0
977

Глобална власт и вътрешна сигурност

ira09

Мемориална лекция на проф. Айра Кацнелсън от Колумбийския университет в памет на Юлия Гурковска (1945-2001).

В началото искам да ви предупредя, че ще наруша първото правило на добрата лекция, тъй като нямам теза. Ще ви предложа по-скоро една поредица от размисли и въпроси по теми, свързани с основните предизвикателства пред западната либерална традиция от момента на нейното създаване – в творбите на Джон Лок – и досега. Става дума за глобалната власт, вътрешната сигурност, движението на населението и идентичността. И това са все неща, по отношение на които западната либерална традиция не е успяла да каже много в своите концептуални и аналитични източници. Аз самият съм привърженик на тази традиция, определям себе си като либерал в политическия смисъл на думата. Както знаете, думата либерализъм се използва и в други смисли – има икономически либерализъм, например – и можем да търсим връзките между тези понятия, но аз ще говоря за политическия либерализъм. Това е традиция, чиято основна концепция е, че добрият режим се базира на върховенството на закона, на управление чрез съгласие, на индивидуални права и политическо представителство. И всичко това изисква активна и отворена публична среда, в която се провеждат енергични дебати и която допуска различни мнения.

Ще започна с едно твърдение, което не е особено оригинално – тази традиция винаги се е изправяла пред предизвикателства, свързани с въпроси като глобалната власт, вътрешната сигурност и движението на населението, тъй като тя съществува в един реален свят, създаден не от нея самата, но с който тя трябва да се справя.

Тема на моята лекция са именно тези предизвикателства. Но преди това ще се спра на три неща. Първо, ще кажа няколко думи за самата либерална традиция. След това няколко думи за тези предизвикателства и на трето място ще говоря за това как реакцията по отношение на тези предизвикателства може да бъде концептуализирана по някои не толкова желани от нормативна и практическа гледна точка начини и по някои желани начини.

Либералната традиция не е родена – споменах Джон Лок – като абстрактна политическа теория или като университетски експеримент. Това, което наричаме западен либерализъм, е създадено като реакция на една широкомащабна и много дълбока промяна. Промяна в начина, по който е организирана политиката, и в начина, по който се осмисля тя. В средновековния политически свят суверенитетът е твърде разпръснат и разпилян – има множество малко единици, които приличат на модерни държави. Разбира се, има и политическа власт, има крале, които са суверени, но суверенитетът, по определението на Пери Андерсън, е фрагментиран и няма разделение между собственост и суверенитет. Така че един лорд, например, който притежава голямо земеделско имение, притежава и политически суверенитет върху собствената си територия и върху хората, които живеят и работят на тази територия. В Европа суверенитетът прилича на дъска за шах, която има стотици квадратчета и съчетава собственост, суверенитет и теология. Голямата революция в края на Средновековието и в началото на модерния свят е двупосочна. От една страна, сякаш суверенитетът е изтръгнат от тези малки територийки и е прехвърлен към новите суверенни държави. От друга страна, тези суверенни държави съществуват в свят, който вече разграничава различни структури, развиващи се паралелно с държавите – зона, която се нарича икономика, зона, която се нарича собственост и която е отделена от политическото, както пише и Хабермас, и зона на гражданското общество, която не се свежда само до собственост и държава. Така че имате държава, икономика и гражданско общество. Либерализмът се ражда като няколко концептуални постулата, които задават въпроса как е свързана държавата с тези други две големи структури, кое е желателно и кое е нормативно. Идеята за индивидуалните права, за които пише Лок, е идеята, че държавата не може да прави каквото си поиска, не може да бъде хищник. Индивидите имат определен капацитет, определени активи, които не могат да бъдат отнети от тях и които конституционно принадлежат на гражданите. Лок казва също, че централната институция на всеки почтен режим е законодателният орган, защото там гражданите и гражданското общество имат свои представители и там границите на държавата са пропускливи за техните интереси. Така че централният постулат на либералната политика още от XVII век е, че държавата не може да прави каквото си иска, не може да е над върховенството на закона и че гражданите, които притежават права, имат средства чрез политическо действие да влияят на това, което правят управниците. И това е революционно.

