0
960

ГЛАС НЕЗАГЛУШЕН

Политическите коментари на Дянко Сотиров по Би Би Си (изд. Сиела) са интелигентни анализи и опустошителни критики на комунистическия режим. Авторът им, починал на 94 години през 2008 г. в Лондон, е малко познат в България, макар като защитник пред Народния съд и впоследствие дипломат да участва пряко в събитията непосредствено след 9 септември 1944 г. Публикуваме три коментара и част от предговора на редакторката Мариета Станкова.

sotirov1Дянко Сотиров е малко познат в България, макар като защитник пред Народния съд и впоследствие дипломат да участва пряко в събитията непосредствено след 9 септември 1944 г. В принудителна емиграция той намира призвание в упорита и принципна работа срещу комунизма като политически коментатор. Беседите му от Лондон са ценни свидетелства за съдържанието на идеологическата конфронтация между Изтока и Запада. Тези интелигентни анализи и опустошителни критики на комунистическия режим са сред малкото ефикасни средства за пробив на Желязната завеса.

Радиобеседите, събрани в сборника, са само една четвърт от излъчените от българската редакция на Би  Би  Си авторски материали на Дянко Сотиров от 1955 г. до 1960 г. За да се предаде по-автентично усещане за звученето на предаванията и „гласа“ на автора, са запазени форми, специфични за изговора и стила му.

Първите авторски предавания на Сотиров се излъчват от средата на юни 1955 г. Това е поредица от пет беседи, посветени на показния  процес срещу Трайчо Костов шест години по- рано От края на февруари 1956 г. Сотиров подновява политическите предавания – всеки вторник той излъчва десетминутен коментар  по вътрешно- и външнополитическото положение. От следващите пет години са запазени в личния му архив над 800 страници машинописен текст, който засяга широка гама от въпроси  – от неудачните реформи в селското стопанство до „размразяването“ в литературата, от унгарските вълнения до връзките с Близкия изток. В основата на всички стои несъгласието му с комунистическата теория, изтъкването на негативните последствия от комунизирането на страната.

„Глас незаглушен“, Дянко Сотиров, изд. Сиела 2013, под редакцията на Мариета Станкова, 14 лв.

 

 

ДЯНКО СОТИРОВ: ГЛАСЪТ НА АНТИКОМУНИЗМА В ПЪРВОТО ДЕСЕТИЛЕТИЕ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА

Мариета Станкова

(със значителни съкращения)

 

djanko
Дянко Сотиров Снимка: Медиапул

…Както по време на войната срещу хитлеристката коалиция пропагандата е едно от малкото средства, с които Великобритания разполага, за да обявява и прокарва интересите си в България и региона, така и  след нея инструментите на  британската външна политика са още по-ограничени. Налагащата се комунистическа власт постепенно и методично ликвидира не само всички истински и потенциални симпатизанти на Запада, но и свежда контактите извън съветския блок до дипломатическия минимум. Със закриването на такива институции като Британския съвет и Лигата на говорещите английски, с недопускането на англоезична преса и литература и със строгите ограничения за пътуване на чужденци в  страната и на българи в  чужбина българското правителство съзнателно следва предписанията на  Москва и до края на 40-те години на ХХ век успява да завърши процеса на (само)налагане на физическа, политическа и културна изолация в рамките на съветския лагер. На свой ред Великобритания, която още от  средата на войната съзнава собствените си ограничения да предотврати установяването на комунистическа диктатура и затвърждаването на съветското присъствие в Северните Балкани, постепенно се ориентира към почти минималистични цели при поддържането на интерес и контакти със страни като България. Видимо затруднено да формулира активна линия в отношенията си с България, британското правителство е категорично, че е необходимо да се въздържа от крайни мерки дори когато САЩ прекъсват дипломатическите си връзки през 1950 г….

