0
3384

Георги Велчев – забравеният класик

130 години от рождението на художника

Георги Велчев, Автопортрет, Канада, около 1927 г.

През 1996 г. имах щастливата възможност да възстановя изоставения от много години музей на Георги Велчев в неговата родна къща във Варна. Когато проучвах наличния фонд от творби, за да съставя новата експозиция, пред мен започнаха да се явяват неподозирани като естетическа и културна стойност свидетелства за един вълнуващ, изстрадан и силно креативен живот. Тогава открих гвашовите рисунки и двете маслени платна, създадени във Франция и Германия и по чудо стигнали до нас. Непоказвани дотогава, те осветяваха художника с много по-различна и ярка светлина, превръщаха го в европейски артист и новатор за българското изкуство. През следващите години Георги Велчев постепенно възкръсваше от дълбоката забрава. Неговият музей във Варна заживя пълноценно и стана любимо културно средище за духовните хора, за създаващите и обичащите изкуството. Голямата представителна изложба от 100 негови творби в Националната галерия през 2016 г. предизвика силен интерес, високи и възторжени оценки и прозвуча като официалната, дълго чакана и желана реабилитация на този класик в българската живопис.   

На 18 ноември 2021 г. се навършват 130 години от неговото рождение и аз ще припомня за уникалната му артистична съдба, за необикновения му житейски и духовен път по света и за високоестетичното изкуство, което той създава въпреки обществените и личните колизии.

Роден е през 1891 г. във Варна. Родителите му са от Жеравна. След като се преселват във Варна, баща му Атанас Велчев отваря първата в града книжарница – факт без съмнение с благотворна роля за младия Велчев. Още като ученик той успява да посети Ермитажа и Третяковската галерия. Според собствените му екзалтирани впечатления, документирани от биографа му Вичо Иванов, срещата със световните шедьоври е имала съдбовно значение за избора на пътя. През 1910 г. започва следването му по живопис в Държавното художествено-индустриално училище в София. Междусъюзническата и Първата световна война обаче го прекъсват на два пъти и като много други художници Георги Велчев е на фронта, където дори попада във френски военнопленнически лагер. Поради това той завършва следването си едва през 1919 г. Учи при големи художници като Иван Мърквичка и Стефан Иванов, от които великолепно усвоява стабилните академични основи и професионални умения в живописта.           

Но младият художник тръгва по друг път, различен от академичния реализъм и обвързаността с традиционната естетика. Още в най-ранните си творби Велчев проявява склонност и вкус към една по-модерна и освободена живописна образност, която гравитира към импресионистична и символистична стилистика. Няколко чудесни камерни творби от 1917, 1918 и 1920 г., изобразяващи бойни скривалища и наблюдателници, и изпълнени в обичаната от него гвашова техника, доказват това твърдение.

Всъщност Георги Велчев се оказва в едно поколение с художници като Сирак Скитник, Николай Райнов, Иван Милев, Васил Захариев и някои други, които в края на 10-те и в началото на 20-те години на ХХ век се опитват да се противопоставят на традиционния реализъм и да внесат в българското изкуство обновителна художествена и интелектуална енергия от европейския модернизъм. Почти всички от тази общност са получили образованието си или са специализирали в големите културни центрове на Европа. Вдъхновителят на тези новатори и най-страстният привърженик на модерната естетика и особено на експресионизма е Гео Милев. В края на следването си варненският художник е виждал първите артистични прояви на споменатите художници, познавал е Гео Милев и е създал негова портретна рисунка. Още в началото на пътя си той е приел в себе си духа на модерното изразяване.

Сигурно точно поради това той заминава през 1920 г. за Париж, където в продължение на три години обогатява живописните си познания и художествената си култура. Сведенията, че е специализирал при постимпресиониста Пиер Бонар, не могат да бъдат потвърдени със сигурност. Но великолепните маслени и гвашови творби, създадени в Париж между 1920 г. и 1922 г., показват привързаността му към естетическите принципи на Бонар и набистите. Превъплъщение на тази естетика се открива в серията маслени и гвашови пейзажи от парижкия парк Монсо и Булонската гора, изпълнени в изящен поантилистичен стил, носещи лирични настроения и едно особено, самотно тайнство. То ще присъства по различен начин в почти всички негови работи и по-късно. Всъщност поантилистичният характер на поредицата пейзажи от красивия парк Монсо се отнася преди всичко до начина на живописно изграждане, до употребата на изящните и деликатни цветни мазки, които превръщат картината в подвижна, пулсираща образна среда. Тя притежава някакви реални очертания, но е силно условна, чисто живописна и напълно автономна като пластична форма. От Пиер Бонар и набистите той възприема по-скоро отношението и чувството към изобразяваната природа, романтичния дух и тъжната красота в артистичното преживяване, естетското любуване и съзерцателното настроение в избраните пейзажни мотиви.