Втората ключова характеристика на либерализма е свързана с религиозния плурализъм. Дотогава Европа тъне в кръв. Лок засяга и този въпрос – как да бъде решен религиозният проблем и да спрат кръвопролитията. И той дава отговорът, който е известен на всички ни, може би не единственият възможен отговор – разделение на църквата от държавата. Тоест още едно структурно разграничение – не само между суверенитет и собственост, между гражданско общество и държава, но и между теология и държава. Една държава може да бъде католическа, може да бъде протестантска, но управниците нямат капацитет да се справят с религиозните власти, докато напротив, религиозните власти трябва да се подчиняват на върховенството на закона. Това са централните постулати на либералната теория.

Нормалната либерална политическа ситуация, не онази, която е свързана с извънредно положение, винаги включва дебат, защото верният отговор е не само един. Дебат за това какво трябва да е взаимодействието между държавата и гражданското общество, между държавата и икономиката, между държавата и другите държави. При нормална политическа ситуация, тоест в мирно време, имаме отделни структури, които се ръководят и си взаимодействат по определени правила и които пазят върховенството на закона, индивидуалните права, управлението чрез съгласие. В такава ситуация партиите се съревновават, има идеологически дебат, дебат по политики и няма стремеж да се премахне разделението между тези структури – както искаха да направят болшевиките – а да се управлява един свят, в който те са отделни зони. Икономическият дебат винаги е дебат за това как държавата да регулира пазара и собствеността, а не дали да има пазар и собственост. Дори в тази зала вероятно има много и най-различни мнения за това каква е ролята на държавата по отношение на пазара. Но не вярвам да се поставя въпросът дали да съществува пазарът. Сблъскваме се с множество въпроси за това как трябва да се отнася държавата към гражданското общество, с въпроси от социален характер, въпроси за реалното прилагане на правата на хората и, разбира се, винаги ще има дебат за международните отношения, тъй като в света има не само една, а много държави.

Тази вечер искам да говоря за определени обстоятелства, които не са толкова прости и които излизат извън зоната на нормалната либерална политика. Според мен има три групи проблеми, които винаги са представлявали предизвикателство пред нормалността на политическия свят. Първо, движението на населението. Живеем в свят без граници. И следователно от самото начало, от Джон Лок досега, си остава въпросът кой точно има право да бъде гражданин на една либерална държава и как трябва да се пазят границите. Това може да са външни граници, тогава става дума за миграция, може да са и вътрешни граници. Жените свободни граждани ли са? До началото на ХХ в. отговорът е бил не. Хора, които нямат имуществен ценз, имат ли същите права като другите граждани? Пак XIX век е отговорил: „Не“. До 1969 г. хората с черен цвят на кожата в САЩ са с доста орязани права. В началото на ХХ в. един републикански президент – Уилям Тафт – произнася може би най-скучната реч при започване на мандата си. По средата на речта си той заявява, че поздравява американския Юг, тъй като отстранил невежите от политическия процес. И казва: „Те разрешиха една загадка, те ни показаха как да решим теста на конституцията за гражданството с 14-а, 15-а и 16-а поправка“. След гражданската война се въвежда конституционното изискване правото на глас да не зависи от цвета на кожата. И все пак Тафт поздравява Юга, че е успял да отстрани чернокожите от политическия процес и да им отнеме гражданските права. Така че въпросът винаги е кой може да бъде гражданин и на този въпрос невинаги се отговаря по либерален начин. Според Лок, например, критерий за граждански права е способността да участваш рационално в политическия дебат. Но кой притежава тази рационалност? Смятало се е, че жените, например, не я притежават. Бившите роби – също. В моя щат, Ню Йорк, се е смятало, че ирландците не могат да бъдат рационални граждани, когато последните идват там през 1840-1850 г. Така че отговорът на този въпрос винаги е културно обусловен. Някои хора с различна религия също са били определяни като недостатъчно рационални.

Вторият голям проблем, пред който либералната традиция винаги се е изправяла, е как да се живее в един свят на глобална власт. Защото глобалната власт не играе по либерални правила. Кантианските рецепти за властта са чудесни, но не са особено реалистични.

