0
5373

Георги Димитров. Една критическа биография

Георги Димитров във войната на исторически интерпретации

 

Мона Фосколо е френски изследовател с български корени. Доктор по политология от Института за политически науки, Париж (2004) с интереси в сферата на сравнителния нализ на тоталитарните и постоталитарни общества в Източна Европа и Русия. Преподава в Университета Париж Х Нантер (2004-2009). Сътрудничи на списания „Нувел Алтернатив” и „Регар сюр л’Ест”. През 2004 г. участва като наблюдател в мисии на ОССЕ за изборите в Централна Азия. Книгата й „Георди Димитров. Една критическа биография” бе публикувана наскоро от издателство „Просвета” (2013).

С Мона Фосколо разговаря Тони Николов

Георги Димитров е една доста известна политическа фигура в българското и международното комунистическо движение, за която, оказва се, няма нито една съвременна монография. Вие правите опит за негова „критическа биография“, затова нека започнем с въпроса: кой всъщност е Георги Димитров?

Всеки българин има свое мнение за Георги Димитров. Тъкмо опитът да се направи обективна характеристика на Георги Димитров беше това, което ме заинтересува по време на моето изследване, защото установих, че интерпретациите изцяло се разминават. Или го прославят и говорят за него като за „герой”, или не искат и да чуят за него и го отхвърлят напълно. Кой е Георги Димитров? Тъкмо това е въпросът. Той е убеден комунист-революционер, истински „вярващ” в комунистическата кауза. Интересното в неговата партийна кариера е, че Димитров е тръгнал от най-ниското ниво, минал е през всички стъпала на властта, за да стигне до върха и да стане близък на Сталин. Мисля, че когато говорим за него, трябва да отчитаме историческия контекст. Да си представим какво в онази епоха е означавало да си в йерархията на комунистическата партия, да си част от онази потискаща тоталитарна машина, която се върти на бързи обороти, особено откакто Сталин поема властта. Когато човек работи над биографията на Димитров, си дава сметка колко е интересен периодът на 20-те и 30-те години в историята на Коминтерна, където са се водили доста дискусии за революцията – в нейния световен вариант или пък на Балканите. България заема много важно място в плановете на Коминтерна, защото Сталин и неговите другари смятат, че България, заедно с Германия, са местата, откъдето революцията ще избухне. България е стратегическо място на Балканите. Това е в основата на въстанието през септември 1923 г.

Затова Георги Димитров е двойствена фигура. Той е „вярващ” в комунизма. Всичко, което е било добро за каузата и за комунистическата партия, е било приемливо за него. Затова си е затварял очите за „чистките” в Коминтерна. Георги Димитров е наистина двойствен персонаж и това обяснява поведението на българите и тяхната нееднозначна оценка.

Да не би цялата тази двойственост да се подсилва от гледната точка – в зависимост от това дали към Димитров се гледа от България или от чужбина?

Да, разбира се. Отвън за личността на Димитров няма много обективна информация, ако не се познават българските източници Ако има някакъв устойчив образ на Димитров, това е образът на „героя от Лайпциг”. Тъй като съм французойка, искам да обясня проблема, видян отвън. Франция например не познава „реалния комунизъм”, което пречи на една по-реална представа за фигура като Димитров. Що се отнася до България, българите също не могат да са неутрални, защото жизненият път на Димитров налага отпечатък върху тяхната история.

Затова е добре да припомним спорните етапи от неговата биографи, например събитията от септември 1923. Димитров е един от организаторите на въстанието, като след неговия провал бяга от страната и оставя въстаниците на произвола на съдбата. Това са факти, които често се премълчават. Как ги интерпретирате вие?

Намерих много информации и архиви за Септемврийското въстание. Мисля, че някои от тях са непознати на широката публика и дори са неизвестни като източници. Докато пишех доктората си за Георги Димитров, в продължение на цяла година работих свободно в Държавния архив в България. Дадоха ми достъп до абсолютно всички източници. Прегледах над хиляда документа. Правих интервюта, издирвах различни книги. Трябва да кажа, че имате доста добри специалисти по история на Българската комунистическа партия и Коминтерна. Проблемът е, че и изследователите в България са винаги разделени. Някои са категорично „за”, а други категорично „против” Георги Димитров. А моето намерение беше да се дистанцирам и да погледна на него като външен наблюдател.

