1
1210

Глобална сатира

Absurdistan2

„Абсурдистан” (ИК „Колибри”, 2014 г.) на американския писател от руски произход Гари Щейнгарт е сатирична антиутопия, в която се срещат Изтокът и Западът. Още за романа и откъс от него.

„Абсурдистан” на нашумелия (с основание) американски писател от руски произход Гари Щейнгарт е наистина могъща сатирична антиутопия, в която и Изтокът, и Западът са подобаващо описани, осмени и иронизирани, не елементарно, а умно, с въображение и с чудесен език. Явно не е случаен фактът, че авторът на романа е първият американец, носител на наградата Удхаус (2011), а престижни издания като „Тайм”, „Ню Йорк Таймс, „Вашингтон Пост” обявяват„Абсурдистан” за книга на годината (2006).

Разказът се води от името на главния герой – 30 годишния Миша Вайнберг, руски евреин, завършил американски колеж, внук на заклета сталинистка, син на баща – постсоциалистическа мутра, който е 1238-и по богатство в Русия, убиец на бизнесмен от Оклахома (със знаменателното име Роджър Долтри), а самият той, „любимият Папа”, убит от конкурентни мутри. Въпросният Миша е огромен и богат естествено, любител на също тъй огромни количества храна и пиене, облечен предимно в гигантски анцуг, тъгуващ по Ню Йорк и любимата си Америка, влюбен в Руена, тъмнокожа бивша стриптизьорка от Бронкс, на която плаща, за да учи за бизнес администраторка, но тя някак си е привлечена от творческото писане.

Ето такъв е героят на Гари Щейнгарт, а сюжетът на романа го запраща от Санкт Петербург в малката, раздирана от етнически противоречия, но пък богата на петрол държава Абсурдистан, която се оказва единствената му възможност за връщане в лелеяния Ню Йорк. Възможността се материализира в подкупен консул, който снабдява Миша с белгийски паспорт. Изглежда така, сякаш му остава само да тръгне, но не. В държавата се разгаря гражданска война между двата основни етноса свани и сево, притежателят на белгийски паспорт се озовава на страната на последните, дори се издига до министър на мултикултурализма. Има някаква зловеща ирония в това, че този богат, дебел и образован любител на храната, пиенето, секса и любителското рапиране, който може да си позволи да говори всеки ден с личния си терапевт д-р Ливайн за 350 долара на час, просто не може да напусне Абсурдистан.

Романът на Гари Щейнгарт „блести” от хумористични и езикови препратки и игри, откриваме богата читателска култура, връзки с Джоузеф Хелър и Ивлин Уо, но най-вече, и то именно по отношение на главния герой, с Игнациус Райли от „Сговор на глупци” (или „Конфедерация на глупците”, както също беше преведена тази книга) на Джон Кенеди Тул. Но най-важното е, че романът наистина изгражда глобална сатира, „черна комедия” не само на един период, който сме свикнали да наричаме „преходен”, но е и своеобразно, ненатрапчиво предупреждение, че абсурдът освен там, може да бъде и тук, че разказът може да се окаже „пророчески” и светът ни за миг да се превърне в описания от Гари Щейнгарт. Затова е добре да си остане „затворен” само в страниците на романа.

Гари Щейнгарт , „Абсурдистан”, ИК „Колибри”, 2014 г., превод Венцислав К. Венков, художник на корицата Стефан Касъров

Абсурдистан

Absurdistan1Кой, питате? Кой уби 1238-ия най-богат човек в Русия? Чии ръце проляха кръвта на мъченика? Аз ще ви кажа: Олег Лоса и сифилитичният му братовчед Жора. Откъде знаем ли? От това, че целият епизод е бил заснет на видео от Анди Шмит – деветнайсетгодишен турист от германския град Щутгарт.

През въпросната вечер хер Шмит минавал случайно с туристическо корабче край Дворцовия мост на Санкт Петербург, кефел се на синтетичната си дрога екстази и на тенекиената хаус музика от високоговорителите на плавателния съд и същевременно заснемал на видео как руска чайка напада клепоух английски тийнейджър и бледата му прекрасна мамичка.

– Не съм виждал през живота си по-злобна чайка – заяви на другия ден пред мен и пред следователите от милицията хер Шмит, явил ни се в целия си блясък по мъхест панталон от тел за стъргане на тенджери и тишъртка с надпис „Phuck Stuttgart“, докато правоъгълните му очила от „Селима Оптик“ придаваха интелигентно сияние на тъпите му млади очи. – Не спираше да кълве горкото момче – изропта Шмит. – В Германия птиците са много по-дружелюбни – уведоми ни той.

На видеозаписа на Шмит се виждаше как снежнобялата чайка щрака с окървавения си клюн и набира височина за нова атака срещу британското семейство, как британците я умоляват да прояви милост и как екипажът на корабчето сочи чужденците с пръст и им се присмива… После виждаме внушителните каменни подпори на Дворцовия мост, след това железните му стълбове с уличните лампи. (Навремето, през осемдесетте години, по чудесното перестроечно време на Горбачов, двамата с Папа ходихме да ловим риба от Дворцовия мост. И хванахме костур, дето изглеждаше досущ като Папа. След пет години, когато и моите очи се замъглят напълно от живота в Русия, и аз ще заприличам на него.)