Проблемът за вътрешната сигурност е свързан с въпроса за глобалната власт. Вътрешната сигурност приема различни форми. Понякога се смята, че тя е заплашена идеологически. Това важи, например, за 40-те и 50-те години на ХХ в. в САЩ, когато членовете на комунистическата партия са възприемани като заплаха за конституционния ред и вътрешната сигурност. Тогава американският конгрес гласува да се създадат т. нар. концентрационни лагери за комунисти в случай на избухване на война със Съветския съюз. Идеята за концентрационните лагери вече е прилагана в Америка, само че за японци. Те са били изселвани по лагери тъкмо поради съображения за вътрешна сигурност, като в този случай критерият не е идеологически, а по-скоро физически. В състояние на война се смята, че хора с такъв произход няма да бъдат лоялни към САЩ. Има и други въпроси, свързани с вътрешната сигурност, които се свеждат до идентичността. Виждаме това при кризата с бежанците в Европа. Повдига се въпросът: „Ние, които и да сме ние, ще позволим ли на другите, които не са като нас, не говорят нашия език, молят се на друг бог, да преминат през нашите граници и какво ще стане тогава с нашата идентичност?“. Това е също проблем, свързан с вътрешната сигурност и, разбира се, със световната сигурност и конфликти.

С какви ресурси – вътрешни за либералната традиция – разполагаме, за да се справим с тези три предизвикателства, които не могат да бъдат избегнати, тъй като либералните режими съществуват в един глобален свят на глобалната власт. Ще направя една историческа препратка, за да представя нашето настояще в исторически контекст. Либералната идея се ражда по времето на Джон Лок, но самият той не е използвал много този термин, а когато го е използвал, не е имал предвид това, което имаме предвид ние днес. Всъщност в политическия смисъл думата либерален произхожда от XIX век. Следващият исторически момент е в края на XVIII и началото на XIX век. Тъкмо тогава, по време на американската и френската революции, либералната традиция с нейните постулати за върховенство на закона, политическо представителство и разделение на църквата от държавата придобива реално изражение. Въпросът вече е чисто практически. Хората, които са направили революциите, не са се наричали либерали. В Америка те се наричали републиканци, в традицията на древния Рим и древна Гърция. Но тези хора се сблъскват с проблеми, които републиканската традиция не може да реши, това са проблеми на мащаба – как да създадеш конституционен ред в едни толкова големи държави като САЩ и Франция. Как да се справиш с едно модерно търговско общество? Как да се справиш с религиозния плурализъм? Римляните и древните гърци не са имали такива проблеми. Републиканската традиция не е имала отговор на тези въпроси, така че тези хора е трябвало да изобретят решения, които сега ние определяме като либерални. Точно тогава либерализмът придобива плът. Виждаме това в писанията на Карл Шмит, германец, който става нацист и който твърди, че Френската революция ражда поредица от идеи за суверенитета, за властта и държавата, които са алтернативни на либералната традиция, предизвикват я и могат да я подкопаят. Ще се върна към Шмит след малко. Тъкмо по това време – 1830-1840 г. – когато либерализмът придобива плът, Алексис дьо Токвил пише за демокрацията в Америка и за Френската революция. Токвил подчертава, че когато либерализмът придобива плът и става реален в институционален смисъл, когато се свързва с голямата нова тенденция на времето, а именно демокрацията, тогава се отварят редица нови въпроси и се появяват нови възможности – демокрацията може да бъде либерална, но и нелиберална, деспотична. Не е нужно да ви обяснявам, тъй като сте живели в този регион, но диктаторските режими на ХХ век, било то нацистки, или болшевишки, се представяха за демократични. Те дори гордо се самоопределяха като нелиберални демокрации, които представляват народа – независимо дали става дума за германската раса, за италианската нация или за работническата класа. Те имаха претенцията, че представляват хората по-директно и по-ефективно от тази дезорганизирана, либерална демокрация, която е една какафония и при която интересите на различните групи никога не са ясни. Защото в една либерална демокрация резултатът винаги е условен. Във вашата демокрация могат да се вземат решения, които са много различни от тези, които се взимат в моята. А след това и управляващите се сменят. Това се случи в Полша преди няколко дни. Единственото нещо, което се изисква при либералната демокрация, е управляващите да останат верни на основните либерални ценности. При либералната демокрация има много условности, но в нея има и няколко безусловни неща и това са върховенството на закона, представителността и управлението чрез съгласие. Но има и нелиберални демокрации. Премиерът Орбан заяви миналият юли, че унгарската демокрация не е либерална, а нелиберална. Токвил разбира това.