Що се отнася до събитията от септември 1923 г. трябва да кажем, че Димитров и Коларов носят пълната отговорност за този бунт. Онова, което ясно се долавя и днес е, че събитията от септември 1923 г. продължават да разделят българското общество. Това е разликата с Балканската или Първата световна война. За първи път имаме ситуация, в която едни българи се бият срещу други българи, което е класическата дефиниция на гражданска война. Ето защо може да се твърди, че Георги Димитров носи пълна политическа отговорност за тези събития. Но трябва да отбележим, че месеци преди въстанието, той е против неговото провеждане. И не заради друго, а поради стратегически съображения. Димитров смята, че не е дошъл моментът, че е твърде рано, че българите не са готови. Но после, под натиска на Коминтерна, той сменя позицията си.

Въпросът е каква е отговорността на Москва за Септемврийското въстание В каква степен то е спонтанно и доколко е организирано и финансирано от Москва? 

Септемврийското въстание изобщо не е спонтанно, то е провокирано отвън – изпратени са е оръжие, пари, имало е съветски агенти. Измислена е цялата тактика на малките въоръжени групи (чети), с които да се вдигне въстанието. Страната е била разделена на зони, имало е специални „тройки”, които организират въстанието. Димитров, както вече ви казах, отначало не подкрепя въстанието. Но отстъпва пред партийната дисциплина, защото Коминтернът смята, че е настъпил моментът да се действа.

Малко се знае какво прави Димитров след краха на въстанието. Какво се случва в него в периода 1923-1933 г., който е държан в сянка?

Тези десет години (1923-1933) са наистина най-интересните, но за тях има най-малко свидетелства. Въпреки всичко успях да намеря някои документи. Това е най-тъмният период от живота на Димитров. Той е живял нелегално в Европа под чужда самоличност, ходил е дегизиран, с фалшиви паспорти. Живял е във Виена и Берлин. Ръководител е на Западноевропейското бюро на Коминтерна. Той е в контакт с представителите на почти всички европейски комунистически партии, но поддържа връзка и с българските комунисти, продължава да се интересува от България. В някаква степен играе ролята на трансмисия между Коминтерна и българските комунисти. Тогава избухват сериозни разногласия между него и тукашните комунисти – по отношение на политическото поведение на партията. Разбираме го от запазените документи, в които той непрекъснато дава „приятелски съвети” на  тукашните си другари и се опитва да ги вразуми.

Димитров става международен комунистически функционер на заплата от Коминтерна, но изглежда, че не е платен много добре. Често се оплаква от липсва на средства. Той пише до Коларов: „Липсват ми пари. Мисля за петнайсет различни неща – и за Китай, и за Австрия. А искам да се занимавам  с България”. Това, което е било скрито след 1944 г. е, че Димитров е влязъл в много тежък конфликт с тукашното ръководство на комунистическата партия. Най-вече с Петър Искров и Никола Кофарджиев, които са били срещу него. Това са млади хора, а Димитров винаги е подкрепял по-старата гвардия. Ето как той бива обвинен едновременно в десен опортюнизъм и ляво сектантство. Българските комунисти дори изпращат писмо до Коминтерна с искане Георги Димитров да бъде изваден от състава но ЦК на БКП (т.с.). Документът се пази в Държавния архив. Това ще им струва скъпо, по-късно той си разчиства сметките със своите опоненти. Освен това има и други документи на Коминтерна за Димитров, които не го представят в добра светлина. В тях се твърди, че той не се справя добре с работата си, че пие. Трябва да кажем, че Лайпцигският процес в известен смисъл му „спасява” живота. Без него той най-вероятно щеше да се върне в Москва, където да стане жертва на чистките и да завърши живота си в подземията на НКВД.

На какъв език Димитров води кореспонденцията си? Имаше много легенди, че той започва да учи немски език едва ли не в Моабит? Странно е да живее цяло десетилетие в Европа без да владее чужд език?

