0
948

Героите на нощта

„Пътища в нощта“, Гайто Газданов, превод от руски Жела Георгиева, издателство „Аквариус“, 2015

Gaito_Gazdanov
Гайто Газданов, снимка wikipedia

Този Париж трудно може да бъде разпознат – няма нищо от блясъка и от светлините му. Сякаш са изчезнали известните улици, дворци, музеи и площади, а след това градът вече не може да се разпознае нито по случайните минувачи в пустите крайни квартали, нито по дългите сенки, които хвърлят уличните лампи. За Гайто Газданов обаче истинското лице на Париж може да се открие само късно вечер, когато се появяват  необикновените нощни обитатели – като лекото момиче Сюзан със златния зъб, което се готви да се омъжва, или като мосю Мартини – бившият преподавател по гръцки, латински и немски, който обикаля евтините барове, поръчва си мартини и вярва, че животът е даден за удоволствие.

Pytishta_v_noshta1Късно вечер се появява и високата фигура на емигранта Федорченко, който говори руски с украински акцент и вече е изгубил надеждата, че може да промени живота си към по-добро. Този Париж е и на алкохолика Платон, който се вълнува от смисъла на живота, на келнера Мишел, който заявява, че е щастлив – точно тук и сега, и на една бивша красавица от нощния град, която умира в самота.

Гайто Газданов описва този Париж на крайните квартали изключително кинематографично и живо.

Париж е разделен на няколко неподвижни зони; помня, че един стар работник – бяхме колеги във фабриката за хартия до булевард „Дьо ла Гар“ – ми каза, че за четиресет години живот в Париж нито веднъж не е бил на Елисейските полета, защото, обясни той, никога не е работил там. В бедните квартали на този град редом със съвременността, без да се смесва и, кажи-речи, без да се докосва с нея, беше жива отколешната психология едва ли не от четиринайсти век. И понякога, когато обикалях и попадах на такива места, за чието съществуване дори не подозирах, си мислех, че и досега Средновековието умира там.

Георгий Иванович или Гайто, както го наричат родителите му, е роден през 1903 г. в Санкт Петербург и животът му е достоен за роман. Сибир, Полтава, Харков – това са маршрутите на детството му, но още преди то да е свършило – на шестнайсет години Гайто става войник в Доброволческата армия на генерал Врангел. По-късно руската армия е евакуирана на полуостров Галиполи на Дарданелите, откъдето бъдещият писател бяга в Истанбул. През 1922-а се прехвърля в Шумен, в гимназията за руски бежанци, и година по-късно успява да замине за Париж. Но Париж на Гайто Газданов не е същият Париж, който всички познават – това не е Париж на „Шанз-Елизе“, Триумфалната арка или Версай. Газданов е част от многобройната руската интелигенция, която бяга след Октомврийската революция на Запад, но постепенно губи надеждата, че ще си стъпи отново на краката. По това време писателят сменя различни професии, пробва се като хамалин, работи във фабрики, през деня учи в Сорбоната и продължава да пише на руски език. Повече от едно десетилетие преживява, като кара вечер такси из парижките улици, и дори когато вече е постигнал известен успех, разказите му се печатат и романът му „Призракът на Александър Волф“ е получил признание, той не се отказва от тази професия. Може би защото карането на такси му дава възможността да бъде съвършеният наблюдател.

„Пътища в нощта“ (1952) обаче не е автобиографичен роман, въпреки че е плод на същите тези дълбоки наблюдения на нощния Париж. „Пътища в нощта“ е екзистенциално пътуване в търсене на смисъла – не е трудно да се открият влиянията на Камю, Сартр и дори Бердяев. Тази книга събира в себе си истории за любовта, разочарованията, лудостта, надеждата и носталгията на хора, които са застанали на ръба. Гайто Газданов ги нарича „бивши хора“ и създава за тях странен, почти апокалиптичен свят на фона на Париж от 30-те години на XX век, но не им отнема човешкото достойнство, независимо дали са убийци, луди или просто хора, които са се предали и са се пуснали по течението.

Но най-интересна е фигурата на разказвача – онзи герой без лице, който дава пари на просяците, изслушва проститутките, не се гнуси да се докосне до пропадналите, но който в нито един момент не се разколебава и не губи представа кое е правилно и кое не. Един свръхчовек, който разбира всички и който може да прости всичко. Богът на емигрантите, на алкохолиците и бившите красавици. Тайният наблюдател, който не знае кой ще се качи тази вечер в таксито му, но който познава всички.

Най-важното е, че всеки човек може и трябва да лети, казва един от героите на Гайто Газданов.

Парадоксът е, че Гайто Газданов получава признание още приживе – той е сред известните фигури в интелектуалните кръгове на т.н. руски Париж, книгите му са оценени и дори превеждани, но няколко десетилетия по-късно името му просто потъва в забрава. Трябва да минат близо трийсет години, за да бъде Гайто Газданов преоткрит и признат за един от най-ярките представители на руската емигрантска литература.

Днес критиката го определя като безупречен стилист, сравняват го дори с Набоков, но на български език го откриваме едва сега. Преди две години издателство „Аквариус“ представи може би най-известния му роман –  „Призракът на Александър Волф“ (1948), сега значи е ред да продължим нататък.