Поради традициите и разбиранията си в ранния период на Студената война европейските служби на Би Би Си имат предимство пред другите западни радиостанции като „Свободна Европа“, които тепърва се изграждат и намират облика си, ориентирайки се като цяло към по-агресивен стил на предавания. Това съотношение се променя в хода на следващите десетилетия и американските и впоследствие  западногерманските радиостанции са по-познати и по-признати за приноса си в периода на активен разпад на комунистическата система…

В източноевропейските редакции на Би Би Си настъпва раздвижване в средата на 50-те години на ХХ век, предизвикано от смъртта на Сталин през март 1953 г. и последвалото отричане на отъждествявания с него „култ към личността“ в Съветския съюз и Източна Европа. Започва нов етап в Студената война, белязан както от известно размразяване в отношенията между двете суперсили, така и от значителни промени в самия съветски лагер. Британското правителство оценява значението на омекотяването на съветската външна и  вътрешна политика и се стреми да повлияе на новия съветски лидер Никита Хрушчов с международни инициативи.

Безспорно за Би Би Си е важно да използва отворилия се „прозорец  от  възможности“, като  не  само  следи отблизо процесите на десталинизация, но и се опитва да им повлияе. По този  начин откликва на обществения интерес и на целите на правителството за намаляване на напрежението в международните отношения. Работата на българската редакция също се активизира, но изпитва недостиг на специалисти с подходящи познания и приемливи в политическо отношение.

Дянко Сотиров е идеалният кандидат, който да подсили и освежи българския екип. „Открит“ е в Париж през 1954 г. по препоръка на приятеля му Данчо Пеев, който вече е в Лондон. Началникът на  българската  редакция Малкълм Макинтош пътува до френската столица за среща със Сотиров. След разговор, последван от официален изпит, му предлага да сътрудничи на радиостанцията. Интересното в този случай е, че пътищата на двамата се преплитат за втори път: почти десет години по-рано Макинтош работи известно време към британското представителство в Съюзническата контролна комисия  в София. Връзката на българското правителство с комисията е Комисарството по примирието, чийто специален съветник е Сотиров.

40-годишният Дянко Сотиров има солиден професионален и  политически опит, макар последните няколко години да е прекарал  като политически емигрант в трудните условия на следвоенна Франция. Това е второто му – и доста по-дълго пребиваване в страната; първото му пътуване до там е през есента на 1939 г., след като получава стипендия за докторат по международно право в Юридическия факултет на Сорбоната. Не успява да завърши  и  първата учебна година, защото германското нахлуване в Белгия през май 1940 г. го принуждава да се завърне в България, за да не остане в окупирана Западна Европа. В София, където е прекарал по-голямата част от живота си дотогава, Сотиров е назначен в Дирекцията за гражданска мобилизация с чин капитан. Част от задълженията му са по списването и  редактирането на вестник „Нашенец“ за войската. Това е и първият му директен допир до пропаганда по време на война. Талантът му на журналист и литератор е известен още от годините в Първа мъжка гимназия, където е в центъра на издаването на ученически стенвестник и подготовката на културни прояви. Едно от неговите произведения,  сатирична пиеса за нрави и морал, предизвиква толкова силни спорове, че забраната от директора на гимназията е отменена от Министерството на просвещението.

За висшето си образование Сотиров избира право, като следването му минава леко, включително и защото в гимназията е изучавал класически езици… В Юридическия факултет слуша  лекции на изтъкнати професори като Петко Стайнов по административно право, Никола Долапчиев по законодателно право и Йосиф Фаденхехт. С първия става доста близък по франкофонскa линия, но най-вече поради участието си в младежката организация на „Звено“. Сотиров е свързан с „политическия кръг“ още от гимназиалния си период, от времето на управлението на Народния блок в началото на 30-те години на ХХ век… В средата на войната Сотиров е демобилизиран и започва успешна адвокатска практика, предимно в областта на търговското право. В края на 1943 г. се венчава за любимата си Младена, с която се е запознал в известната книжарница „Чипев“. Един от първите им семейни спомени е от голямата бомбардировка на София от 10 януари.

