1
2356

Глас народен – глас чий?

Въпреки че популизмът и неговата посестрима политическата демагогия са познати още в античния свят, може да се каже, че те влизат активно в обществения дебат много по-късно като част от проблемите на модерната демокрация. Оправдаването на демократичната власт не може да разчита на разказа за божествения промисъл, няма как пълномощията на властимащите да се делегират от небето, затова техните основания се нуждаят от друг, тукашен източник, по-достоверен и превъзхождащ по легитимност отвъдния. Такъв източник може да бъде народният глас, защото само той е подходящ да замести божия. Бог не посочва свой индивидуален наместник на земята, а целокупният народ поема висшата отговорност да се справя със задачите на битието. Каква е технологията – с народно гласуване се взимат решения, чието привеждане в действие се осъществява от избрани народни представители.

Старата консервативна позиция изразява разбирането, че глас на народа не съществува и не може да съществува. Има многобройни гласове, които образуват съзвучие само под диригентска палка, т.е. първостепенна е ролята лидера, чийто качества не са случайни. Без неговата партитура и зададен от него тон, ще се чува само нечленоразделен масов вой. С други думи – не може да се слага каруцата пред коня. Но, както казахме, още в античността се явяват защитници на противоположния възглед, които твърдят, че народът е единно цяло, което може да артикулира хомогенно послание. Те започват да провокират емоционално и рационално обединяващи реакции през възбуждане на колективни страхове и аспирации или през изостряне на социалните сблъсъци между обикновените хора и елита. Ако има корумпиран елит, а такъв все се намира, то има и онеправдан, морално безупречен народ с една-едничка светла надежда – гласът му не просто да се чуе, а да стане определящ фактор. Популистите чуват народния глас, защото той е и техен, и му съдействат политически. Знае се, че в миналото на тези лица се е гледало едва ли не с добро око.

Отрицателните оценки, които популизмът и демагогията получават впоследствие, произтичат от все по-затвърждаващото се впечатление, че с така наречения народен глас се злоупотребява по две линии. Първо, за да се докаже, че го има, се извършват манипулации, и второ – тези, които са взели властта уж от негово име, работят за собствена облага. Стремежът към облагата е ясен, но особено внимание предизвикват манипулациите, с чиято помощ се стига до облагодетелстване по демократичен път. Интересен е подходът да убеждаваш хората, че те са честни и добри, но управниците им са лоши и затова самият народ трябва да управлява, после да ставаш инструмент на това народно управление и да придобиваш привилигирован статут, който ти развързва ръцете за всякакви безобразия. Как си убедил обикновените хора, че те са честни и добри, а елитът е лош? Като си заложил на нарцистичната човешка природа и нейните проекции, като си сипал сол в раните и си капнал мед на сърцето, като си предложил лесни, макар и невъзможни решения на сложните задачи, като си заклеймил чуждите грехове и си опростил нашите.

Тъй като популизмът няма собствена идеология, а само играе с масовите човешки нагласи, той може да се вписва в поведението на отделни политици и цели партии, изповядващи противоположни убеждения. Опоненти от всички посоки могат да отправят един към друг обвинения в популизъм. Смешното е, че така или иначе популисти обвиняват популисти, доколкото всеки става такъв, при положение че властта му произтича от народната воля и трябва да се съобразява с нея. Тази воля е добра, ако ти дава да властваш, и лоша, ако попадне под въздействието на някой чужд – когато те издига, не говорим за популизъм, а когато издига друг, той обикновено е долен популист. Разбира се, в упреците е възможно да се търсят нюанси с оглед на идеологическите течения, които ползват популистки прийоми и злоупотребяват с различни страни на народопсихологията. Но във всеки случай най-съществен остава въпросът дали въобще народът е носител на добродетели, които мотивират справедливи искания и неговият собствен глас трябва да решава кое и как, или такъв глас е само една измислица на тези, които се нуждаят от него, за да обосноват властовата си претенция.

