0
796

Гласът на книгите

Париж си има фестивал „Книги в мисълта”, посветен на изкуството на четенето на глас

Да усетиш вкуса на книгата на върха на „слуховото си небце” – такава изтънчена покана за литературна авантюра не може да остави равнодушни французите, при това в разгара на оживлението им по есенните реколти – винени и книжни. Отправи я парижкият фестивал „Книги в мисълта”, посветен на изкуството на четенето на глас. Негови организатори са ателиетата „Ливрьор” и „Сорбон сонор”, а сред партньорите им са радио Франс кюлтюр, Кметството на Париж, издателства и културни институции.

Четвъртото издание на фестивала потвърди тенденцията от предишните години – събитието печели убедително симпатиите далеч не само на книгоманите, но и на по-нерешителните пред морето на книжния пазар, в което и тази есен се вляха около 650 нови романа. Вече е традиция участието на изтъкнати фигури от литературния и артистичния свят. Подборът на текстовете е поверен на писателя Пиер Журд, който  находчиво се справя с деликатната задача да обедини класика и съвременност под някоя увлекателна тема, да изрови от забравата литературни бисери, пренебрегнати от учебните програми, да намери подходящия глас, чрез който фразите от миналото да зазвучат близки на съвременното ухо. „Чрез магията на гласа литературата в един миг се въплъщава, настанява се сред нас, става достъпна за всички. По време на сеансите съм виждал хората да се въодушевяват от четива, които иначе не би им хрумнало да потърсят, за чието съществуване не са и предполагали. Виждал съм зрители, които по собствените си признания четат малко, да се заливат от смях или вълнение, а после не се колебаят да си набавят текста” – разказва писателят.

Наистина още темата на първата вечер, детството, е избрана сякаш за да окуражи с усещането за достъпност онези, които изпитват известна боязън от литературния елитаризъм. Гласовете съживяват образите от приказния свят на Андерсен, малките клетници на Юго, Дикенс и Мало, децата в творчеството на Твен, Рабле, Пруст или Ренар. Разходката из не толкова детските книги на детството ни събужда мисли за онзи зов на детето в съзнанието на твореца, който го подтиква да се върне към детския свят –било за да почерпи от неговата чистота, било за да „разчисти сметките си” с първите години. Достатъчно богат подбор, за да обхванем темата – неделима от тази за възпитанието от Античността до Ренесанса, после заредена със сблъсъка между буржоазните порядки и покълващото чувство за лични права, до появата през ХХ век на нови теми като тази за тиранията на детето цар, която днес може само да се радва на нарастващата си актуалност.

Втората „страница” на фестивала е не по-малко интригуваща: „Бестиариите”. Избраните откъси илюстрират това смущаващо противоречие между вечното въодушевление на човека от животните и тяхното безразличие към него, прекъсвано само от порива да го погълнат, ухапят или посмучат кръвта му. Не е лесно да се подберат най-емблематичните от множеството чудовища, родени в човешкото въображение – от времената, когато животното се е подвизавало в света на боговете и предците, до загадъчната усмивка на котарака на Луис Карол. Същества, които никога няма да опитомим (и да проумеем) докрай, но към които прибягваме, за да опишем собствените си страсти и пороци или да се опитаме да си върнем загубената хармония с природата.

Третата тематична вечер разпалва тръпките по детективската литература, проследявайки заедно с развитието на жанра и промените в съпътствалите го обществени нрави – от XIX век, когато Едгар Алън По полага основите му, до днешните градски миниепопеи, за да се уверим във валидността на девиза: „Кажи ми кой е убит и къде, за да ти кажа в кое общество се намираме”. Организаторите са поверили темата на опитен аниматор: Филип Билже, адвокат в Парижкия съд и председател на Института на словото.