Девети септември заварва Сотиров в Кюстендил, откъдето изпраща поздравителна телеграма на новия министър-председател Кимон Георгиев. В този момент впечатлението му е, че правителството на Отечествения фронт е доминирано от „Звено“ и БЗНС, а комунистите участват в него, за да се предразположи Съветска Русия, която окупира страната. При връщането си в София Сотиров е поканен на среща със Стайнов, който му обяснява, че Кимон Георгиев го има предвид  за секретар на Министерския съвет. Професорът обаче му прави и свое предложение, а именно да стане юридически съветник на Комисарството по примирието, което се създава към външното министерство. Сотиров приема и в следващата година и половина следи отвътре работата на Съюзническата контролна комисия, която на практика управлява победена България след Втората световна война. Работата е свързана предимно с доказване на произхода и  собствеността на държавно имущество, което съветските власти конфискуват като принадлежащо на страни от Оста. Има възможност да види отблизо действията на съветските представители и как променящите се отношения между съюзниците се отразяват на политическия живот в България.

Бившият финансов министър Димитър Савов настоява Сотиров, който е приятел на семейството му, да бъде негов защитник пред  Народния съд. За репутацията на Сотиров говори фактът, че той няма опит в наказателни дела и въпреки това към него се обръщат и  други обвиняеми, които той не успява да поеме…

В  началото на 1946  г. Сотиров е назначен за шаржé д’афер в българската легация в Париж, където да работи най-вече по предстоящата мирна конференция. Сотиров известно време е начело на българската мисия, докато за пълномощен министър не е назначен генерал Иван Маринов, изиграл ключова роля в завземането на властта от българските комунисти….

С напредването на комунизацията в България Сотиров изпитва все по-големи съмнения дали може да продължи да бъде държавен служител. Петко Стайнов е напуснал правителството още през март 1946 г., а през септември министър-председател става завърналият се от Москва Георги Димитров. През това време Сотиров двукратно подава оставка и когато е призован да се  завърне във външно министерство, където вече се провеждат политически чистки, се счита за свободен от дипломатическия си пост и отказва да се подчини. Не е учудващо, че комисията, провеждаща „проверки“ на персонала, го обвинява във вражеска дейност и през юни 1947 г. е лишен от българско гражданство заедно със съпругата си…

Получил право на престой във Франция, той е упълномощен от френското външно министерство да посредничи на пристигащи от България емигранти да получат необходимите им международни документи и да намерят втора родина чрез Агенцията на ООН за бежанците. В същото време изпълнява длъжността директор на  международна търговска фирма, основана от българския търговец Христо Генев. Фирмата привлича българи от различни поприща, но в  нея се твори повече емигрантска политика отколкото бизнес и тя е в основата на Съюза на свободните българи, в чието основаване Сотиров участва през лятото на 1947 г. със съмишленици като Стефан Груев,  Димитър  Паница  и  Данчо Пеев. Именно така той подновява  журналистическата и редакторската си работа, като се заема с издаването на първия български емигрантски вестник Le Peuple Bulgare, който се  разпространява в Европа. След като се установява в Лондон, Сотиров продължава да пише в български емигрантски издания и пътува из Европа, за да осъществи връзка с българи в различни страни. Тази му дейност получава признание, когато българският цар в изгнание Симеон Втори го зачислява в своя таен Съвет на Стоте.

 

22.  „Всяка жаба да си знае гьола“

 

 

15.1.1957 г.

Обикновено човек е най-взискателен към тези, които цени и  на  които възлага  най-много очаквания… Затова,  въпреки многократните  ни разочарования, на първия ден на Новата година думата ни е пак за българските писатели.

