0
1109

Героят на тяхното времe

В. Поляков, илюстрация към „Герой на нашето време” („Фаталист”) от М. Лермонтов

18 октомври, Русия, град Сочи, клуб „Валдай“

ВЛАДИМИР ПУТИН: „Но тогава [ако Русия понесе ядрен удар] агресорът трябва да си знае, че възмездието е неизбежно, че той ще бъде унищожен… ами така е, а ние – ще бъдем жертви на агресия. Ние, като мъченици, ще се озовем в рая. А те просто ще изпукат. [Шумни смехове и ръкопляскания от залата. Путин говори бавничко, полуизлегнат в бялото кресло, на тъмносин фон, където в бяло е написано негово изречение от по-рано тази година, което също обиколи световните медии: „А защо ни е такъв свят, ако в него няма да има Русия?“]

Да започнем анализа от елементарното разминаване между текст и контекст, между думите на Путин, изречени в момента, и думите на Путин, изписани върху фона. Актуалните му думи носят съобщението: Русия ще погине, но заедно с нея и агресорът. А контекстуалните му думи съобщават съвсем друго: ако ще загива Русия, не ни е еня за света. Което може да значи: светът да си живее, както може. А може и да значи: да си умре, както се случи. Включително убит от руските ядрени ракети. И няма значение дали е агресор или не – ако загине, пада му се. Ако ли оживее, то ще бъде по морална случайност, не по необходимост. А щом липсва морална необходимост, то всеки – значи и Русия – има моралното право да унищожи този свят. Не защото светът е агресор – просто за да не си позволява да съществува без Русия.

Екипът на Путин, който му подготвя такива послания, не очаква хората от световната аудитория да им правят скрупульозни логико-моралистични анализи. Но очакват потръпването от намекнатата заплаха. И наистина, хората ги побива страх – за миг поне, но това е достатъчно, Путиновата провокация е успяла. Ако не беше тази зловеща тръпка, тези думи, детински сами по себе си, нямаше да се транслират по цял свят. Когато такива детински думи ги говори авторитарен президент на ядрена държава, на света му светват червените лампички. И за разлика от руската аудитория, не избухва в одобрителен смях.

Но с какво е различна от света руската аудитория, че реагира така весело? Ето един възможен отговор.

Според господстващата култура в Русия днес, идеалният руснак е различен от идеалния европеец. (Или американец. Или японец. Изобщо – от идеалния гражданин според културата на една днешна демократична държава.) С думи като горните путинистите целят да мобилизират този идеален руснак и да стряскат идеалния демократичен гражданин. Днешният идеален руснак ръкопляска на перспективата за физическа агресия, включително руска военна агресия, а на словесната реагира с дебелашки смях, одобрява безогледността и беззаконието – стига Русия „да е отгоре” и пр. Подобни прояви наблюдаваме и при спонтанни реакции, не само при организирани „мероприятия”. И аз си задавам въпроса: как официална Русия стигна до такъв модел за идеалния посткомунистически руснак?

Не му е мястото тук за дисертации по темата (макар че щеше да е добре, те да бяха написани). Затова, за нагледност, ще използвам на пръв поглед странен материал: руската космическа фантастика. Нима тя може да бъде гледана сериозно? Може, защото в руската културна традиция, утвърдена през ХIХ век, новите морални схеми първоначално се предлагат в художествената литература, което я прави учебник по живеене, не забавно четиво. Руските романи са „педагогически поеми”. Това привилегировано положение бе наследено от съветската литература, а и от постсъветската в 1990-те години. (След това цялата руска култура се измени; специално литературата масово изгуби педагогическия си профил.) Обаче именно през 1990-те беше отхвърлен идеалният съветски човек и бяха заложени основните черти нов идеал – идеалния руснак – и предложени чрез тогава все още по инерция „педагогичната” художествена литература. Най-вече чрез фантастиката, защото тя за това е измислена – да дава максимална свобода за лансиране не само на нови технически идеи, но и на нови поведенчески модели.

Като материал за анализ взимам един роман в две части от професионалния руски писател Сергей Лукяненко. Той е писател, социологически погледнато, защото си вади хляба от писане. Книгите му се купуват и превеждат масово – въпросният роман го имаме и на роден език, заедно с още петнайсетина други творения на същия автор(!).[1]

За да не преразказвам 900 страници американизиран соцроман – прелет по проблемите. (Апропо романът е американизиран в стила на масовите кримки от 1930-те, например Чандлър: преднамерена грубост, усложнена образност, суперменът постоянно се оплаква от неприятни телесни и душевни усещания…)

Изходният проблем е, че след края на Съветския съюз съветският човек е видял, че има и несъветски свят. И най-важното за този свят е, че той е по-силен от нашия (не по-човечен, по-умен, по-красив и по-весел например). И това е ужасно. При това (зер фантастиката е космическа) както Русия е слаба, а Америка – силна, така Земята е слаба планета под диктата на силните планети. След 900 страници обаче, благодарение на руския летец-космонавт, Земята бива приета сред силните. Не защото е станала силна, а… неясно защо, просто така повелява авторът. Личи, че това е мислене от 1990-те години: ако беше днес, Русия/Земята просто щеше да победи цялата Вселена.

