1
2269

Героят на нашето време

Дискусията за героя на нашето време се проведе в началото на юли в Театрална работилница „Сфумато”. И поради стечението на обстоятелствата естествено премина от замисления разговор за предмета и предназначението на театъра в дебат за протестиращия човек, за колективния герой от площада.

Представяме въвеждащия текст на модератора Асен Константинов и няколко от изказванията на участниците. Липсва гледната точка на д-р Николай Михайлов, който не пожела да бъде заснет. След края на дискусията остана усещането, че тя непременно трябва да продължи. Както разбрахме по-късно, „Сфумато” планира тъкмо това през идния сезон.

Асен Константинов, театровед, модератор на дискусията

Кой е „Героят на нашето време”? Бизнесменът, политикът, олигархът, онзи, който има властта да влияе върху обществото? Или задкулисният играч, в чиито ръце, казват, е истинската власт? А може би истинският „герой” е протестиращият човек, екоактивистът, интелигентният професионалист с чувствителна социална съвест, със запазени морални сетива и достатъчно информация, политическа грамотност и решителност да бъде гражданин и да упражни правото си да коригира и да въздейства на съществуващата система отвън?

Медиите ни показват и двата образа, и още: бедните работещи, трайно безработните, застрашените да загубят работата си, националистите, футболните агитки, представителите на етническите малцинства, болните, хората с физически увреждания, децата без родителска грижа, майките в условията на икономическа криза – те също протестират или ще протестират. А също и артисти, спортисти, тв водещи и разследващи журналисти, чалга звезди и реалити звезди, академични и популярни автори и анализатори – за всички тях има място пред камерите и микрофоните, доколкото съвременните медии са всеобхващащи и представят целия социален спектър.

Но когато става дума за изкуството и в частност за театъра: кой е неговият герой, промениха ли се предметът и смисълът на заниманието с театър при бързо променящите се обществени нагласи от последните години и месеци?

Докато пред театралните мениджъри е поставен императивно въпросът: кой е зрителят, който ще влезе в театралния салон, и с какво да го привлечем?, ние преобръщаме питането: кой е „героят” на театралното изследване, какво се случва с него, къде да го търсим, трябва ли да е идентичен с профила на предполагаемия „реципиент” или да е „другият”, различният от него, и накрая – какво театърът може да ни накара да разберем за „героя”, което медиите, литературата или другите изкуства не могат да ни покажат?

Можем ли въобще да мислим в социалните опозиции – клишета от годините на дългия преход: мутри – ченгета, циници – идеалисти, интелектуалци – неграмотни, бунтари – конформисти, проспериращи – маргинализирани и т. н., и т. н.? Не се ли е променил и светът твърде много през последното десетилетие, за да възпроизвеждаме шаблонните конфликти от тв сериалите, които на свой ред се усложниха?

Как обаче да си зададем „правилно” въпроса, върху който искаме да разкрием, сравним, разширим или сблъскаме разбиранията си за театър?

Може би като си зададем още въпроси. Дали политическите и социалните катаклизми от последната година са израз на нова обществена енергия и воля за излизане от затворената ситуация на българския преход и дали изкуството вече ги е предусетило и изпреварило?

Самоубийствен ли е поривът за действие на протагонистите в най-новите български филми, романи и спектакли, съзвучен ли е с импулсите в обществото, което е достигнало праг на отчаяние, след който единственият изход остава активната съпротива, дори без изгледи за конкретни резултати, заради самия символичен и екзистенциален акт на противопоставяне?

Нов, различен човек ли показват и свързан ли е той с поколението, израснало в ерата на интернет комуникациите? А познаваме ли това поколение, дори да принадлежим към него, след като още не е проявило достатъчно ясно образа си в обществото и изкуството, или съдим индиректно за начина му на мислене, идеологията му, етичния кодекс и проблематиката, вълнуваща днешния млад човек под 30? Нечовешки прагматичен ли е или утопичен романтик, тъкмо заради скепсиса към политиката и цинизма на пазара? Надценяваме ли качествената разлика, която безбрежното количество достъпна информация трябва да произведе в него/нас?

Защо българската сцена през последната година потърси автентичния разказ от първо лице за основа на представлението и как използва документалния материал за изходна точка в изследването си? Проявиха ли се по този начин нови герои, взаимоотношения и мирогледи, неосветявани преди това от театралния прожектор?

А какви са средствата на театъра да се конкурира с талантливото документално кино, което може да покаже героите си и тяхната среда много по-директно и шоково?

Може ли театърът да бъде ангажиран, оставайки изкуство?