Творбите на Георги Велчев от парижкия му период са изключително силни и въпреки че са създадени извън България и са повлияни от френското изкуство, те са изразителен постимпресионистичен, поантилистичен тон в кратковременния български модернизъм от началото на 20-те години.

Във Франция художникът пътува, прави изложби, продава успешно и получава ласкави критически отзиви. През 1922 г. и 1923 г. той пребивава в Германия – Мюнхен, Берлин, Бремен. Има добре приети изложби в Карлсруе и Висбаден, пътува и рисува в планините на Тирол. От този период са останали гвашови рисунки – няколко великолепни автопортрета, правени в Мюнхен и Берлин, и пейзажи на тиролски селца, изпълнени в сива, хладна тоналност. Но в Германия Велчев преживява нещо много важно както за него като млад художник, така и за българското изкуство като културен факт. Той е поканен от Хайнрих Фогелер – основател на знаменитата артистична колония във Ворпсведе край Бремен – и пребивава в нея три месеца в края на 1923 г. Оттам е запазен гвашов пейзаж и много ценен, саморъчно написан документ – писмо върху пет 500-маркови банкноти до колегата му Кирил Дюлгеров във Варна, в което той споделя възторжените си впечатления.

Талантливият варненец е забелязан от известния символист и експресионист Фогелер, приобщава се към артистична и интелектуална среда, става, макар и за кратко, част от значими културни процеси и обновителни движения.

Изглежда, европейското пространство не му е било достатъчно, защото през 1924 г. Георги Велчев е вече в Ню Йорк, където пребивава до 1931 г. В началото той се препитава като градинар и фабричен работник. Прави осем самостоятелни изложби и участва в четири групови експозиции. Получава добри отзиви, продава успешно, създава и стенописна творба на тема „Войната между Севера и Юга“. Пътува до Маями, Сан Франциско, Филаделфия, Квебек, Канада, където прави изложби. Посещава и Хавайските острови. Каква по-вълнуваща съдба за един художник!    Икономическата криза в САЩ към 1930 г. се отразява зле и на Велчев. През 1932 г. той е принуден да се завърне в България, където остава до края на живота си. По пътя към Европа обаче четиридесетгодишният художник посещава Австралия и Китай, а когато стъпва на стария континент през 1931 г., успява да подготви и представи две изложби – в Париж и Лондон.

От годините в Америка няма запазени други произведения освен един много изразителен маслен автопортрет, рисуван в Канада, и няколко рисунки. Съдбата не е благосклонна към варненеца, а и към историците на изкуството, защото на кораба, с който се завръща в Европа, изчезват два куфара, пълни с творби. Голяма част от създаденото от Велчев остава пръснато по света. За щастие при краткото си завръщане в България през 1923 г., преди да отпътува за САЩ, художникът донася свои работи от годините, прекарани във Франция и Германия. Сега ние разполагаме с около 30 от най-силните му произведения, които го представят като новатор за българското изкуство, обърнат към модерната автономна живопис.

Убеден съм, че няма друг художник в българското изкуство, който да е пропътувал повече страни. Какви ли са вътрешните импулси и сили, които тласкат Георги Велчев да търси постоянно нови територии в света, които да опознава? Една от основните причини в такива случаи е стремежът да избягаш от някаква своя неудовлетвореност, да се изплъзнеш от спохождащата те самота, да преодолееш някаква липса в чувствата и страстите, да заглушиш завладяващата те философска и екзистенциална тъга, да освободиш егото си от неизбежните ограничения и условности, от житейското безпокойство на битието. Основания за наличието на подобна душевна нагласа при Велчев могат да се открият. Независимо че особено като млад той е темпераментен, общителен и артистичен в поведението си – фотографиите ясно свидетелстват за това – със сигурност в него прозира и някаква особена самота, някаква тъга на чувствителния и неразбран артист, някаква вътрешна, скрита драма на умния, проникновен търсач на непостижимата хармония. Тези състояния живеят в почти всички негови творби. Самият той остава сам до края на живота си, както са впрочем повечето хора на духа и изкуството.

Но мисля, че при Георги Велчев действа и друга воля за пътешестване – желанието да опознае повече културни пространства, да излезе от провинциалната тишина и безметежност, да съзерцава на живо природните и духовните феномени, да разбере повече за човешкия и артистичния свят, да се почувства свободен и космополитен. Особеното съчетание на тези два импулса – на творческата самота и неудовлетвореност и на интелектуалната жажда за познание и съзерцание на духовната красота – е в основата според мен на неговия неспирен копнеж да пътува. Затова, когато Велчев се прибира завинаги в България и особено в последните 10 години от живота си, той постепенно помръква и загубва жизнения си дух.

