0
1730

Глас народен и глас Божи

bochev1

На родна земя гласът народен може да се окаже не, както прогнозираше Гео Милев, глас Божи, а глас на грубите страсти, на диктатура на посредствеността, на злобата и алчността. И до днес у нас гласът Божи е не благородният глас на Щастливеца, а хулещият шаячен глас на Гочоулу и Дочоолу.

Само с референдум не бяхме опитвали – ето че опитваме и с референдум. Един референдум, който е популистки и естраден като телевизионното шоу, от което тръгва, за да стигне до нас. От което не следва, че не трябва да му се обръща обществено внимание – ако считах така, нямаше да се захващам с този текст. Самият факт, че под искането за общонародното допитване са сложили подписа си стотици хиляди наши сънародници, е достатъчно основание да погледнем на него сериозно. Явно с нужната сериозност посрещат идеята и държавните ни люде: както тези, които я приветстват в Народното ни събрание, така и тези, които я оспорват в президентството. Тези разногласия, на които въпросното шоу реагира така гневно, не бива да учудват, а още по-малко – да възмущават, те са естествена част от демокрацията, в която битуваме от трийсетина години насам. Преди обаче да поразбутам доводите на привържениците и на противниците на начинанието, искам да споделя някои принципни съображения.

Макар че се е случвал неведнъж и в конституционните, и в абсолютните монархии дори, референдумът е присъщ преди всичко на демократичните общества. Ако ние нямаме национални традиции в референдумите, то е, защото нямаме национални традиции и в демокрацията. 5-6 референдума за век време не са много за една нация. Може би най-същественият от тях е проведеното преди почти цял един човешки живот общонародно допитване дали държавата ни да продължи по стария царски или да тръгне по нов, републикански път. Темата, както виждаме, е предопределяща за бъдещето на страната ни и като такава – достойна за референдум. Резултатите от който обаче, доколкото беше дело на една тоталитарна, деспотична партия и се проведе в изцяло недемократични условия и в разцвета на най-кървавия терор в цялата ни национална история, не хващат вяра. Вероятно и ако допитването беше проведено в демократични условия, мнозинството българи щяха да гласуват по същия начин, щяха да предпочетат републиката пред една нова монархията, която на родна земя беше разочаровала в една или друга степен цели поколения и особено преимуществено лявонастроената ни национална интелигенция. Наред с това Втората световна (а не, както свикнахме да я наричаме по съветски образец, Отечествена) война закономерно интернационализира  силно идеологизираната дотогава предвоенна Европа и направи монархическите форми все по-несъвместими с новия, светски дух на времената. Тъкмо затова втората половина на ХХ в. в стария континент надживяха само традиционните европейски монархии с вековна давност.

По своята природа референдумът би трябвало да бъде обединител на една нация. Иницииран с много плам, както споменах, от едно популярно шоу, гласуван от Народното събрание и оспорван от президента, последният референдум обаче се превърна по-скоро в ябълка на раздора. Много хули отнесе държавният ни глава, бойкотирайки референдума. Упрекван бе в недемократично отношение към собствените си съграждани, винен бе, че отказва да се вслуша в гласа народен, че си служи с авторитарни прийоми. Най-абсурден е упрекът, който зърнах нейде в мрежите че, видите ли, чрез наложеното вето Плевнелиев поставил себе си над хората, които са го избрали. Като че ли той не е по силата на всички политически дадености над тези хора, като че ли те не са го избрали, за да ги води, като че ли чрез избора си не са го поставили начело, т. е. над себе си, пред себе си – там, където е естественото място на един водач и държавен глава. Всичко тези атаки са прах в очите. Тъкмо обратното е вярно: фактът, че Плевнелиев отнесе въпроса до Конституционния съд, говори за неговата демократичност – няма нищо по-демократично от това най-високопоставената съдебна институция да реши доколко така формулираното общонародно допитване е и доколко не е съвместимо с конституцията. И тъй като поради отговорността на темата искам на всяка цена да остана обективен, тъй като съзнавам, че не само политиката, а и политическият коментар се прави не с емоции, а с хладен разум и съм решен, доколкото е възможно, да се абстрахирам от личните си симпатии и антипатии, на които, като всеки човек, и аз съм подвластен, ще заявя, че, за разлика от споменатото шоу и шоумените му, аз считам Плевнелиев за един успешен президент. Той свърши много полезни за страната ни неща, а ако много неща и не свърши, то е, защото по силата на конституцията само президентстваше, но не управляваше. Не се и съмнявам, че ако бяхме президентска (дори не чак толкова президентска, колкото Америка, а президентска само колкото една Франция да речем) република, свършеното от Плевнелиев щеше да бъде повече, а несвършеното щеше да остане по-малко. И ако някой реши, че с тези си приказки съм тръгнал да се мазня и подмазвам на държавния ни глава, ще отвърна, че след като през целия му мандат не съм го направил и с една-единствена публикация в негова подкепа, няма защо да го правя сега, в края на мандата му. И ще добавя, че аз съм си имал своите лични борби, лични конфликти и лични разминавания с Плевнелиев – и той го знае. И въпреки това ни най-малко не се съмнявам, че той свърши много полезни за нацията ни неща, не предаде хората, които го избраха и, за което също го поздравявам, намери куража и силите да се противопостави срещу едно парламентарно решение – при това в разрез с партията, която издигна кандидатурата му навремето. И изобщо стъпка по стъпка в хода на мандата си той съумя да се автономизира, да се разграничи, както подобава на един наистина народен, общонароден избраник, от всички политически партии и партийки и да защитава по повеля на собствената си гражданска съвест и непопулярни тези. А който и след всичко споделено счита, че се докарвам пред някого, прав му път. Отговаряйки навремето, дълго преди така изненадващо, така разочароващо за целия цивилизован свят да се побратими с кагебиста и деспота Путин, на подобни обвинения, Солженицин заяви, че ние, които сме преминали и през килиите на комунистическия режим, и през изобилието на консумативната стихия, не можем нито да бъдем сплашени с терора на тоталитаристите, нито да бъдем купени с капиталите на капиталистите.