Георг Жено, създател на театър „Йозеф Бойс” в Москва

Артистите, с които работя тук, няколко пъти ме поканиха да участвам във вашите протести. Твърде малко разбирам съвременната българската политическа ситуация, за да бъда съдник на това, което се случва, но бях много развълнуван от необичайната топла атмосфера на тези протести. Разбирам колко е важно и за съвременните хора в Турция да излизат заедно на улицата. На мен ми се струва, че съвременният герой е един много голям колектив, който извършва заедно общи и осмислени действия… Моята позиция е, че театърът е огромен организъм, в който всички на равна нога решават всичко и са отговорни за всичко. И ръководителят на театъра има функцията по-скоро на модератор… Немският художник Йозеф Бойс, с чието творчество отдавна се занимавам, е формулирал разширено понятие за изкуството. Той говори за скулптурата, в чието сътворяване участват всички. Тя е невидима, тя е социален организъм, който изграждат всички хора в София, в България, в Европа. Той я наричаше социална скулптура.

Писателят Георги Господинов

Говорилият преди мен каза, че колективът е основен герой, поне при руските протести, но аз бих говорил за общност, за усещане за общност, в която обаче всеки е с лицето си. Това е много важно. И ако търсим някаква разлика (а не разделителна линия) между февруарските и юнските протести, ще кажа, че на този протест се виждаха лицата, през февруари, може би защото се свечеряваше рано, те бяха в сумрак…

Българската класическа литература е пълна с най-мрачни думи за чужденството вътре в България. Казани са от големи български писатели. Ще припомня последния ред във великото стихотворения на Иван Вазов „Отечество любезно, как хубаво си ти”, който е малко известен: „И ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!” И един ред от Яворов, който Маргарита Младенова обича да цитира, че сме шепа хора под празно небе. При тези протести се задвижи нещо, което да смени това усещане. „Аз-сме” и „ние-съм” се смесиха по хубав начин…

Младите, 20-25 годишните, които излязоха на този протест, изненадаха всички, те изненадаха и самите себе си. Онзи петък, преди дъжда, когато се случи онова назначение, аз самият не вярвах, че някой ще излезе на протест, даже написах във фейсбук: „Е, сега трябва да внесем революция от Истанбул.” Случи се точно обратното. Има хора, за които знаем много малко или си мислим, че знаем всичко, но се оказа, че не е точно така. Хора, родени в края на 80-те години, които, за добро или зло, не помнят нищо от социализма и които доскоро подозирахме, че изобщо не се интересуват какво е било преди, че нямат политическа или някаква гражданска активност. Това са пътуващи хора, охолни хора, както ги мислехме (и аз, не само Велислава Дърева), хора, които лесно сменят места, за които живеенето тук тече на други места, не на площад „Независимост”. Това, което се случи, ни опроверга. И може би първо трябва да признаем това си незнание за тези хора.

Ако ме бяхте питали преди месец, щях да ви кажа, че героят на нашето време, поне според моите книги, е героят, натрупал неизговорена тъга. В някаква степен февруарският протест беше опит да се извика тази натрупана тъга. Сега вече мисля, че се появи друг герой, когото не очаквахме, когото мислехме за непораснал. И това е интересният парадокс: Кант казва в един текст за Просвещението, че Просвещението е да излезеш от непълнолетието, което сам си си причинил. В някаква степен от това непълнолетие ни извадиха довчера непълнолетни хора.

Режисьорът Явор Гърдев

Протестът се явява неочакван за всички, които участват в него, и за всички, срещу които той е насочен. В този смисъл ние сме в колективна ситуация на необходимост да осмислим. И предизвикателството на тази ситуация е по-голямо, отколкото нашите термини в момента ни позволяват да осмислим. Проявите на идващата общност, да използвам словосъчетанието от една много хубава книга на Джорджо Агамбен, в която става дума именно за това: как очакваме нещо да дойде, но не знаем какво е това, което ще дойде, а самото това, което идва, също не знае, че ще дойде, и не се осъзнава като общност, която ще дойде. В този смисъл имаме проява на нещо, което не е било съзнавано нито от тези, които идват, за да заменят разговора, нито от тези, които провеждат един стар разговор, вече неадекватен…

Героят на нашето време е време-пространствен герой. Българският герой не е същият като турския, нито пък като руския… И същевременно между това, което се случи в Русия, на Таксим и в България има нещо много сходно, може би недокрай артикулирано. И то според мен посочва именно възможността да се прозре необходимостта от нов тип общност, която се групира около интуитивно споделени ценности. На места те са по-добре артикулирани, там където има повече хора, които осмислят процесите, другаде по-слабо, на трети места могат да бъдат игнорирани независимо, че са налични.