В началото на миналия месец под заглавието „Нашето мнение“ вестник „Литературен фронт“ помести декларация от група – за щастие не всички – български писатели по съветската въоръжена намеса в Унгария 1. Непосредственият повод за тази декларация бе отвореното писмо на неколцина видни френски писатели против съветската  намеса. На това остро и смело писмо, под което личат имената на известни френски писатели- комунисти или симпатизанти като Жан  Пол Сартр, Веркор, Клод Морган и др., отговориха навремето с крайно неубедителни доводи група съветски писатели 2. Защо и наши писатели – ни в клин, ни в ръкав, както се казва – са сметнали, както гласи декларацията им, „за свой дълг да кажем и ние нашето мнение“, не е много  мъчно да се отгатне. Този дълг вероятно им е бил наложен отгоре,  от същото место, което изкара по стъгди и мегдани старите кримки Кимон Георгиев 3  и Георги Трайков 4, за да станат за лишен път посмешище на младо и старо. Но ако за тези герои на „печалния образ“ може да се приложи народната поговорка „Мокър от дъжд не се бои“, декларацията на групата писатели представлява позорно изкълчване на съвестта на хора, от които  българският народ е в правото си да очаква нещо друго. Политиците  преминават, писателите остават… Затова дългът на писателите е преди всичко към истината, към народа и след това към партията, па била тя  и комунистическа. Че некои наши писатели, и то между надарените – не става дума естествено за „Отрепката“ Радевски, нито за „Блатото“ Гуляшки 5 – са били принудени да постъпят другояче, беше за нас само нова брънка в безкрайния наниз на злини и унижения, които ни донесе комунистическата власт. Ние искахме да потулим това падение, да намерим некакви смекчаващи вината обстоятелства за тази нова слабост – пък един ден народът и историята ще си кажат думата. Кой знае на какъв натиск, кой знае на какви заплашвания са били подложени, докато им се изтръгне въпросната декларация, която – продължавахме ние  разсъжденията си, – между другото е твърде неграмотно стъкмена, за да може да се сметне, че е доброволен плод на преценката на интелигентни хора. Дотук всичко вървеше добре… Срещу унгарската революция, мислехме си ние, се изля толкова много злъч и смрад, че плахата отровна стрела на нашите писатели може да остане незабелязана… Подвигът на  унгарския народ грее  с  такъв блясък, че ръкомаханията на неколцина оглупели от затлъстяване храненици на  партийните издателства нема да го скрият от очите на народа…

Водени от некакво чувство на национална гордост, ние се опитвахме да скрием от  себе  си  и от  света  тази  позорна декларация на група български писатели, които от глупост, престараване или безочие „намират, че съветската армия изпълнила в Унгария своя интернационален дълг, своята роля на армия на мира“. На кой мир, иска да извика човек, на мира на десятките хиляди гробове ли?

Да, ние се опитвахме да потулим този нов български позор, но не  успяхме… Търпението има граница, снизхождението трябва да спре некъде, за да не се превърне в съучастничество в слабостите и подлостите на ближния…

Когато онзи ден чухме, че в окървавена, разрушена Будапеща унгарските писатели, въпреки дулата на съветските танкове, въпреки  шмайзерите на Кадаровите милиционери, заявяват високо и единодушно: „Съветският съюз извърши историческа грешка, когато удави в кръв унгарската революция. Съветският съюз ще се разкайва един ден за стореното“, ние почувствувахме отново и с двойно по-голяма сила непростимостта на падението на групата български писатели… Националната гордост, която ни караше първоначално да се мъчим да прикрием това падение, ни кара сега да го изобличим неумолимо пред очите на българския народ. Защо българският народ да не може да изисква от своите писатели високия граждански кураж, възхитителната служба на  истината, каквито показват унгарските писатели при несравнимо по-трудни и по-опасни обстоятелства? Защо българските писатели, които в миналото са давали пример на саможертва, на непримиримост с  робството, потисничеството, лъжата, са се превърнали в безкръвни креатури, които се оставят да бъдат разигравани като мечки по панаир? Къде е по-важно за тях да влезат –  в  партийното издателство или в  пантеона на безсмъртниците? В края на краищата никой не иска  от  тях да оставят перото и да нарамят пушка в защита на  народните правдини… Ботев е неповторим. Перото обаче може да откаже да оставя неизличими позорни дири под декларации като тази, за която става дума. Стига да се иска, претексти за отказ могат да се намерят. Какво рискуват например Дора Габе, Орлин Василев или Ангел Каралийчев 6, ако кажат на партийните големци, които ги карат да  подписват подобни позорни декларации: „Всяка жаба да си знае гьола!“, „Вие, политиците, дръжте за вашата политика, на нас оставете книгите!“ Да, какво рискуват  тези писатели? Изключване от партията, анулирането на некой и  друг контракт с  партийното издателство, обвиненията на некоя продажна съвест, че неправилно разбирали „ленинистката теза за партийността в изкуството“. Чудо голямо! Унгарските писатели рискуват много повече. След редицата тлъсти години, даже ако трябва да се плати с неколко мършави години, сделката си струва труда. Защото на българските писатели едно нещо трябва да бъде напълно ясно: по-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото партийна литература в съкровищницата на изкуството. Въпросът е, както в случая със споменатите писатели, един ден покрай сухото да не изгори и мокрото. Ясно, нали?