Има документи, които той пише на руски, също и на френски, но има документи, макар и по-рядко, които са на немски език. „Дневникът” на Димитров също е един много важен документ, с който разполагаме. От дневника научаваме, че той си е поръчал множество немски речници и че учи немски на място. Той е живял в Берлин в продължение на пет години.

Така стигаме до Лайпцигския процес. Каква е вашата оценка за процеса, като се има предвид цялата митология и опитите за демитологизация на това събитие? 

Що се отнася до Лайпцигския процес, то на базата на изследваните от мен документи мога да твърдя, че Георги Димитров има заслуги за успешния изход на процеса. В даден момент той дори се оказва съвсем сам. Димитров е сам, няма подкрепата на Коминтерна и в този смисъл е свободен. Няма директиви. Знае, че може да загине, но е бил готов за това. Констатираме, че противно на очакванията, зад него не стои машината на Коминтерна. Други хора му помагат. Например цар Борис III (за което се споменава в Дневника, както и в други документи) му оказва ненадейна подкрепа. Цар Борис III отказва да отиде на среща с Хитлер, докато Димитров не бъде освободен (има 2-3 документа, които потвърждават този факт), макар това да звучи направо невероятно. Но е факт. СССР заявява подкрепа на Димитров едва в самия край на процеса. Нещо повече, до самия край той не знае, че ще замине за СССР и подготвя почвата за връщането си в България. Българските комунисти също не му оказват особена подкрепа.

А как се създава международната подкрепа за Димитров по време на процеса? Откъде идва тя?

През споменатото от мен „тъмно десетилетие” Димитров пътува много. Често посещава Франция, завързва близко познанство с Ромен Ролан. Навярно това променя и гледната му точка към комунизма. През тези години Димитров изключително много пътува в Европа, среща се с важни международни фигури. Вероятно тези контакти са проработили при защитата му на процеса, когато възниква спонтанна вълна на  солидарност.

Как избирането на Георги Димитров начело на Коминтерна променя международното комунистическо движение? У нас често се изтъква, че българите имат талант да оглавяват световното „ляво”?

Dimitrov 1
Георги Димитров и секретариатът на Коминтерна, 1935 г.

Това е най-тежката епоха на сталинизма. И дори ако не Димитров, а някой друг беше начело на Коминтерна, нещата щяха да изглеждат пак по същия начин. Всъщност Сталин води танца. И това, което се наблюдава до началото на Втората световна война е, че генералният секретар на Коминтерна не прави друго, освен да потвърждава или оправдава обратите в официалната съветска политика.

Но Димитров участва пряко в репресиите, дава мнения за арестите на комунисти, не е ли така? 

Що се отнася до репресиите, трябва да сложим нещата на техните места. Когато човек се запознае с архивите, си дава сметка, че Георги Димитров не е могъл да спре репресиите, но има четири различни характеристики в неговото поведение. Първата е, че той не отклонява удара върху всички, които са му се противопоставяли на място, тук в България. Той изобщо не им помага, не си мръдва пръста. Също не се намесва и при репресиите срещу колегите му от Коминтерна, които са от български произход. Що се отнася до близките му партийни другари от България, откриваме писма до съветските служби, в които той се застъпва за тях. Пише, че този или онзи трябва да бъде освободен и т.н. Помага и на много български семейства в СССР, които търсят неговата подкрепа. А всички в онези години търсят помощта му. Така че не всичко е в черно или бяло, има множество нюанси.

Но не се застъпва например за своя събрат от процеса Благой Попов, който лежи в сталинските лагери?

Случаят на Благой Попов е много интересен. В спомените на Попов се разказва, че многократно се е обръщал към Димитров, който не реагира. Но когато се запознаем с документите, разбираме, че Димитров не е получил писмата, които му изпраща Попов. Дори предполагам, че е смятал, че Благой Попов е вече ликвидиран. Научава, че е жив много късно и са запазени десетина документа, в които Димитров се застъпва за Попов и настоява за освобождението му.

А каква е връзката между Димитров и Сталин? Мнозина съвременница упрекват „героя от Лайпциг”, че не се е осмелявал да каже и дума пред господаря на Кремъл?