Но да се върнем към референдума, от който тръгнахме. Има немалко демократични държави, като една Швейцария например, в които референдумите са по-многобройни и от парламентарните избори. Много повече са обаче другите, също доказано демократични страни, в които години, десетилетия наред референдумите или никакви ги няма, или се случват от дъжд на вятър. Така че дори референдумите да са присъщи само на демократичните общества, тяхната честота, количеството и дори само наличието им не е окончателен критерий за демократичност – както не е окончателен критерий и тяхното отсъствие. Смея да твърдя, че референдумите са допустими във всички свободни общности, ползотворни са обаче само за зрелите, за порасналите морално и политически народи – там, където гласуващите хора са на равнището на въпросите, за които гласуват. А за граждански незрели народи като нашия могат да се окажат и противопоказни. И ако направеното разделение ми навлече обвинения в недемократичност и дискриминация, ще отвърна, че като елитарно мислещ човек аз деля и хората, и народите на зрели и незрели, на пораснали и недорасли екзистенциално. Навремето цяло есе написах за некрофилния, несъвместим с принципите на свободата характер на равенството. Есе, което бе посрещнато на нож от неприятелите, че и от приятелите ми, и което ме заклейми като арогантен, високомерен тип с недемократичен манталитет. Така да бъде – аз няма да тръгна да се браня от грозните етикети, с които ме облепиха от главата до петите, няма да аргументирам, няма да се оправдавам. Оправдава се само виновният, а виновен аз не се чувствам – чувствам се само обвинен. Нищейки темата обаче мимоходом ще отбележа, че ако преди две години световният шампион по референдуми Швейцария реши в едно поредно допитване да не увеличава годишната отпуска от 4 на 6 седмици, за да съхрани конкуретноспособността на националното си стопанство, проведен на родна земя, същият референдум би приключил с противоположни резултати. Става дума за различия в нивата на обществено съзнание. Ако в отечеството ни любезно се организира общонародно допитване с въпроси като „Искате ли да премахнем данъците?”, „Искате ли да възстановим смъртното наказание?”, „Искате ли да направим трапера Динко от Ямбол върховен законодател?” или „Искате ли Тато отново да застане начело на държавата?”, победата на референдума ще бъде несъмнена. Несъмнено едно народно допитване щеше да одобри и предложението на демагозите от „Атака” минималната пенсия да скочи на хиляда лева. Дали тази победа обаче ще доведе до усъвършенстване на обществото и облагородяване на нравите, е повече от съмнително. Така е и с референдума, който обсъждаме. И който отново илюстрира, че референдумите и базисната демокрация, от която те тръгват и към която водят, не са панацея. Трудно ми е да си представя, че при евентуално въвеждане на мажоритарен вот нашите безпросветни маси ще изберат подобаващи национални лидери – те ще изберат себеподобни. Твърденията пък, че като преполовим броя на народните ни представители, ще освободим средства за повишаване на народното благоденствие, са изцяло подвеждащи. Тези популистки тези издигаха неведнъж най-примитивните политически сили – отново с „Атака” воглаве. Не да преполовим – дори направо да закрием Народното събрание, доходите на редовия българин ще нараснат само с броени левчета – и то не месечно, а годишно. През цялата история на демократична България и преди злокобния девети септември, и след възраждащия десети ноември броят на депутатите ни е бил общо взето един и същ – като днешния. Аз не бих имал нищо против да ги понамалим числено, но това са бели кахъри: не броят на депутатите ни е важен – важно е качеството на вършената от тях работа, важен е техният морал, важна е тяхната (не)компетентност, важен е фактът, че не сме въвели механизми и регламенти, с които да упражняваме някакъв обществен контрол над дейността им и да ограничим номенклатурните им привилегии и потомствената им корумпираност, че да не стъпват и с месеци на работното си място, заплатата им продължава да тече пълномерно, че в разрез с интересите на хората, които са ги излъчили, лобират с пълен глас за престъпни олигарси и групировки, че хулиганстват безнаказано на обществени места, че всички те се чувстват над закона, защото действително са поставени от обстоятелствата над закона. Тези обстоятелства са променими, но непроменени, останали недосегаеми през всички години и десетилетия на демокрацията ни. Ведомствено легитимираната безотговорност и на народните ни представители, и на целия ни политически елит закономерно се превърна в предпоставка за повсеместния обществен разврат, в който тънем и по който нямаме равни на себе си в цяла Европа. Предложението на шоуреферендума пък полицейските началници по места да се избират в директни избори, е не само неподобаващо, а и опасно. Така са избирали шерифите по поселищата из пущинаците на Дивия запад – и то само в родоначалните години. Оттогава обаче са минали векове. Векове, през които задграничните общества и общности реформа след реформа са еволюирали, институционализирайки се, а ние сме дееволюирали, бюрократизирайки и формализирайки институциите и връщайки се към негодни, присъщи на домарксовия капитализъм и отречени от времето (а)социални модели. Които, ако немощното президентско вето не го спре, настоящият референдум може да възроди от кръв и плът.