 

1 Нашето мнение. – Литературен фронт, 5–6 декември 1956 г. Подписана е от А. Каралийчев, А. Гуляшки, Г. Караславов, Г. Белев, Д. Димов, Д. Габе, Е. Манов, К. Зидаров, К. Калчев, К. Пенев, Л.  Стоянов, М.  Грубешлиева, М. Исаев,  О.  Василев, С. Васев, Ст.  Загорчинов, Е. Станев, Хр.  Радевски, П. Данчев, Ст. Каролев.

2 Първото открито писмо на френските интелектуалци е „Против интервенцията“ във France Оbservateur, 8 ноември 1956 г. На 29 ноември с. г. изданието публикува съветския отговор и критичен текст срещу него от френските автори.

3 В момента на предаването е министър на електрификацията, след като е участвал във всички правителства от 9 септември 1944 г. насетне.

4 В момента на предаването е вицепремиер, какъвто е от 1946 г.

5 В момента на предаването е секретар на Съюза на българските писатели.

6 И тримата, утвърдени писатели и в добри отношения с режима, като само Василев е виден комунистически функционер.

 

 

25.

 

 

9.2.1957 г.

Както вървят нещата в днешния комунистически свят, изглежда  че министерствата на културата са на път да станат най-важните учреждения на комунистическата държава. Не защото комунистите изведнъж осъзнаха, че културата идва преди, да кажем, полицията или тежката индустрия, но просто защото т.нар. „културни работници“ започнаха да създават най-големи грижи на комунистическите  управници. Както се  случва с всички разглезени богаташки деца, които имат всичко, само не и свободата да излезат на улицата и да играят с другите деца, писателите, журналистите, художниците и артистите в комунистическите страни достигнаха точката на пресищане и започнаха да мечтаят за забранени неща. Срещу тази непредвидена в комунистическото евангелие опасност тежката ръка на милицията е в повечето случаи неподходящо оръжие. Ако режимът започне да праща по затвори и лагери до вчера превъзнасяните „инженери на  човешката  душа“,10  простосмъртните хора  могат да си изтеглят нежелателни  заключения за самия режим. Затова започва да се прибягва до по-елегантни средства, които отдавна са прилагани с повече или по-малко успех в буржоазните семейства. Когато детето започва да скучае и проявява непозволени капризи, вместо да се смени пръчката с по-дебела, обикновено се  сменя гувернантката. По  този  начин  Вълко  Червенков замести Рубен Леви начело на забавачницата на културните работници в България 11. Нещо повече, за да се създаде впечатление у питомците на забавачницата, че се прави нещо ново, занимателно, започна се издаването на нов вестник с вълнуващото заглавие „Народна култура“, в който даже се позволява да се критикуват някои по-дребни риби в комунистическото блато. Какво повече трябва на тези деца, за да бъдат щастливи и послушни към майката-партия? Уви, откак свят светува, милиони родители са си задавали тревожно и напразно този въпрос. Родителите мъчно разбират защо децата не  обичат отъпканите пътеки и кое ги кара да се вслушват в зова на новото, непознатото, вместо да следват „мъдрите“ съвети на опитните по-възрастни хора.