Dinitrov 2
Сталин и Георги Димитров, 1936 г.

Винаги твърдя, че трябва да мислим нещата в исторически контекст и да се опитаме да си представим какво в онази епоха е означавало да бъдеш близо до Сталин. Системата е била такава, че нито можеш да се отдръпнеш, нито можеш да се противопоставиш. Цялата висша комунистическа йерархия е била подчинена на Сталин. Всяка от личностите около него е била използвана с определена цел, а Сталин е държал абсолютната власт. Димитров обаче е бил личност с характер.

Проявява ли го по отношение на Сталин?

Да, но нека не забравяме, че когато човек е комунист, той изпълнява решенията на партията. Правих интервю със Станко Церович, известен югославски комунист, близък до Милован Джилас. И на моя въпрос за партийната дисциплина, той ми отговори следното: „Нашето семейство, това са другарите”. Идея, много по-различна от идеята за семейство, която имаме ние, простосмъртните. Ето защо, когато Димитров има някакви идея или предложение, той пише писмо на Сталин и изчаква неговия отговор. Пита го: „Правилно ли е да се смята, че…”. Сталин отговаря с коментари: „Да, правилно е…“ или: „Не, не може…”. Димитров пропушва отново, започва да пие все повече. Но в СССР това е общоприета норма. Известни са нощните сбирки при Сталин, на които се пие и яде много и които продължават до 4-5 ч. сутринта. А Сталин непрекъснато вдига все нови и нови тостове. Това е начинът на живот на висшите комунистически функционери от епохата. Не искам да ги оправдавам, опитвам се да ги разбера.

Животът в СССР не го ли променя много? При завръщането му в България хората виждат един доста болен човек, при това зависим от алкохола?

Димитров е болнав през целия си живот. Винаги е имал проблеми с дробовете, към края на живота му възникват и проблемите с черния дроб, вследствие на алкохола. Той се връща доста съсипан в България, това са последните години на неговия живот.

Връщането му се свързва и с налагането на съветския комунизъм в България. Може би то щеше да бъде извършено и от някой друг, но все пак го прави Георги Димитров. Той е онзи, който смазва опозицията, оглавявана от Никола Петков. 

Да, защото приема, че е добро всичко, което отговаря на неговата цел – налагането на комунистическия режим. Затова в определен момент говори и за „народна демокрация”, но после Сталин му казва: „Вие може да вървите и по собствени пътища, но най-добре е да установите диктатура на пролетариата.” Винаги изникват подобни противоречия. Не бива да забравяме, че в България има и много други комунистически деятели, които бързо налагат сталинския модел в обществото. Вече след смъртта на Димитров се провежда колективизацията на земята и се търсят „кулаците”, което е направо налудничаво, като се има предвид, че собствениците на земя в България са дребни стопани. Димитров дълго време няма разрешение да се върне в България. Сталин не му позволява да се върне. Казва му, че е още рано, че англичаните няма да приемат една подобна стъпка.

С други думи, каква е вашата равносметка на ролята на Георги Димитров в българската история?

Всеки трябва да изгради своето лично мнение, особено ако прочете книгата ми. Опитах се да представя една „критическа биография” на Георги Димитров не с цел да го критикувам, а за да се дистанцирам от съществуващите пристрастия.

Вече казах, че Георги Димитров е „вярващ“ в комунистическата идея. А проблемът при подобни хора е, че те нямат съмнения. Мисля, че в нито един период от живота си той не е изпитвал съмнения в каузата на комунизма. Това не оправдава, но обяснява неговите действия. Подобно на конете, които носят наочници, той действа в полето на политиката. В името на своите цели и идеали, Георги Димитров е бил готов да си затвори очите за всичко останало. Ето защо твърдя, че той разделя дълбоко българското общество и носи пълната отговорност за тези свои действия. Това обяснява защо и до днес българите са така раздвоени в преценката на неговата личност.

Мона Фосколо, Георги Димитров. Една критическа биография, Издателство „Просвета“, София, 2013, 25 лв.