Със сигурност може да се каже, че отделното човешко негодуване в определени моменти образува масово народно негодувание. Това негодувание ли е народният глас, или говорим за неартикулиран шум? Известни са тези, които го наричат глас и го ползват като политически аргумент, но дори те се нагърбват със задачата да обяснят точно защо се негодува, в какво се състои проблемът и как ще се оправи работата. Най-достойният от обясняващите заема длъжността дуче, фюрер, вожд и учител, за да научи народа, че е народ и да му каже какво да приказва. Но това не подкрепя ли консервативната позиция, че ръководен народен глас няма, че пак един управлява и ако ще да нарича религията опиум, се ползва с божествен статус. Не, има народен глас, но е потиснат и затова прилича на шум – като се окуражи и подпомогне с партийни директиви, започва да си изпълнява ръководната роля. Чакайте, това са празни идеологеми, видя се, че не почиват върху реалност. А реалността е, че дори свободните и образовани гласове трудно зазвучават в хармония. Защо тогава се продължава с позоваването на единната народна воля?

Изправени сме пред парадокс – плурализмът е неделима част от съвременната демокрация, той е и основният враг на популизма, който твърди, че народът иска само едно, но пък разнообразието на гледни точки е предпоставка за колебливост на властта, все по-сложно се образуват мнозинства, които да гарантират стабилно управление. Затова всеки желае да внуши на околните, че подкрепата му е всенародна. Ако пък някаква група е против, то тя е жертва на манипулация – или е подкупена от коварния корумпиран и ваксиниран елит, или нарочно е оставена да тъне в невежество и да вярва на фалшиви новини. Но тази политическа поза, макар и частично печеливша, издава отчаяние и липса на смислена перспектива. Трудно е и все по-трудно ще става, но не бива да се изоставя усилието да се търсят разумните аргументи на властта – дали от Бога, дали от народа дадена, за да се упражнява с личен авторитет, отговорно и достойно.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.
Предишна статияИнтимна история на Русенската опера (1979–2021)
Следваща статияЧервеният ангел и „низвергнатите идоли“

1 коментар

  1. народ няма. глас народен също няма. Бог няма. тогава как да се управлява домосът? античната Демокрация е Демокрация на заинтересованите. обикновено това са свободните мъже които ходят на война. Затова и жените са били изключени от правото да гласуват. както и робите. те не са ходили на война. играта е в това че тези които трябва да дадат живота си имат правото да гласуват за това дали да го направят или не. това в последствие прераства и за гражданските дела. но и в двата случая имаме гласуване на заинтересовани хора. тоест когато се постави въпроса за нещо или против нещо тези които са гласували са имали интерес или са знаели какви последствия водят съответните избори. когато в играта се включат хора които нямат интерес или не могат да преценят последствията от избора се включва популизма. именно и това е проблемът на съвременната Демокрация. с общото избирателно право в играта се включиха много хора които не знаят за какво гласуват. за да вкарат демоса в играта управляващите измислят идеологиите. Какъвто и въпрос да бъде поставен той се преценява от гледна точка на някакви идеология. и следващия проблем когато идеологиите умряха нямаше с какво да ги заменят. и тук Отново се включи популизма. популизмът е решение което управляващите налагат на демоса. разбира се в техен интерес. налагането става като решенията мимикрират това което демоса би искал. примерно да му се не иска да носи маски и елитите му обясняват че те са безполезни. и демоса избира тези които са против маските. другото интересно е че преди популизма вирееше върху неграмотността. днес обаче не е така. при общото образование и многото грамотни хора се оказва че популизма отново играе основна роля. тук влиза в употреба теориите за конспирациите. примерно някой иска да ни отнеме нещо и затова налага носене на маски. сиреч имаме измислена епидемия и за да ни контролират и налагат маски, ваксини и какво ли още не. другото интересно нещо е че преди демоса е вярвал на експертите. и се съобразявал с тяхното мнение. днес експертите са приобщени към елитите които все имат някакви задни мисли. сиреч и на експертите не може да се вярва. И какво прави объркания demos ? напряга си мозъка и чете, защото може да чете, в интернет, абсолютно неконтролирано пространство, всякакви Небивалици които заинтересованите елитити стоварват там. Демоса си оформя мнение на което много държи. и тогава се получава че някакъв икономист или юрист има мнение за епидемиологията. Разбира се Това не е негово мнение. социолозите са намерили решение на проблема с демоса като казват че медианата – тоест от милионите избиратели болшинството избира най-близо до правилното решение на някакъв въпрос. чисто статистически . Може би това работи в големите страни. 3а да блокират такова решение елитите са измислили ниската избирателна активност. тогава Вече няма медияна. решенията остават в ръцете на агитките. демокрацията не работи в наши дни. какво да я заменим? с автокрация? поне ще става това което изнася на елитите и няма да си играем на избори. това правим ние в България. руски свят.