Пред същия проблем са изправени сега комунистическите партии, що се касае до техните духовни деца – писатели, журналисти, учени,  художници, студенти, –  които започват да копнеят за играчки и игри, каквито не са позволени в комунистическата забавачница. Въпросът не е кой ще отстъпи, защото откак свет светува децата в  повечето случаи налагат своята воля, а кога и как. Ето защо Вълко Червенков има сега пред себе си тежка и неблагодарна задача. Колкото повече затяга дисциплината в забавачницата, толкова повече ще става привлекателна свободата на  улицата, колкото повече отпуска ремъка, толкова по-непреодолимо ще става желанието да се отиде още по-нататък. Той, сталинистът, ще бъде принуден да прилага, доколкото е възможно, на бавни етапи, десталинизирането на културния живот в България. Историята обаче познава още по-големи парадокси и може би има нещо верно в това, което каза неотдавна френският писател Жан-Пол Сартр, именно че „десталинизацията ще десталинизира десталинизаторите“.

В този ред на мисли появяването на бял свят на вестник „Народна култура“ е може би обещаващо събитие 12. Няма съмнение, че засега този вестник е предвиден да бъде само предпазна клапа, официален отдушник за  облекчаване на високото интелектуално напрежение. По-важно е обаче не за какво е предназначен този вестник, а каква роля може обективно да изиграе даже под официална опека. Това зависи от хората, които ще  го списват. Те трябва да намерят мислите, езика, които не само  проникват през  стената на цензурата, но и достигат до сърдцата на читателите. Уводната статия в първия брой на този вестник под заглавие „И има защо“ може би казва повече, отколкото личи на пръв поглед. Статията „Нужни са промени“ на професор Симеон Русакиев е от особен интерес. Исканията за контакт на българските учени с чуждестранни учени и за избирането, а не за назначаването на деканите, заместник-деканите, ректорите и заместник-ректорите сигурно са скъпи на всеки академик. Тяхното осъществяване ще бъде действителна крачка към автономията на българските висши учебни  заведения и гаранция за  тяхното по-високо научно ниво.

Пътните бележки на Ангел Каралийчев, както и епиграмите на Боян Балабанов и Александър Декало успешно балансират бездарните излияния на Ламар и брътвежите на Дон Кихот Радевски. Статията на Емил Манов ни напомня извънредно много писаното от него в „Литературен фронт“ от месец май миналата година. Формулираното от него искане за „все  по-близко, широко и действително участие на трудящите се и техните изборни органи в управлението на държавата“ носи освежителния дъх на демократично осъзнаване.

Всичко това е хубаво, обаче думи само не са достатъчни. Има близо вече година от отприщването уж на бентовете с решенията на ХХ-я конгрес и Априлския пленум, обаче не се е отишло по-далече от декламации и обещания. Българските интелектуалци трябва да си припомнят приказката за лъжливото овчарче. Ако нещата вървят все така, ако обещанията и добрите намерения не слязат от колоните на вестниците, за да станат част от живота, един ден, когато потрябва, никой вече няма да им вярва.

 

–-

10 Думи на съветския писател Юрий Олеша, използвани от Сталин в реч от 1932 г., в която казва, че „производството на души е по-важно от производството на танкове“.

11 Рубен Леви е министър на културата от 1952 г., докато през февруари 1957  г. не е заменен от Червенков, който става министър на  просветата и културата до юни 1958 г.

12 Вестникът се появява на 26 януари 1957 г. като орган на Министерството на културата.

 

150. Спомени, които  събуждат гордост

 

 

31.5.1960 г.