След което Шмит прави панорамно извъртане на триста и шейсет градуса, за да ни покаже Санкт Петербург в топлата лятна нощ с осветено в изкуствен лазур светлосиньо небе, окъпаните в златистите лъчи на прожекторите дебели зидове на Петропавловската крепост, акостиралия на брега като полюшващ се кораб в негаснещия здрач Зимен дворец и председателстващия над всичко това притъмнял силует на Исакиевския храм… Ах! Как го беше казал там Манделщам? „Ленинград! Ленинград! Я ещё не хочу умирать!“

И ето, чайката пак пикира хищно, надава нещо като славянско грачене, а по моста минава джип мерцедес 300 клас М – от онези, дето приличат на футуристична закръглена версия на съветските милиционерски джипки, с които караха Папа в изтрезвителното, – следван от антична бронирана лимузина волга, която, не знам защо, ми заприлича на американското животно броненосец. Ако се вгледате по-внимателно, ще забележите тиквеножълтата глава на загледания през прозореца на волгата Папа и къдравия тънък кичур сива коса като детски подпис на иначе съвсем плешивото му теме… Ох, моят Папа, мъртвото ми убито татенце, моят наставник, моят пазител, приятелят ми през цялото детинство. Помниш ли, Папа, как захлупвахме антисемитското куче на съседа с телената каса за мляко и после се изреждахме да му пикаем отгоре? И така ми се ще да вярвам, че си на по-добро място, на „оня свят“, който все ти беше на устата, колчем се събудеше на кухненската маса с топнати в соса от херинга лакти, но явно нищо не остава от нас след смъртта и няма друг свят освен Ню Йорк, а пък американците не щат да ми дадат виза, Папа. Закъсах го в тая отвратителна страна, задето си убил някакъв бизнесмен от Оклахома, така че на твоето единствено дете не му остава друго, освен бремето да си те спомня такъв, какъвто беше навремето, и да те прославя за това, че живя като почти светец.

Но да се върнем на видеозаписа. По Дворцовия мост минава с ръмжене и вторият джип мерцедес – последната кола в конвоя на Папа, при което виждаме как покрай джипа се промъква мотоциклет с двама души: разплутата фигура на Жора сифилитика (да пукне дано като Ленин от тоя сифилис!) личи ясно зад отличителната лимба на Олег Лоса в стил 50-те години… Мотоциклетът префучава край волгата и мината – или поне някакъв черен цилиндър, който сигурно е мината: че то кой ти е виждал истинска мина, та да знае? – от семейства като нашето не пращат хора да се бият редом със синеоките младежи в Чечения, – мината пада върху покрива на волгата и само след пет кадъра мощна електрическа мълния отклонява вниманието на чайката от разтрепераните от страх англичани, а самият покрив на волгата се вдига във въздуха (заедно, както ще разберем впоследствие, с главата на Папа), последван от облаче евтин дим… Ба-ба-буум.

Та така, най-кратко казано, станах сираче. Дано намеря утеха сред опечалените по Сион и Йерусалим.

Амин.

След като завърших Аксидентъл Колидж с всички възможни грамоти, които можеха да връчат на дебел руски евреин, реших като много други младежи, че ми е време да се преместя в Манхатън. При всичкото ми американско образование по сърце все още си бях съветски гражданин, страдащ от вид сталинска гигантомания, та в мига, в който съзрях топографията на Манхатън, погледът ми съвсем естествено се спря върху двете кули на Световния търговски център – емблематичните напомнящи на медени пити 110-етажни гиганти, блестящи като бяло злато на следобедното слънце. Лично аз ги възприех като обещание за сбъднал се социалистически реализъм, като разпростряла се почти в безкрайността юношеска научна фантастика.

Но щом установих, че няма начин да си наема апартамент в самия Световен търговски център, реших да се нанеса на цял етаж в близък небостъргач от края на века. От мансардата ми се разкриваше зашеметяващ изглед към Мис Свободата, озеленяваща пристанището от едната му страна, и към Световния търговски център, закриващ остатъка от хоризонта от другата. Та вечерите си прекарвах в подскачане от единия край на моето листо от водна лилия на другия: паднеше ли слънцето до върха на статуята, кулите близнаци се превръщаха в омагьосващи шахматни дъски от светнали и несветнали прозорци, които след няколко дръпвания марихуана заприличваха на оживяло платно от Мондриан. А изискания ми апартамент в стил „ар деко“ допълних със стаж в съседна фондация по изкуствата, помещаваща се в известна щедра банка. Всичко това бе уредено чрез службата за пласиране на завършилите Аксидентъл Колидж студенти, която е специализирана в намиране на социално възвишени и зле платени стажантски места за млади господа и дами. Така че, всяка сутрин към 10 часа се изтърколвах по сутрешен халат, накичен с бляскавите медали от факултета по мултикултурни отношения (моята специалност) към Аксидентъл Колидж, през трите преки до филигранния небостъргач на банката, където изпълнявах архиварските си задължения в продължение на няколко часа.

