1
7646

Георги Димитров, Карл V и конете му

Всеки български гражданин, който към днешна дата е навършил поне 45 години и следователно е бил ученик в горните класове на основното училище по времето на соца, не може да не е чувал (и повтарял в клас) знаменитото изречение, с което „вождът и учителят на българския народ“ Георги Димитров сразява и посрамва своите обвинители на Лайпцигския процес, когато те започват покрай него (обвинен в подпалването на Райхстага), да хулят и българския народ. „По времето – с гръмовит глас заявява Георги Димитров – в което германският император Карл V е говорил на немски само с конете си, във „варварска“ България, апостолите Кирил и Методий са създали и разпространили българската писменост“.

Винаги съм се учудвал защо никой от академичната историческа колегия по времето на комунизма у нас не посъветва „партийните другари“ да престанат да размахват това абсурдно от историческа гледна точка изречение на „вожда и учителя“ – да го замълчат (ако то действително е било произнесено) и да го предадат на забрава. Защо никой български историк (и официален социалистически интелектуалец) никога не реагира на тиражирането му, разбира се, никога не ме е учудвало. Публичната реакция на казаното в него тутакси би изпратила (най-малкото) в академичното небитие онзи, който би я извършил. Всички знаеха, че „словото на героя от Лайпциг“ принадлежи към сакралния „наратив“ на комунистическото „предание“ и поради това не подлежи на докосване от „простосмъртните“, каквато и нелепица да е изречена в него. Но ето защо десетилетия наред то се декламираше в българските училища, гърмеше от театралните сцени (с дълбокия глас например на Стефан Гецов) в многобройните драматургични въплъщения на „Лайпцигската епопея“, стоеше изписано под онзи прочут фотомонтаж, на който исполинската фигура на Георги Димитров, подпряна с длани на подсъдимата скамейка се извисява над разкраченото в подножието ѝ джудже Херман Гьоринг.

Изречението до такава степен бе сакрализирано, че повечето българи го възприемаха като парче от скрижал и въобще, въобще не се замисляха над него. Аз обаче, както вече казах, и до днес се учудвам как то нито веднъж не събуди безпокойство у по-високо образованите, у т. нар. учени от онова време. Как не се намери за толкова много години, поне един от тях – в по-тесни приятелски връзки с върховните „жреци“ от Политбюро, който най-малкото в неформална раздумка с тях (и на полуглас) да им довери, че ако не друг, то някой „шантав студент“ (или, не дай Боже, някой „по-безцеремонен чуждестранен колега от братските социалистически страни“) би могъл да обърне внимание, че това, което бил казал „вождът и учителят“, е… абсурд върху абсурд и значи – по-добре е (за да се избегне евентуален конфуз) изречението да престане да бъде повтаряно.

Тъй или иначе, след изнасянето на мумията на „вожда“ от мавзолея и премахването на този последния потънаха в забрава и неговите „героични слова от Лайпциг“. И ето, струва ми се, така и до днес никой не е обърнал внимание каква гръмовита глупост сме били принудени да учим и повтаряме до самия край на 1989 г.

Защото нека чуем отново: „По времето, в което германският император Карл V е говорил на немски само с конете си, във „варварска“ България апостолите Кирил и Методий са създали и разпространявали българската писменост“.

Знаете ли, уважаеми читатели, по кое именно време живеят (на различни места в Европа) св. братя Кирил и Методий? Сигурно си спомняте – през ІХ век сл. Хр. Св. Константин (Кирил) е роден през 827 г., а по-възрастният му брат св. Методий – 12 години по-рано от него, през 815 г. Земният път на първия приключва в Рим на 14 февруари 869 г., а на втория – във Велеград (Моравия) – днес на територията на Чешката република. Е, по времето на техния живот – гърми „героят от Лайпциг“, „германският“ император Карл V бил говорел на немски само с конете си. По това именно време!

Ето го първият абсурд в „крилатото“ изречение на Георги Димитров. Защото, уважаеми, император Карл V (друг „император“ с това име и с този пореден номер не съществува) е роден през… 1500 г. – т. е. почти 7 века след раждането на „апостолите“ Кирил и Методий. И този „германски“, според „героя от Лайпциг“, император всъщност е роден в Испания от баща Филип Бургундски и майка Хуана Кастилска (Лудата), тоест наполовина е чист испанец, наполовина бургундски нидерландец –тоест нещо като днешен холандец или белгиец. Същият този – през 1516 г. – тоест още като юноша се възкачва на престола на скоро преди това съединените испански кралства Кастилия и Арагон и приема титулатурата Карлос І Испански. Четири години по-късно, през 1519 г., по линия на бащината си династия е избран и интронизиран за император на Свещената Римска империя (по онова време обхващаща далеч не само днешна Германия, но практически и цяла Италия със Сицилия, както и днешните западнославянски държави). Владението му, след заемането на западния императорски престол следователно е огромно, защото Карл V (под името Карлос І) си остава и крал на Испания, крал на Неаполитанското кралство и владетел (херцог) на нидерландска Бургундия.