Предстоящият процес в Израел срещу заловения най-после палач на европейските евреи Айхман 24, както и новината за задържането и евентуалното изправяне пред съда на бившия нацистки пълномощен  министър  в  София  Бекерле 25, връщат спомени за някои от най-мрачните страници от Втората световна война. Българският народ обаче може да погледне назад към тези събития с чиста съвест и гордо издигната глава. От всички страни,  които бяха  прикачени към военната  колесница на Третия райх, България запази най-достойно и най-човечно отнасяне към гражданите си от еврейски произход. Каквито и грешки от политическо естество да бяха направени от тогавашните български управници, името на българския народ не бе опетнено с преследвания и изтребвания на хора само поради расовия им произход. Въпреки постоянния и извънредно силен натиск на всемогъщото Гестапо и на негови функционери като Айхман и Бекерле 26, нито един български евреин не пое пътя към лагерите на смъртта в Германия и Полша. Нито един български гражданин от еврейски произход не бе предаден на чуждата власт или заставен да напусне пределите на България. Въведените по неизбежност административни, стопански и професионални ограничения върху българските евреи бяха в голяма степен смекчавани в процеса на приложението им, благодарение на присъщото на българския чиновник чувство за справедливост и разбиране. Но участта на българските евреи бе най-вече облекчена през тези години от съчувствието, помощта и себеотрицанието на хиляди и хиляди българи, които не скриваха срама и възмущението си от въвеждането даже на такива ограничени стеснителни мерки срещу съгражданите им от еврейски произход.

Когато през 1942 г. се заговори настоятелно, че и българските евреи са  включени в плана на Гестапото за депортиране на евреи от Балканите в лагери в Полша и Германия 27, в София настана голямо брожение между граждани, без разлика на политическите им убеждения, което се разпростря и всред управляващите среди. Една група народни представители, начело с тогавашния подпредседател на Народното събрание Димитър Пешев, се яви пред всесилния германски пълномощен министър в София, Бекерле. Те му заявиха, че подобно посегателство срещу български граждани ще рани дълбоко чувството на расова толерантност на българския народ и може да има извънредно неприятни отражения за отношенията с Германия. След намеса в този смисъл и от покойния цар Борис III, и на тогавашния софийски митрополит Стефан, планът беше окончателно изоставен. Без тази смела и достойна постъпка, в която действуващите лица рискуваха всичко, дори собствените си глави, нямаше да може да се пресекат машинациите на шепата български нацистки агенти, които действуваха зад гърба на официалната власт. Вместо да бъдат  изпратени в  Аушвиц, Белзен и Дахау, българските евреи от София и  по-големите градове бяха въдворени на местожителство в тихата провинция, където останаха непокътнати до настъпилите промени към края на войната. Най-напред правителството на Багрянов и след това правителството на Муравиев, които проведоха обрата в отношенията с Германия, премахнаха и последните ограничения срещу българските граждани от еврейски произход. Властта след 9 септември 1944 г. имаше да се справя само с ликвидирането на имуществените последици от взетите навремето мерки срещу българските евреи. Тя бе и задължена да стори това по силата на подписаното в Москва примирие със Съюзниците през октомври 1944 г.

Десятките хиляди български евреи, които са днес граждани на израелската държава, си спомнят с благодарност и признателност спасението си от хищните лапи на Гестапото, благодарение на моралния кураж и неподкупна човечност на българското обществено мнение по това време. Те не могат да забравят насърдченията, услугите и приятелството, които в тези тежки дни им бяха давани охотно от всички среди на българския народ. Всичко това бе възхитителен жест на съчувствие и хуманност, чужд на всякакви политически  съображения или материални сметки. Даже и в апогея на германските победи и най-големия разгар на нацистката пропаганда антисемитизмът не можа да хване корени в България с изключение на някои налудничави и подкупни елементи. Други хора, които симпатизираха искрено и убедено на каузата на Германия във войната, не можеха никога да смелят мерките срещу евреите. За българското съзнание на търпимост и равенство между хората се явяваше не само неразбираемо,  но и чудовищно, да се преследват невинни хора само поради различния им расов произход. Това съзнание бе толкова естествено и дълбоко внедрено, че даже един Бекерле трябваше да се преклони пред него. Гестапото трябваше да се задоволи с депортирането само на живущи в окупираните беломорски области евреи. Във връзка с тяхното изпращане в лагерите на смъртта ще бъде евентуално изправен да отговаря сега Бекерле 28. За неговата точна роля в тези събития се очаква да се получат сведения при съденето на Айхман.