В хода на разказа проличават следните черти на новоруския герой:

  • Огромен психокомплекс от Америка – очевидно, защото не искаме да си признаем, че след Великата Победа във Великата война (1945) дойде Дребното Поражение в Студената война (1991). Но новоруският герой, с цялата му военизирана нагласа към живота, е готов да приеме дори поражение – само и само да не помисли, че е можел и да победи с победата на демокрацията. Защото такова животно нема. Американците/силните от космоса предлагат помощ уж безкористно, но ако някой не я приеме, пращат му регресори, (обратното на фантастичните прогресори на братя Стругацки), които му регресират обществото до първобитно и тогава го завладяват без усилие. Но са некултурни! „…Малките, бедни руски квартири с неизменния си атрибут – книжни лавици, и американските дворци с безупречни интериори, разкошна техника и снопче комикси като пълноценен сурогат на културата.” (Звездната сянка. Надолу всички цитати са от тази II част – освен един, обтелязан изрично.) И какво от това, че стъпиха на Луната? Заслужават само хулиганска подигравка: „Малка крачка на един човек… през оная работа на цялото човечество.”
  • Бог е циник. В сътворената от него Вселена царуват само силата и егоистичният интерес. Това не е правилно, но виновни са ни американците – свалят героя във въздушен бой и той си мисли: „Не, ти не престана да вярваш в грубата сила, както би трябвало. Ти усети като недостатъчна силата в себе си. Повярва, че винаги ще бъде права по-силната сила – както се оказа права ракетата „skуsoldier” в сравнение с [моя] СУ-67„fireshadow”. Антихристиянското заключение на романа, което Героят предава на Детето като щафета, е: ”А най-главното е (…) че не сме задължени да обичаме всички. И [пояснение за руснаци] изобщо не сме длъжни всички да ненавиждаме.”
  • Истина няма, „всичко е имитация”, както казваше един колега-философ от СУ през 1971 г. Свобода няма, тя е залъгалка на силните, за да диктаторстват над слабите. Любов има, но само като любов към Родината, към Русия; любов към индивид – човек, извънземно, животно, робот, хетеросексуална, хомосексуална, родителска, синовна – не съществува: който твърди, че я има, лъже, за да властвува над излъгания. Доброта няма, лъжа е и тя. Помощ няма, тя е маскировка за доминация. И за всяка цел всички средства са добри.
  • Обаче има вярност – към бойния другар. Предателстват всички към всекиго и всякога, тъкмо затова рядката вярност е толкова свръхценена. Дори когато на карта е спасяването на Земята, не трябва да нарушаваме бойната дружба. (Поради което Земята бива спасена по волята на автора, не по логиката на действието.) Така разсъждава боец на разузнаване зад линията на фронта или мафиот. За такъв решителен човек и американците не са всесилни: „Има на света неща, по-силни от оръжието: воля, сила на духа, уверенност в правотата си, сплотеност.”

В добавка – и такива чертици:

– Ченгетата са навсякъде, но (вече) не са всичко.  „…Ако ставаше дума само за това да изпързаляме американците, японците и обединена Европа, пръв щях да подам ръка [на мъжа от ФСБ], а [нея – грозната жена от ФСБ] щях да я разцелувам…” Да подарим на страната макар мъничко гордост от себе си… макар и гордост заради успешна кражба – готов съм. Винаги.”

– Преклонение пред войната (от ницшеански тип?): „Каквото и да казваме, но междудържавните спорове и конфликти винаги са шибвали човешкия прогрес.” И естетизиране на военната техника: извънземният танк е „красив като всяка бойна машина“ (Студени играчки са звездите).

– Омраза към екологията от ксенофобски тип: „Обителта на чуждата биосфера пламна. Димяха водораслите, изсъхнали мигом, кипеше водата, оранжевите рачета се изпичаха в броните си. Разбирах, че това е глупаво [героят ги гори нарочно, но не иска да поеме отговорност], но нищо не можех да направя със себе си.”

– И прослава на расистката ксенофобия изобщо: менторът на героя, руснак, водещ световен политилог, бил писал за космическите „раси” „направо с омраза” като за „заклети врагове”, давайки им „кратки и безпощадни лоши характеристики”. Правилно е другостта да ни е омерзителна, защото това е естествено! И е естествено за този руснак да го изразява чрез комунистически понятия. Менторът: „…аз не обичам чуждите като класа. Като обществени структури, построени на напълно различни [от руските] морални принципи.”

Можем да обобщим: смеещата се и ръкопляскаща аудитория на Путин е комплексирана от не-Русия, страх я е, че може да бъде унищожена и затова плаши света с унищожение. Нали ако те бяха по-силните, щяха да са агресивни! Ръкопляскат не защото са чули, че ще отидат в Рая, а защото чувстват Путин като гарант, че могат да замъкнат целия свят в Ада.

* * *

Героините на тяхното време – при тях е малко по-различно:

Ако човек, който се интересува от неосъветската пропаганда на Междусъюзническата война Германия-СССР (1941-1945), потърси най-новия филм за измисления героичен епизод от защитата на Москва, представян до неотдавна като историческа истина – 28-те панфиловци (2016), преди филма попада на разговор между две успешни съвременни рускини: едната е телевизионна водеща, другата – маг. Цитирам:

ВЪПРОС: Ако изборът е: смърт върху член или смърт от наркотиици?

ОТГОВОР: Иска ми се да преследвам някакви глобални цели.[2]

Детинщината на тези телевизионни дилеми напомня логиката на пращащия руснаците в рая Путин. Смъртта е коментирана с руски размах: от члена до глобалните цели, в контекста на Великата отечествена война. За космоса не споменават, засега. За идеалните руснаци – такива жени!

На главната страница: Сергей Елкин, Путин в рая

[1] Лукяненко С. Студени играчки са звездите и Звездната сянка. Инфо ДАР, 2007 и 2008.
[2] Водонаева и Бантеева о запрещенном. http://notfilm.ru/film/11890-dvadcat-vosem-panfilovcev/

Деян Кюранов е доктор по философия, завършил Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Съосновател на неформалното сдружение "Екогласност" и на СДС, напуснал политиката през 1990 г. Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за либерални стратегии е от създаването му.
Предишна статияОт виолончелото към диригентския пулт
Следваща статияНовите варвари