След завръщането си Георги Велчев живее и работи в родната си къща във Варна. 30-те години на XX век са много добър и успешен период за него. Той е в творческата си сила, натрупал е безценен опит в най-големите европейски и американски центрове на изкуството, общувал е с големи артисти и личности, има вдъхновение и енергия. Приятелските му отношения с Христо Каварналиев и Георги Урумов носят ценни професионални и колегиални преживявания. Тримата са най-ранните високообразовани, значими художници във Варна. Приятелството между тях става особено важно и спасително в репресивните обществени условия на тоталитарната държава след 1944 г., когато върху тях се стоварват злобата и ненавистта на новите властващи. Но през 30-те години Велчев е жизнерадостен, общителен и артистичен. Той е приятел и с другия голям маринист – Марио Жеков – с когото общуват още в Париж и с когото правят изложба в Морската градина на Варна в средата на 30-те години. Няколко запазени фотографии показват как двамата позират с обръснати глави в изблик на радост, самочувствие и артистична свобода. През този период Георги Велчев представя големи изложби във Варна, Бургас и София. Той е добре приет от публиката, творбите му се търсят, получава признание и уважение. Дори Царица Йоана откупува няколко негови картини.

В България Велчев продължава неуморното си пътуване – в села и градчета, в планински и крайморски места. Обогатен от познанието за огромното културно пространство на света, с някаква особена, тъжна аристократичност, която прозира от автопортретите и фотографиите му, художникът съзерцава чрез изкуството си живота на малкия български свят. Той създава в картините си поезията на слънчевите дворове, на открехнатите стари порти, на мостове и чешми, на селски и градски улици и къщи. В този тип картини той е съпоставим с художници като Никола Танев и Данаил Дечев.

Най-силно обаче Георги Велчев е привлечен от морето като изобразителен мотив. Той го познава отблизо, вглежда се чрез живописта си в неговите светли и тъмни, спокойни и бурни лица, предпочита да интерпретира изпълнената с богата символика среща между морските вълни и самотния скалист бряг. Тези пейзажи почти никога не са радостни като настроение, в тях витае особено напрежение, някакво драматично предчувствие, а понякога и символистичен дух. Почти винаги те са безлюдно пусти, човекът и неговото присъствие сякаш са ненужни. Маринистичните творби на Георги Велчев са забележителни в българската класическа живопис и са съизмерими единствено с платната на Александър Мутафов и Марио Жеков.          

Художникът постига изключителна автентичност и сетивно въздействие на изобразената природна среда. Невероятното усещане за материалност, за субстанцията на сухата скала, морската пяна и водата, за движението на вълните е създадено с лекота, сигурност и умение, които имат само големите майстори. Свободният и овладян живописен жест, внасящ експресивност в картинната структура, богатите и сложни колоритни хармонии свидетелстват за чувствения темперамент и високата професионална култура на този класик на реалистичния образ.

В началото на 30-те години Георги Велчев създава голяма поредица от пейзажи на созополското крайбрежие, което той много обича. Скалистите брегове и тихите заливчета на остров „Свети Иван“ го привличат неудържимо и дават образ на едни от най-впечатляващите пейзажи. Въздействието на сухите, остри и насечени скали и реалистичното им изобразяване са феноменални. Художникът ги изследва и показва отблизо. Морската вода достига до тях в някаква особена, наситена тишина и спокойствие. Получава се изразителна антиномия между заредения с напрежение скалист бряг и спокойното море – „Скалист залив на остров Свети Иван“, 1934 г., „Залив на остров Свети Иван“, 1934 г.

В друга голяма серия картини Велчев се любува на нос „Света Галина“ край Созопол. В тях е осезателно чувството за наличието на някакво природно тайнство и сила. Това настроение внася по-категоричен символистичен тон – „Залез при нос Света Галина“, 1936 г.

Крайбрежието на Калиакра е другото място, където Георги Велчев създава изключителни пейзажи. Там морето е много „отворено“, погледът се разстила свободно навътре и нашироко, бреговете са грандиозни и категорично очертани. Затова и пейзажите му от тези места са по-панорамни и обобщени. Те заменят реалистичната достоверност на близкия поглед към созополските скали и заливчета с една по-условна, чисто живописна интерпретация на природната среда. Великолепен пример за този артистичен подход е картината „Калиакра“, 1939 г., в която брегът е положен ясно и чисто като скъпоценна златна жила, светеща в тъмното синьозелено море. Това е една от най-прекрасните творби на Велчев, в която е постигната звучна и богата живопис, вълнуваща със смелия цветен контраст и лаконичната, кристална композиция.

Отново там, на север, край Тюленово се намира един от най-любимите пейзажни мотиви в изкуството на Георги Велчев – магическото природно образувание на скалния бряг, наречено „Арката“. Разбира се, художникът е впечатлен от мистерията на скалния пробив, от мощното движение на разпенените вълни, от усещането за преминаваща енергия през тази странна, стъписваща природна врата, от динамичността на формите и пространството, от отраженията и метаморфозите на слънчевата светлина, от драматизма и богатата символика на това място. Всичко това се открива в един от шедьоврите му – „Арката“, 1942 г.