В очите на колегите ми бях доста странна личност, но изобщо не можех да се сравня с оня младеж, който за обяд се обличаше като хамстер, след което плачеше безутешно в тоалетната в продължение точно на час и петнайсет минути (разбира се, че става дума за мой съколежанин от Аксидентъл). А почнеха ли да разсъждават доколко е разумно да държат сънлив руски Гаргантюа в и без това тесните си помещения, достатъчно беше да промълвя нещо от рода на „Малевич!“ или „Таркоффски!“ – и отразеният блясък от постиженията на моите сънародници заискряваше с пълна сила по медалите ми за мултикултурни изследвания.

В крайна сметка съкратиха хамстера.

За младите възпитаници на американските колежи животът е истинска веселба. Необременени със задължения да издържат семейство, те най-вече вдигат весели купони по плоските покриви, където разсъждават надълго и нашироко върху шантавото си детство, прекарано сред електрониката, и от време на време се целуват по устата и вратовете. И моят живот беше така сладък и лишен от усложнения, ако не се смята една-единствена незадоволена нужда: нямах си приятелка, нямах си едрогърдо трудолюбиво момиче от някой етнос, което да ме кара да се надигна от дивана, нито екзотична полинезийка, която да изпълва монохромния ми живот със своите кафяви и жълти краски. Така че, дойдеше ли уикенд, вечер се завличах до покривите, където випускниците на Аксидентъл Колидж се скупчваха редом с групи от други подобни колежи, а разговорите оформяха малки хапливи мрежи от поверителни факти и предположения, разпростиращи се от долината Напа до Гщаад. Наслаждавах се на тези сведения, пусках остроумни забележки и абсурдистки шеги, но действителната ми цел беше по-традиционна: търсех жена, която да ме приеме такъв, какъвто съм – до последния ми килограм и ведно със смачканото лилаво насекомо между нозете ми.

Желаещите не бяха кой знае колко на брой, макар да привличах по своему обичта им. „Снак Дади!“ – провикваха се момчетата и момичетата, докато изкачвах тесните стълбища до покривите им. В ония години момичетата изпиваха със сламки по цели кофи сухо шампанско, а момчетата надигаха еднолитрови стакани малцово уиски и бършеха уста с краищата на тънките си вратовръзки. Гледахме да сме колкото се може „по-изискани“, но без да се превръщаме в карикатури, и хвърляхме бегли погледи към притъмнелите съзвездия на жилищните комплекси, притиснати заплашително към далечните хоризонти. Заставах до масичката със закуските, оставях тлъстините ми да се наместят в защитни пластове около мен и забивах дълъг морков в купата с дип от спанак с овче сирене. Момичетата ме ползваха за сигурен душеприказчик, сякаш килограмите ми ме превръщаха в любим чичо. Поднасяха към устните ми кофите шампанско и не преставаха да се оплакват от текущите си гаджета – онези стеснителни млади шлемели, които, при все че също бяха мои близки приятели, бях готов да предам срещу оксидентална целувка с вкуса на спанак и овче сирене.

Налял се догоре с шампанско, прибирах се сам в безкрайния си мансарден апартамент на „Уолстрийт“, събличах се гол и се притисках към прозорците, като оставях светлините на големия град да припламват дълбоко в мен. От време на време надавах дълбокоморския арктически вой, измислен специално за заточението ми. Обгръщах с длан остатъка от хуя си и плачех за моя Папа на осем хиляди километра далече в посока североизток. Как можах да зарежа единствения човек, който някога истински ме е обичал? Както река Нева тръгва непринудено от Финския залив, Нил – от своята делта, а Хъдсън – от някакъв богат американски извор, така и аз бях произтекъл от баща ми.

От самота започвах да говоря на глас на кулите близнаци на Световния търговски център – кръстени от мен Льоня и Гаврил – и умолявах двата им култови корпуса да ме направят по-сходен на тях: висок и слаб, със стъклени очи, безмълвен и непобедим. Ако се случеше хеликоптер да прелети над главата ми, падах на колене и се молех да ме спасят – да ме вдигнат над всички партита по покривите и над издутите от вятъра плажни чадъри и да ме пуснат на тайно място в обърнат с главата надолу Ню Йорк, чиито сгради са забити дълбоко в земята, а кулите близнаци и мансардните покриви са се наврели до центъра на земното кълбо по начина, по който си мечтаех да се навра между бедрата на бившите ми съколежанки – на безкрайно умните и невъзмутими момичета, издялани от мека калифорнийска скала и шуплест римски варовик и дарили ми далеч по-голямо вдъхновение от всичко, което библиотеката на Аксидентъл Колидж можеше да ми предложи във вид на бледи марксистки творения.

 

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияЗелени сенки, бял кит
Следваща статияБуен камино, перегрино (2)