Българските комунисти побързаха да си прикачат етикета на единствени защитници на съгражданите си от еврейски произход, макар че освен убийството на бившия директор на полицията полковник Пантев 29, който се беше специализирал в изгонването от България на евреи – чужди поданици, човек мъчно може да види някакви техни заслуги. Верно е, че след появяването на партизанското движение към края на 1943 г. и началото на 1944 г. известен брой младежи евреи преминаха към партизаните. Това бяха обаче ограничени случаи, продиктувани не толкова от чувство на отчаяние и безизходност, колкото от определени политически симпатии. Не трябва обаче да се забравя, че тези младежи можаха да се присъединят към комунистическите партизани, защото бяха спасени преди това от намесата на народни представители като Димитър Пешев  и  други, някои от които загинаха впоследствие от ръката на комунистите. Човечността на комунистите, в България или другаде, не може да се освободи от елемента на партийност. При надвисналата угроза срещу българските евреи, проблемът на комунистите бе не на хуманност, но на политическа целесъобразност. За тях извършените  от други неправди срещу евреи имат значение, само доколкото се поддават на политическа експлоатация за тяхни цели. Класовият и партийният елемент задължително предхождат обикновеното човешко отношение. Това разбиране бе още веднъж илюстрирано в  България след 9  септември 1944  г., когато комунисти – българи и евреи – започнаха да спъват приложението на закона за ликвидиране на имуществените последици на взетите навремето мерки срещу евреите. Когато се касаеше да се възстановят иззети имущества на заможни  евреи, комунистите правеха пречки от най-различно естество, макар че най-много пострадали от тези мерки бяха именно заможните евреи.

За историята е важно, обаче, че българският народ в огромното си мнозинство не се посрами в отнасянето си към съграждани от еврейски произход. В дните на изпитания той им засвидетелствува съчувствие и приятелство, както им бе показал търпимост и зачитане през мирните години. Плановете на Гестапото бяха осуетени от куража на народни представители, които не разбираха мандата си като някакво сляпо преклонение пред силните на деня. В разгара на войната и на върха на силата на Третия райх пратеникът на  Хитлер в София не бе разпоредител със съдбата на български граждани, даже от еврейски произход. Колко низко е паднала в национално отношение днешната власт в България свидетелствува фактът, потвърден от самия Хрушчов, че Берия е могъл да се разпорежда в София до степен да окачи на бесилката един подпредседател на министерския съвет като Трайчо Костов.

 

24 Адолф Айхман е началник на Отдела по еврейските въпроси в периода 1941–1945 г. и ръководи депортирането на евреи от цяла Европа в лагерите на смъртта. След войната успява да избяга в Аржентина, където е заловен през май 1960 г. от израелските тайни служби и изправен пред съд. Осъден е на смърт и обесен две години по-късно.

25 Адолф-Хайнц Бекерле е германски пълномощен министър в  София от юни 1941 г. до септември 1944 г.

26 Всъщност Айхман е офицер от SS. Бекерле има нацистки ранг от SА „обергрупенфюрер“, равен на генерал, и армейски ранг като лейтенант от запаса, като също е заемал високи полицейски длъжности.

27 Плановете са окончателно уточнени на 20 януари 1942 г. на конференцията във Ванзее, на която участват представители на различни нацистки служби, и се изпълняват от Отдела по еврейските въпроси. В България през август 1942 г. е създадено Комисарство по еврейските въпроси.

28 Бекерле е заловен през септември 1944 г. в Свиленград и  затворен в съветски лагер, откъдето е освободен през 1955 г. Срещу него през 1966 г. в Германия започва съдебно дело, което е прекратено по здравословни причини.

29 3 май 1943 г. – последното от три убийства след тези на 13 февруари на генерал Луков, който е начело на Съюза на българските национални легиони, и на 15 април на прогермански настроения депутат Сотир Янев.