Има една особена група творби, в които изображението е силно абстрахирано от реалната, конкретна природна среда и придобива интелектуален, тих звук, за който е необходима по-сложна, изтънчена чувствителност – „Зима във Франция“, 1922 г., „Нощ над река Ропотамо“, 1936 г., „Буря край Созопол“, 1938 г., „Морска буря“, 1942 г., „Мъгла“, 1943 г. Силната условност и енергичният, свободен живописен жест приближават образността до абстрактното. Визуалното въздействие на тези няколко творби е много особено, интелигентно, нестандартно, изненадващо, в някаква степен дори съвременно.

Морските пейзажи на Велчев от последните години на живота му са предимно в тъмни колоритни хармонии. Настроенията и състоянията от трагичното му битие тогава се пренасят и в композициите му. Чувството за безнадеждност и обреченост е силно.

Без съмнение голямото постижение на Георги Велчев в изкуството е морският пейзаж. В този жанр той се издига до върховете на българската класическа живопис и смея да кажа, че става водещ, безспорен авторитет. Но не трябва да пренебрегваме таланта му да създава изразителни и проникновени портрети. Той ги прави през целия си живот – и като млад в своите пътешествия в далечни страни, и по-късно в България. Велчев предпочита да рисува интелигентни, одухотворени лица, хора на духа и на изкуството – художници пред статива, четящи, пишещи и съзерцаващи човешки образи. Но той обича да се вглежда и в своя собствен образ и да създава изразителни автопортрети. В Мюнхен се рисува седнал на масата с книга и бутилка вино – „Автопортрет – почивка“, 1922 г. В Берлин е облечен в червена дреха на Пиеро и се вживява в някакъв свой театър – „Пиеро до прозореца“, 1922 г. В две картини се изобразява заедно с метафоричен образ на смъртта – в „Автопортрет“, 1924 г. е прегърнат от зловещ скелет, а в „Нежелан гост“, 1931 г. до тъжното му лице е приближен череп. Два маслени автопортрета обаче са изключително одухотворени и проникновени. Единият е рисуван в Канада около 1927 г. и показва решителен млад мъж, изпълнен с воля и самочувствие, готов да предизвика всеки, дори и съдбата. Другият е от 1948 г., когато Велчев е вече обезнадежден и разочарован, изразът му е пропит от горчивина и вътрешно страдание, но въпреки това издава непреклонност и артистично достойнство. Тези портрети говорят за два противоположни душевни и екзистенциални свята – младостта и старостта, енергията и безсилието, надеждата и скептицизма, свободата и потискането, живота и смъртта.

В България Георги Велчев не може да продължи в посоката на модерната постимпресионистична живописна интерпретация, в която отначало работи, тъй като към подобно изкуство почти липсват нагласа и вкус в тогавашната обществена и културна среда. Тя е силно привързана към традиционното реалистично изразяване. За годините след 1944 г. са немислими всякакви модернистични опити. Реализмът на Георги Велчев в този по-късен период на творчество обаче е обогатен от импресионистични и символистични тонове, които му придават особено обаяние: романтична тайнственост и драматизъм, духовно съзерцание, сетивно любуване на природата, светлината и материята. Онези естетически опори, които художникът изгражда в младостта си и в Европа, продължават да живеят в картините му, макар и по друг начин и в различна форма.

През последните 10 години от живота си, между 1945 и 1955 г., Георги Велчев се среща с посредствеността и агресивността на едно ново, провинциално квазиобщество, опияняващо се от ролята си на морален и естетически ментор спрямо творците. Художникът е бил горд, доблестен и свободомислещ човек, непреклонен и откровен в изразяването на възгледите си. А те не са били никак възторжени по отношение на политическото и културното ни развитие от този период. Високо интелигентен (знаел е пет езика), а и нескриващ склонността си към бохемско поведение, той веднага е предизвикал върху себе си тежки обвинения от страна на ограничения тоталитарен манталитет на властващите – били те администратори, „общественици“ или художници. За тях Георги Велчев е бил човек, живял и работил „на Запад“, в Европа и САЩ, а това само по себе си вече е тежко клеймо за тогавашната културна ситуация. Оказва се неразбран и отхвърлен от онова общество и умира беден и изоставен на 16 април 1955 г. на 63-годишна възраст.

Един от поредните тъжни парадокси в културното ни битие е, че художникът Георги Велчев все още не е достатъчно известен у нас дори в средите на професионалните историци на изкуството, а творчеството му не е получило заслуженото признание и място като на значим български класик, какъвто е в действителност.