Героят на нашето време се оформя и аз приветствам това и му се радвам. И аз съм психологически изтощен от разговора на прехода. Повтарян до безкрай, той е загубил напълно смисъла си, остава встрани от случващото се. Този разговор ми се струва даже натрапен на идващите поколения, които някак си го търпят, но едновременно с това изработват свой разговор, свой начин на разбиране, който се забелязва в най-различни всекидневни ситуации, в най-различни проявления на изкуството, дори във формите на комуникация с поколението на прехода… И ни се струва, че общественият разговор стои като камък, завързан за шията на идващото поколение, с който няма нужда то да бъде обременявано. В този смисъл, освен в традицията вярвам и в асиметричните действия на историята, които в определен момент са склонни да пренебрегнат големи традиционни натрупвания, превърнали се в тежест. Не знам защо с придвижването напред в живота хората смятат, че задължително трябва да дадат на следващото поколение знание за миналото през личния си опит и с тежестта на собственото си разочарование. Според мен това е обременяваща операция. Тя е себична и е свързана с желанието да бъдеш продължен… Струва ми се, че в нашата ситуация се случва възможност за прескок, за надмогване на емоционалния и смисловия баласт на прехода чрез установяване на разговор, почиващ на ценности, които тук никога не са били смятани за политически.

В този смисъл за мен героят на нашето време е формиращ се, не особено добре артикулиран, но не бива да му се вменява вина. Защото рефлексът, когато нещо не е добре артикулирано, е веднага да се явим, за да му помогнем да се артикулира, използвайки собствените си натрупвания. Според мен трябва да има търпение и грижливо оставяне на това, което има да се формира и иска да се формира.

Маргарита Младенова, съосновател на ТР „Сфумато”

Не можем да припокриваме човека, който стои на площада в някакво свое действие, с героя на нашето време. Тъй като самият протестиращ човек не се състои изцяло в протестите, тъй като самият този протестиращ човек дълго време е стоял, натрупвал, създавал свои проекции, светове, сбъдвал, съгласявал се или не. И спонтанността на това излизане ми говори, че ако би могъл да не излезе да протестира, този човек нямаше да излезе. Той не разчита на протеста като на сцена, на която да се състои неговото сбъдване в останалата част от живота му. Това е, което много ценя в тези хора. Не само защото не са зарязали работата си, а защото те стоят и заявяват една мярка на поносимост, персонална, личностна, която е надскочена. Това само по себе си има смисъл, който надскача онова, което ще се случи. Естествено, тези хора ще се върнат, ще се приберат вкъщи, но аз вярвам, че при следващия прецедент, който напряга границата на поносимост, ще излязат отново.

Това е лакмус, чувствителна реакция на злото, на възпроизводството на зло и лъжа, в което стоим години наред. Затваряме се в театралните си общности, загърбвайки всичко. И си казваме: през изкуството се състои нашият битиен обем, нашето по-голямо предназначение. Това, за което говоря, е въпрос, който ние в „Сфумато” си задаваме от доста време.

Когато преди няколко месеца замислихме тази дискусия, нямахме представа какво ще се случи. Ние я направихме по повод на работата ни година и половина върху типа човек, който е извън картината. Имам предвид „Медея – майка ми”. Според мен разбира се, че героят на нашето време не е положителен герой. И при Лермонтов той е не-герой. А какъв е? Да очертаем какво той съдържа, каква е неговата характеристика. Нали това вълнува всички нас, които се занимаваме с театър и в същото време не живеем на острова на Робинзон Крузо, а имаме някакви граници на поносимост. В крайна сметка самата природа на артистичния импулс е някакъв вид ангажираност.

Опитахме се да преместим погледа си от човека във вертикалната му цялост, от това, което сме правили във всичките си проекти и опити, към съдбата на хора, за които няма горе и долу, които съществуват в една бездна и тя се персонифицира обикновено до принудите на оцеляването. Те имат ли право да бъдат предмет на театъра? Или ние ще се гнусим от тези неслучени хора? И не е ли предметът на театъра не просто да ги защити или пожали, а да анализира кои са причините тези хора да са в отсъствие на собствената си възможност. В какво състояние е в третото хилядолетие майчиният инстинкт на жените, които зачеват, за да продават децата си, и го правят, за да отглеждат другите си деца?

Има ли някой сред вас, който окончателно да е решил какво театърът трябва да прави днес, за разлика от вчера, за разлика от утре? И трябва ли да има в това „днес” изтриване на паметта за вчера,отрязване на хоризонта на интуиция за утре, на страхове, на предупреждения. Животът надскача въображението на артиста по чудовищност, тогава за какво е театърът? За да провиди целия възможен човек, даже в провала, даже там, където той не се е случил. И тогава би могъл да каже нещо за героя на нашето време, а то е по-често в това, което би могло, а не се е случило за този човек, отколкото в това, което му се случва, уви.