Насладите за „слуховото небце”, за които споменах в началото, всъщност са запазени за последния ден на фестивала – „дегустация” на откъси от аудиокниги. Институтът на модата в Париж се оказва подходящ терен за разгръщането на темата: дрехите и безбройните труфила, които човекът си е измислил, за да си придава величие и мощ; знак за показност и снобизъм или облекло на ревността, отмъщението, измамата. Из залата шестват ту бляскави императорски одежди, ту нахлупен каскет и чепата тояга, които веднага „издават” Жан Валжан, дрехи изобилни или обрекли на ледена смърт с оскъдицата си, понякога сякаш сраснати с образа на героя, а друг път и несъществуващи, но заслепителни с въображаемия си разкош върху голото царско тяло. Това звуково „ревю”, поднесено чрез гласовете на известни артисти като Мишел Пиколи или Фани Арден, е поемано „на малки глътки” от слушателите – точно като дегустация на вино, преди да прозвучи „присъдата” на журито от тънки познавачи на словото – ту одобрителна, ту критична към мрачния тембър за не толкова мрачния текст или към забързаното темпо, което зараждащият се образ в мисълта ни не може да догони. Но при всички случаи естествена и украсена с малко хумор, което бързо увлича слушателите в играта. Отпускаща обстановка пред заключителния бал с неговата предизвикателна тема за еротичната литература… или по-точно за удивителната способност на човека да забулва в изящна словесност първичните си стремежи.

Точно пред Дома на модата неволно се оказвам лице в лице с един от участниците – публициста Бернар Пиво  – и той като мен залутан в търсене на мястото на събитието, на което всъщност е официален патрон. Вътре публиката го чака с нетърпение – нали е всеобщо признат за най-големия защитник на френското слово. Много французи изпитват носталгия по „Апострофи”, култовото му телевизионно предаване за литература, което до края на 80-те години ги е държало заковани пред екрана и пред лицата на творци като Солженицин и Набоков, а и по последвалия през 90-те „Културен бульон”. Поколения поклонници на езика на Молиер свързват Пиво и с телевизионната диктовка и световния шампионат по правопис. От няколко години той е и член на академията „Гонкур”, която преди седмица присъди поредната си награда.

Селекцията като цяло не ми се стори толкова добра като миналогодишната. Но имаше интересни книги. Награденият роман си заслужава, и аз гласувах за него. Сигурен съм, че ако го представят на такова четене като днешното, би се харесал… Наистина изборът на текста е въпрос на лична чувствителност, на среща между книгата и артиста, който да поиска да я прочете на глас. Но е важно и текстовете да бъдат заредени със сила, с характер, с присъствие, за да не натежат.

Французите сравнително отскоро се увличат по четенето на глас – споделя още той. Това изкуство е разпространено в други страни, например в Германия (не знам дали се практикува у вас), но във Франция е нещо доста ново. Ускори го издаването на аудиокниги, записвани от известни актьори. С тях се появи и навикът да си носим диска в колата, да се отпуснем с образец от голямата литература по време на разходка или задръстване на някоя магистрала.

Идеята за магистралите ми се вижда интригуваща. Все пак признавам изненадата си от успеха на това начинание – за колективно слушане на книги трябва и търпение, а днес като че ли сме нетърпеливи, а и индивидуалисти в бързите си начини на комуникация. (Зная, че 77 годишният ми събеседник е активен в Туитър, където изящните му фрази се разнасят от ръка на ръка.)

Новите форми на комуникация не пречат. А слушането на книги е допълнително удоволствие, един друг начин да откриеш литературата, преживяване, различно от това да бъдеш „на четири очи” с четивото. От егоистична насладата става споделена.

Не мога да устоя да не докосна една от любимите му теми: защитата на изчезващите думи.

Има една френска дума, която особено обичам, но вече много рядко се употребява: carabistouilles. Означава „малки лъжи”, „майтапи”, „небивалици”. Една много хубава дума, произхожда от Северна Франция, мисля, че се среща и в Белгия.

За да запазим изчезващите думи, трябва да ги употребяваме. Да ги изваждаме от текстовете, където се спотайват и тихо умират, за да ги внесем в речта си на журналисти или писатели, да не пропускаме възможност да ги вмъкнем тук-там. И преди всичко да ги обичаме.