И сега следващото: Карл V едва ли е можел да разговаря на немски език дори със своите коне, защото езикът, който най-добре владее до края на живота си е… испанският, а на латински едва ли е писал и говорил с останалите земни твари, както внушава изречението на „вожда“ – видите ли, на „народния“ език монархът говори само с домашните животни, защото той се смята за „низов“. По онова време, за сведение – латинският (все още) е достояние преди всичко на духовническото съсловие, за което той е и официален, тоест за никого не е „народен“ и говорим.

Но да оставим сега настрана седемте века разминаване между времето на Карл V и светите братя Кирил и Методий. Историците, особено по-сериозните (не тези около ВМРО и Слави Трифонов) и преди 1989 г. знаеха добре, че „апостолите на славянството“ почти със сигурност не са пребивавали на територията на България лично. Те са близки до двора в Константинопол сановници и, както е известно, са изпълнили три църковни и просветителски мисии. Първата – само на св. Кирил – по онова време мирянин на име Константин – е при сарацините (арабите) в Багдадския халифат (855-856 г.), втората – вече заедно с брата Методий – при хазарите в областта на град Херсон – на полуостров Крим и третата – най-важната и дългата – във Великоморавското княжество на Ростислав (примерно в днешните чешки, словашки и унгарски земи). Историците не са единодушни къде точно е създадена първата азбука, на която св. братя започват да превеждат богослужебната книжнина във Великоморавското княжество (защото те разбира се не просто учат на декламиране на „азъ-буки-веди“, както ни показваха в социалистическите исторически филми, в които никак не можеше да се говори за разни „библии“ и „богослужебни книги“). Не са напълно единодушни и коя е създадената от тях азбука – т. нар. глаголица или т. нар. кирилица. Във всеки случай самите „апостоли Кирил и Методий“ никога нито са създавали, нито са разпространявали „българската“ писменост в… България. В нашите земи за първи път идват техните ученици – Горазд, Климент, Наум, Сава и Ангеларий (след 886 г.) и са приети радушно от покръстителя на българите св. княз Борис (на когото у нас няма посветен нито един значителен храм).

С две думи „поразяващото“ изречение на Георги Димитров се оказва букет от исторически „лапсуси“: 1. „Германският“ император Карл V е… испанец и император на Свещената Римска империя, само една трета от която заема днешната държава Германия; 2. Императорът живее цели седем века след „апостолите Кирил и Методий“; 3. Които пък нито по негово, нито по което и да било друго време са създавали и разпространявали азбуката си в България; 4. Набеденият „немец“ Карл V едва ли е говорил на немски дори с конете си, защото този език никога не му е бил роден.

Вижте, уважаеми читатели, доколкото за мен „великият“ Георги Димитров никога не е бил „сакрална“ личност, аз не пиша този текст нито за да ви веселя и за да издевателствам над неговата историческа неграмотност. Тя, всъщност, не е и учудваща за един съвсем не високо образован провинциален агент на Московския Коминтерн. Онова, което исках да припомня тук, е абсурдът, четири десетилетия цяла една прослойка в българското комунистическо общество – неговата интелигенция и особено академичната му интелигенция, да слуша това нелепо изречение, но да се прави че… не чува нищо смущаващо в него. Да преподава – поне в университета на студентите за св. Кирил и Методий, живели през ІХ век, мисионерствали във Великоморавия, за императора на Свещената Римска империя – полуиспанеца-полухоландеца Карл V, властвал през първата половина на ХVІ век и същевременно да не се смущава, че най-малкото някой студент би могъл да попита: „а защо тогава др. Георги Димитров казва, че…“. Абсурдът казвам е, че в комунистическото време имаше две исторически истини – едната, обикновената, фактическата (достояние на разните там „учени“ и „образовани“), а другата – сакралната, която и когато утвърждава, че „две плюс две е равно на пет“, трябва да бъде приемана или с преструвката че си глух, или даже с енергично кимане с глава в знак на съгласие.

Впрочем и до днес обикновената, фактическата истина, че Георги Димитров „… можеше да се зъби на Гьоринг и съдиите в Лайпциг, защото имаше сигурността, че няма да падне и косъм от главата му [тъй като] цар Борис бе посредник на сделка, при която Гьоринг обеща живота на Димитров срещу освобождаването на единадесет германски инженери, задържани в Съветския съюз“, се знае от изключително малко хора (вж. за това в книгата на Стефан Попов „Безсъници“, София, Изд. къща „Летописи“, 1992 г., стр. 73).

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияМанипулирай романтично
Следваща статияВ музея на Нобел

1 коментар

  1. хайде сега. някой проверява ли за достоверност казаното от светиите? Димитров е светец на една пост просвещенска религия. това което е казал, ако и не вярно, все пак причинява настръхване на космите на българина националист. реферирането към миналото е компесацията на мижавото настояще водеща до състояние на значимост у демоса. На кого му пука за Истината…. тя винаги е насилвана от Историята…..