Въпросът, който бих искал да повдигна, не се свежда до този спор между либералните и нелиберални демокрации, между авторитарните и тоталитарни режими и демокрацията. Това е важен въпрос. Но аз бих искал по-скоро да помислим за това как либералните демокрации като САЩ, които имат последователен конституционен ред от 200 години насам, се справят с тези предизвикателства – движението на населението, националната и вътрешната сигурност. Либерализмът задължително се сблъсква с нелиберализъм. През ХХ век, след началото на Първата световна война и особено по време на Втората световна война, либералната демокрация се проваля. В началото на Втората световна война в Европа и Северна Америка са останали само шепа либерални демокрации. И тези демокрации са под огромен натиск и трябва много внимателно да осмислят как да се справят с извънредните ситуации, с глобалните предизвикателства и вътрешната сигурност. По това време вече са родени някои от най-мощните политически теории, свързани с извънредните положения. Споменах Карл Шмит, но заедно с него бих споменал един алтернативен модел, който е забравен дори в държавата, която го е родила – САЩ. Става дума за алтернативен начин за справяне с извънредни ситуации, за една група мислители, които са познавали тезите на Шмит, но са предложили по-либерални решения.

Преди това нека кажа нещо за новия курс на Рузвелт в Америка. В това отношение САЩ не са изключение, те също се изправят пред извънредни ситуации – срива се капитализмът, по времето, когато Франклин Рузвелт е на власт, на власт са също Сталин, Мусолини и Хитлер, който става канцлер в края на януари 1933 г. Президентът Рузвелт поема президентския пост през март 1933 г. Въпросът е как да се справи с извънредните ситуации – извънредна икономическа ситуация, извънредна политическа ситуация в международен аспект, като се имат предвид нацисткия и болшевишкия режими. Един от най-известните журналисти в САЩ по това време, Уолтър Липман, пише през януари-февруари 1933 г., веднага след като Хитлер идва на власт: „Законодателният орган на САЩ е неспособен да се справи с извънредната ситуация. Опасността сега е не в това, че конгресът ще даде твърде много власт на Рузвелт, а че ще му откаже такава и аз препоръчвам да се суспендира временно управлението на конгреса, да се ограничат неговите правомощия и да се премине към управление на партийните фракции, за около една година на президента да се дадат възможно най-широките пълномощия в рамките на конституцията“. Липман посетил Рузвелт и му дал този съвет и президентът Рузвелт в своята реч при приемането на президентския мандат казва следното: „Ако конгресът не успее да поеме по една от двете посоки, които описах, аз имам дълг да поискам от конгреса единствения възможен инструмент за справяне с кризата – разширени изпълнителни пълномощия, подобни на пълномощията, които биха ми дали в случай на война“. Това се случва в мирно време. В мирно време той иска извънредни пълномощия, тъй като имал дълг – една не особено демократична дума. Хубавото е, че това никога не се случва. Конгресът така и не е суспендиран. През всички години на Втората световна война в САЩ се провеждат избори, те не са отменени като във Великобритания, например. Същото се случва в редица държави на Европа. През 1922 г. Мусолини се обръща към италианския парламент да му прехвърли законодателната власт. През 1933 г., месец март, точно след инаугурацията на Рузвелт, същото се случва и в Германия, където Райхстагът прехвърля законодателни правомощия на Хитлер. Така че, когато Рузвелт произнася своята реч, това е не просто някаква теория, такива неща вече са се случвали. През 1939 г. американският президент обявява ограничено извънредно положение и в рамките на това ограничено извънредно положение той получава пълномощия да конфискува капитали и да мести големи групи хора. През 1941 г. законодателният орган обявява всеобща мобилизация. След това Рузвелт обявява пълно извънредно положение и, ако внимателно проследите какво се случва, ще видите, че се създава цензура, а конгресът приема военен закон, който легитимира всички тези извънредни пълномощия на президента. През 1942 г. той произнася реч, с която призовава конгресът да ревизира този акт и да разшири още пълномощията му. После с екзекутивно решение на президента са създадени лагерите за японците. Конгресът не гласува това решение. То е на президента. След войната срещу волята си конгресът приема закона за атомната енергия, според който всяка нейна употреба, било то за мирни или немирни цели, е правомощие на президента. Ако иска, той може да пусне следващата бомба. След това започват идеологическите разследвания, независимо дали хората, които са разследвани, представляват заплаха за конституцията. През 1945 г. конгресът приема поправки в закона, според който агенциите за сигурността като ЦРУ, например, не се подчиняват на обикновения бюджетен процес.