                     

                                                                             ВМЕСТО ПОЛИТИЧЕСКИ НЕКРОЛОГ

Foscolo Dimitrov1

Да предизвести заключенията си за разследваната личност, е равно за биографа на това режисьор да разкрие преди снимки развръзката на своя филм. Обаче post factum това му е позволено, ако не е и задължително. Казват, че когато питали Джоу Енлай какво мисли за Великата френска революция, той отговорил, че твърде малко време е минало от това събитие, за да отговори. Ровенето из дебрите на нечия съдба, не е съвсем безобидно. При положение, че днес, половин век след кончината му, ми предложат да пренапиша некролога на Георги Димитров, какво би следвало най-вече да изтъкна?

През петдесетте години на миналия век видният френски партиен лидер Жак Дюкло пише за него: “Ако някой Плутарх на нашето време напише нова книга – Животът на бележитите люде – то Георги Димитров би заел видно място в нея”. По същото време Г. М. Димитров – Гемето, лидерът на българските земеделци в изгнание, го нарича “разярен червен Зевс…, пияница-истерик…, предател”, като добавя: “Очаквахме да видим истински лъв общественик, но оказа се краставо българско магаре”.

И двете изказвания са крайни, поради което и според мен неподходящи. Обаче някаква “шизофренна” сянка на двойственост все пак броди над личността и биографията на Георги Димитров.  Проследявайки жизнения му път, срещаме образа на човек, болнав от детство, но изживял дълга, трескава и изтощителна партийна кариера. Своенравен, сприхав и упорит до фанатизъм, тoй едновременно може да се покаже гъвкав и прагматичен. Виждаме как този бунтар по природа и понякога еретик, знае да бъде дисциплиниран и дори конформист до раболепие. Видният антифашист, пламенен борец срещу неправдата и несправедливостта не само мълчи пред репресиите в собственото му ведомство, но и ще насърчи кървавите чистки в България след 9 септември 1944 г. и лично ще организира обесването на опонента си Никола Петков. При първо четене това двойствено поведение лесно може да се припише на лицемерието и нагаждачеството на Димитров, но според мен то се корени по-скоро в същността на системата. Една от главните черти, присъщи на “Новия човек”, преродил се в комунизма, е, че той е безпределно вярващ човек. Като такъв, Г. Димитров искрено вярва в „есхатологичната“ марксистка догма за историческата предопределеност на победата на световния комунизъм. А към тази догма ленинизмът добавя – и Сталин потвърждава – че истинско и добро е само онова, което е добро и истинско за Партията (… и за нейните вождове). Тази задължителна за всеки вярващ повеля на новия закон, оформя мирогледа му и ръководи неговите действия, като определя моралните ценности и нормите на поведение.

Това не е за никого нито похвала, нито извинение, а само методът, по който следва да бъдат разглеждани и оценявани позициите и проявите на Димитров, а важи и не само за него. Дори да приемем, както съм склонна да вярвам, че той наистина се разграничава от извършването на атентата в храма „Св. Неделя“, разбираме, че това не е по  хуманно-етични съображения, а предимно, защото смята този акт за ненавременен и вреден за партията. Националсоциализмът той не осъжда заради користната му тоталитарна същност, а защото вижда в него опасен съперник за тържеството на комунистическата кауза и престава да го клейми, щом двата режима се съюзяват. Поради концепциите за единния фронт и народната демокрация някои изследователи на Запад го характеризират като “десен комунист”, предшественик на идеята за  „социализма с човешко лице”, но всъщност с тези свои лозунги той не търси смяна в стратегическата посока на Партията, с нейното отваряне към други работнически движения, а ги издига по тактически подбуди за по-успешното завладяване на лявото пространство в “буржоазните демокрации”.

Но тази вяра не е свойствена само за Г. Димитров, споделяли са я почти век по цялото земното кълбо милиони мъже и жени. Отърсили се от нея, някои от тях, когато могат, ще скъсат с Партията. Други, изкачвайки се по номенклатурната стълбица, тайно замитат илюзиите си и остават във властта, ала повече са редовите „другари“, които ще я запазят до смъртта си под ударите на врага или в килиите на НКВД.