Пряката, базисната демокрация не е за всяка уста лъжица – тя предполага едно културно равнище на електората, което ние едва ли ще достигнем и след десетилетия. Пътят не е чрез въдворяване на базисна демокрация да издигнем социалнополитическото равнище на населението – последователността е обратна: първо усъвършенстване на обществените отношение и на гражданското съзнание, а след това преход към базисна демокрация. Историческият опит говори, че колкото по-висока е политическата култура и гражданският морал на електората в една държава, толкова по-пряка, толкова по-малко ведомствена, толкова по-базисна става по естествен път и обществената среда. Ето защо на родна земя гласът народен може да се окаже не, както прогнозираше Гео Милев, глас Божи, а глас на грубите страсти, на диктатура на посредствеността, на злобата и алчността. И до днес у нас гласът Божи е не благородният глас на Щастливеца, а хулещият шаячен глас на Гочоулу и Дочоолу. Въдворяването и узаконяването на този глас може да доведе до пагубното тържество на всички онези несъвършенства, с които е зареден до пръсване националният ни манталитет. Подобен глас народен може да подмени справедливостта с възмездието, толерантността – с нетърпимост към всяко другомислие, цивилизоваността – с варварството, правосъдието – със саморазправата. В политическите си съчинения Аристотел разкрива колко опасно е, ако демокрацията вземе под внимание само броя на гражданите, а не и техните качествени отлики. Подобни опасения изказва и неговият учител Платон в „Държавата”. Във фрагмента „Деметриус” Шилер предупреждава, че разумът е привилегия на малцина, а мнозинството е безсмислие, че там, където неконтролируемото мнозинство побеждава, се поражда глупостта, а държавата рано или късно загива. Алтернатива, разбира се, е не едноличният режим (този филм вече сме го гледали и той е кошмарен), а изграждането на предпазни механизми, които да защитят правата и на малцинството от мнозинството. Подобно изграждане е колкото трудно, толкова и необходимо – неговото отсъствие значи не само отсъствие на демократичност, а и обезчовечаване – победата на националсоциализма в Германия през началото на 30-те години на миналия век го доказа по трагичен начин. В „Размисли и спомени” недолюбваният на родна земя Бисмарк пише колко противопоказно е в едно държавно устройство отговорността да се отнеме от единствените, които могат реално да я носят – политическите лидери – и да се прехвърли върху анонимните маси, които са по правило безотговорни. Това размиване на реалната, на конкретната, на личната отговорност, без която няма нито свобода, нито демокрация; нито култура, нито цивилизация; нито отечество, нито човечество, в безличието на масите може да стане най-неусетно и сполучливо чрез един манипулативен референдум като нашия. Защото функциите на референдума не са еднозначни, а многозначни – чрез него не само се съгражда, а и се разгражда демокрацията – зависи от ред обстоятелства. Доколко ще му се поддадем, зависи от това доколко сме се себеосъзнали като граждани на една новородена демокрация.

 

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияИгра на президент
Следваща статияЗнам как да вдъхна душа на „машините за танц“