В този дух се теоретизира и въпросът какво един либерален режим трябва да прави в извънредно положение, независимо на какво се дължи то – дали на война или на икономическа криза. Шмит казва, че либерализмът не може да реши тези дилеми, че способността за решаване на тези проблеми може да се поеме само от един суверенен диктатор, който е извън закона и който може да създава закони. Давате си сметка защо по-късно той е така впечатлен от Третия райх. Легитимността на този диктатор идва от абстрактната идея за единен народ. Тоест суверенитетът е на населението или на народа, който е една абстрактна категория. Има пряка връзка между суверенитета на народа и суверенитета на диктатора, който управлява от името на народа, който защитава народа и който е народа. И така се избягват хаосът и дезорганизацията на либералните институции, на закона и правата.

Ще се спра и на един теоретичен модел, който е забравен и който аз искам да възродя. Чували ли сте следните имена – Фридрих Уоткинс, Линдзи Роджърс, Клинтън Роситър? Никой не ги е чувал?! А ако кажа Карл Шмит, колко от вас са чували неговото име? Ето, вие знаете кой е Карл Шмит. Спирам дотук. Тези хора, които изброих, са обучени от един германски емигрант – Карл Фридрих, който е бил професор на Уоткинс. Уоткинс пък е бил професор на Роситър и т.н. Те са възпитани в традицията на Ханс Келзен. Събрали са се, за да измислят американско решение и да създадат традиция по отношение на извънредните ситуации, обаче традиция, която остава в рамките на либерализма. Основният им теоретичен аргумент е предпоставката, че суверенитетът се свежда до юрисдикция и правна компетентност. Той не съществува извън върховенството на закона и следователно ако някой има временна власт – като римските диктатори, например, които са управлявали не повече от 6 месеца и са упражнявали властта си чрез законодателно действие – трябва също така да има ограничения за това какво може да прави в извънредно положение, ако то противоречи на основните постулати на либералната демокрация. Те създават понятието ограничена временност, тоест извънредни пълномощия, които могат да бъдат предоставени, но за определено време и могат да бъдат отнемани. Тоест не като при Хитлер. Сега можем да спорим колко реалистично е било предлаганото от тях решение, но аз искам да приключа със следната мисъл – говоря за САЩ, не знам доколко това се отнася за други страни, но в САЩ идеята, че управлението по изключение, в специални ситуации може да бъде временно в рамките на закона, вече не е актуална теза. След като през 40-те години САЩ създадоха ядрена държава, държава, чиито основни агенции са изключени от правилата, ние живеем вече в друг свят, който не се движи по правилата на процудерната демокрация, макар че тъкмо в Съединените щати има повече процедури, отколкото във всяка демокрация. В САЩ се изисква доста, за да се прокара един закон. Във Великобритания излиза кралицата и казва: „Правителството на Нейно величество ще направи това или онова“. А в САЩ президентът Обама казва: „Моля ви, приемете закон за миграцията, пожелавам ви успех“. Има един тип държава, който аз наричам кръстоносна, тази държава е за либерализма, но тя няма процедурни ограничения. Ако президентът реши да поръча убийството на американски гражданин в Йемен, защото е пропагандирал срещу САЩ в интернет, той може да бъде убит, без да е доказано виновен, тоест осъден от съда. Не казвам дали това решение е добро или лошо, но не е решение в рамките на либералната демокрация. И това е вече постоянно, а не временно състояние, както си е представял г-н Уоткинс. Сега ние имаме едно постоянно състояние на изключение, на извънредност. Тази постоянна извънредност се влоши особено по времето на Джордж Буш-младши.

Ще приключа с това, което написа юристът Самюел Захаров: „При всички предишни обстоятелства, например при Линкълн или Рузвелт, е правен опит конгресът да стане съюзник при взимането на решението, дори ако това усилие е направено след като решението е било взето. Сега решенията за задържания и измъчвания са направени ексклузивно от президента Буш, без да бъдат консултирани с конгреса и това е решение в стила на Шмит“.

