, 1843, той дава кратка, много точна характеристика на османската империя и на народите от Ориента: „Една такава империя беше очевидно да владее или да дели. За какво й е да се спогажда, наистина? За Молдавия и за Влахия? Но тях вече руски протекторат ги обхваща; За България? Но тя очакваше само случай да се вдигне …“
През 1841 г. българите са се вдигнали. Избухнало е Нишкото въстание, описано от Жером-Адолф Бланки в неговата книга Voyage en Bulgarie, pendant l’année 1841, Paris, 1843. Империята тогава, както и сега, е отвърнала с повсеместни зверства и опустошения.
В своята реч Виктор Юго прокламира високо солидарността : „Работниците на Лион страдат, парижките работници им идват на помощ.
… да погледнем Европа, да погледнем народите и като показваме солидарност с нашите градове, да признаем, граждани, всички прояви на човешкото съгласие, което е само от полза за цивилизацията.
… под животинския рев на войната, предизвикана преди седем години от двама императори, под заплахите за клане и опустошение, подновявани всеки момент, понякога отчасти осъществявани – свидетелство е убийството на България от Турция – под мобилизацията на армиите, под целия този мрачен военен грохот, се усеща огромно желание за мир.“
Свидетелството: témoin de l’assassinat de la Bulgarie. Същото – на инженер Signoud от в. Салю пюблик, препредадено в Рапел на 27 юли 1876 г. под заглавие Les Massacres („Кланетата“).
Можем ли да кажем, че това свидетелство, станало широко известно в Лион, и една предполагаема среща на тамошния инженер с Виктор Юго, пристигнал в града за насрочената синдикална конференция, са спомогнали да бъде произнесено името на България.
Грешката на гения, сторена на 29 август 1876 г.
Отрано за нея научава и доскорошният помощник-апостол от революционния окръг, където се намира Батак – Захари Стоянов. Захари е може би най-горещият български поклонник на Юго, от него той си е набавил за домашната библиотека пет книги, оригинални издания. Захариево е може би най-точното определение за Виктор Юго – „всемирен гражданин“, изказано във в. Борба (1885) по повод смъртта му. Там той поздравява „учащите се в Париж наши младежи“, представяли България при погребението на Юго. Този знаменателен за нас факт отбелязва и Рапел в броя си от 29 май: „Българските студенти са съпричастни с дълбоката скръб на Франция“.
Съвременниците на Захари Стоянов, в т.ч. неговият сподвижник от Съединението – Димитър Ризов, намират сравнително лесен способ за допуснатата от Юго грешка: просто заменят навсякъде в текста „Сърбия“ с „България“. Като преводач Ризов избира за заглавие „Българските кланиета. Прокламация“, но със звездичка пояснява, че в оригинала то е „За Сърбия“.
По-нататък, обаче, това пояснение се изгубва. Дори и в престижния академичен юбилеен сборник, посветен на Луи Леже, 1923, където е включен текстът на Юго в превод на Ризов.
Така до днес. Но при съвременните и дигитални комуникации по-широк кръг хора могат да стигнат до текста и до оригиналното заглавие – Pour la Serbie. Това е и причината в интернет пространството да се появят призиви от страна на „докачени“ българи за „преразглеждане“ на отдаваната почит към великия французин. А, вижда се, те са отправени при недотам прочетен Юго.
Как да постъпваме?
Като редакторите на Le Rappel. В случаите, когато издаваме съчиненията на Виктор Юго или уреждаме музейни сбирки, свързани с паметта му – в България, Франция и Сърбия: да запазваме оригинала на неговия протест и по подходящ начин – под линия или другояче – да посочваме направената грешка.
И да огласяваме оня момент от речта в Лион, когато геният поправя своята грешка!
Йордан Палежев е поет и литературен историк. Съставител и автор на встъпителни студии на книгите: „Захари Стоянов. Непознати страници, Материали от личния архив на писателя“, ч. 1 „Апостоли-интенданти“, Наука и изкуство, 1981; ч. 2 „Съединението“, Денница, 1995; ч. 3 „Поборници-държавници“, Академично издателство Марин Дринов, 2005.
[1] Френският географ Гийом Льожан посещава често българските земи в периода 1857-1870 г.
[2] Луѝ Пол Марѝ Лежѐ (1843–1923) е френски славист, почетен член на Българското книжовно дружество (1884).
[3] Албер Дюмон (1842–1884) е археолог и висш френски администратор. Сред многобройните му трудове е книгата му „Балканът и Адриатика”, излязла през 1873 г.
[4] Елизе Реклю (1830–1905), френски географ, писател, анархист. Автор на Nouvelle Géographie Universelle в 18 тома, с карти и илюстрации.
[5] Луи́ Блан (1811–1882), френски историк, журналист,социалист.