Макар че не загива по подобен начин, Г. Димитров е по-скоро от последния вид комунисти. Парадоксално затворът Моабит го спасява от куршума в подземията на Лубянка и го прави герой. Ако за разлика от немалко болшевишки величия, той не заплаща с живота си своето издигане в йерархията, то не е само заради международната му слава. Не само защото, въпреки някои своенравия, все пак се придържа към рамките на генералната линия, но най-вече защото в очите на Сталин той не представлява възможен конкурент, а само удобен изпълнител. Така че не от уважение, а по-скоро от презрение “Хазяинът” му запазва живота.

Остава все пак открит въпросът за равносметката от дейността и за наследството, оставено от този “тъмен балкански субект”, възкачил се от низините до челото място на международното комунистическо движение и впоследствие оглавил родната си държава. Или иначе казано: ако не се беше родил Г. Димитров, с какво това би изменило хода на историята?

Вероятно Георги Димитров да е посрещнал смъртта с чувството, че е постигнал своя блян да види установена в България комунистическа власт като преход към общата победа на комунизма. Може в този момент да е изпитал и огорчение от спомена за Сталиновите обиди по адрес на някои негови  инициативи, но едва ли е предполагал, че историята ще му изневери. В действителност констатираме как след мъчителна агония ръководения от него Коминтерн умира безславно. След няколко безплодни опита, линията за “единен фронт” потъва в забрава. Идеята за “народна демокрация” като израз на национален комунизъм е или  удавена в Сталиновия и постсталинов съветски централизъм, или се изражда в тежките варианти, приложени от Чаушеску, Енвер Ходжа, Пол Пот, останали актуални в Куба и Северна Корея. Балканската федерация остана мечта, а югославският й зародиш дори се разпадна в кръв.

Един вид, Георги Димитров умира като победител в една обречена битка. Жалка пред историята Пирова победа! Със срива на СССР, с отстъплението на комунизма от политическата сцена и от идейния дебат, потъна и единственият свят, в който той би могъл да оцелее посмъртно. По моему все пак две страни от янусовата фигура на Димитров надживяват това крушение. Едната, по-светлата и универсална, виждам в лицето на “Лайпцигския лъв”, когато пред Имперския съд, в един от редките моменти, в които се е чувствал свободен и е действал автономно, образът му добива автентичност. Ако след оправдателната присъда заговорът за неговото убийство беше осъществен, този образ на мъченика, жертва на мракобесието, щеше да остане неопетнен. Но, уви, за посмъртната му слава има и друга човешка страна, по-тъмната. Често нарочват Георги Димитров като главния причинител за установяването на комунистическия режим в България и съветизацията на страната. Вярно е, че той е мечтаел и ратувал това да стане, но не се е оказал решаващият фактор, а само емблематичният параван на Сталиновата воля. Със или без него, България е била обречена да попадне в прегръдката на Москва, със или без него планираните в Кремъл репресии и чистки щяха да бъдат проведени. Онова обаче, за което Димитров носи пряка национална отговорност, е личната му решаваща роля в злополучното Септемврийско въстание. Тогава той и не крие, че прокарва дълбока кървава бразда сред обществото, която никога не ще даде мир на страната. Този завет и до днес звучи и продължава да разделя българския народ.

Аркадий Ваксберг наскоро писа: “Днес в България само възрастните го помнят… Когато името му изчезне от официалните плочи в собствената му страна, този човек ще продължи да привлича вниманието само на специалистите по история на комунизма.”

Това видимо е на път да се случи. Далече от мавзолея, днес неговият гроб обраства в протестантския раздел на Софийските гробища, а къщата на ул. „Опълченска“ – преди Национален музей, се руши.  Какво не му е достигнало, за да надхвърли модела на прилежния партиен труженик и да намери място в пантеона на великите люде? Липсвало му е, според мен, най вече съмнение. Не че не се е съмнявал в другите, а и дори в себе си, но не е съумял да надмогне вярата си, като постави под въпрос системата, на която е посветил целия си живот. В крайна сметка именно това ми позволява да причисля и Георги Димитров към милионите вярващи жертви на една злокобна илюзия.