Накрая просто ще повдигна въпроса какво да се прави. Наистина какво да се прави? Има фундаментални въпроси, свързани с демократичната отчетност. През последните месеци в националния архив на САЩ бе открит документ, написан в разгара на американската гражданска война от един политолог – Франсис Либер, който е германец, емигрирал в САЩ. По време на войната президентът Линкълн поискал от него да напише един меморандум във връзка с извънредните пълномощия. Либер формулирал два фундаментални принципа. Първият много напомня на политическата теория на Джон Ролс – да помислим какво разумните хора биха казали за правилата, които налагаме. Ето, събираме няколко разумни човека в една зала и ги питаме какво мислят. И Либер казва на Линкълн: „Ние знаем, че в момента оперирате извън нормалната зона на политиката и вашите правомощия трябва да са временни. На второ място те трябва да отговарят на теста на разумния човек. Тоест ако съберем разумни хора в една стая, те какво биха помислили за вашето решение да бъдат освободени робите от Юга? Освен това, каквото и да правите, то трябва да подлежи на правна проверка, на ретроспективна правна проверка, не за да ви накаже някой, а за да се поучат следващите управници какви са границите на използване на изключителните пълномощия в извънредни ситуации. И на трето място, извънредните пълномощия, които прилагате, трябва да се използват колкото е възможно по-временно“. Дори ако е вярно, че имаме атомно оръжие, дори ако е вярно, че има ситуации, които налагат взимането на бързи решения извън зоната на нормалната политика, трябва да се полагат непрекъснато усилия тези случаи да се ограничават максимално. И трябва не просто да се завземе властта, но след това да се освободи, да се върне отново там, където й е мястото. В САЩ веднага след 11 септември бе приет т. нар. патриотичен закон, според който могат да се подслушват телефонните разговори на американски граждани. Либер не е знаел за съществуването на телефона, но ако приложим неговите принципи, а те са принципи на самоограничение, не съм сигурен дали това са верните отговори. Смятам, че ако не разработим и формулираме инструменти от този тип, дори и най-силните ни либерални демокрации често ще се превръщат в нелиберални.

Айра Кацнелсън е Ruggles професор по политически науки и история в Колумбийския университет от 1994 г., а от 2012 г. е президент на Съвета за изследвания в социалните науки (the Social Science Research Council), САЩ. Бил е президент на американската политологическа асоциация (2005-2006), председател на Съвета на настоятелите на фондацията Ръсел Сейдж (Russell Sage Foundation) (1999-2002) и президент на Асоциацията по история на социалните науки (1997-1998). Най-новата му книга „Самият страх: „Новият курс“ и източниците на нашето време“ (Fear Itself: The New Deal and the Origins of Our Time (Liveright, 2013) получава редица престижни награди, между които наградата за история Банкрофт, за политически науки на фондацията Удроу Уилсън и наградата Дейвид Грийнстоун за книга по политически науки и история. Сред последните му книги са и „Либерални начала: създаването на република за модерните“ (Liberal Beginnings: Making a Republic for the Moderns (Cambridge University Press, 2008) в съавторство с Андреас Каливас; „Когато позитивната дискриминация беше бяла: неразказаната история на расовото неравенство в Америка през XX век“ (When Affirmative Action Was White: An Untold History of Racial Inequality in Twentieth-Century America (W.W. Norton, 2006) и „Опустошение и просвещение: политическо знание след тоталната война, тоталитаризма и Холокоста“ (Desolation and Enlightenment: Political Knowledge After Total War, Totalitarianism, and the Holocaust (Columbia University Press, 2003). Професор Кацнелсън е бил Guggenheim Fellow, член на Американската академия за изкуства и науки и на Американската философска асоциация. Научен сътрудник е към Центъра по история и икономика на Кеймбриджския университет.

Публикуваме текста на публичната лекция на Айра Кацнелсън, професор по политически науки и история в Колумбийския университет и президент на Съвета за изследвания в социалните науки, САЩ. Лекцията „Глобална власт и вътрешна сигурност“ бе част от поредицата Мемориални лекции ДЖУ, организирана от Центъра за либерални стратегии в памет на Юлия Гурковска (1945-2001).