0
809

Годишни времена

Откъс от романа на младата македонска писателка Юлиана Величковска. 

„Годишни времена“, романът на Юлиана Величковска (р. 1982, Скопие) ни пренася през цикъла на сезоните, като едновременно с това се превръща в напрегнато пътуване през вътрешния свят и спомените. Юлиана Величковска е автор на монографията „Двадесет години Поетична вечер във Велестово“ (2009, ПНВ), стихосбирката „Комари“ (2010, ПНВ) и романа „Годишни времена“ (2014, ПНВ Публикации). Пише поезия и проза, превежда от английски и езиците на бивша Югославия. Нейни стихотворения са публикувани на китайски, английски, сръбски, хърватски, словенски, холандски, албански, чешки и италиански език. Тя е член на организационния комитет на фестивала „Поетична вечер във Велестово“ в Охрид, и също на Дружеството на писателите в Македония. Основател е на издателство „ПНВ Публикации“ в Скопие.

Юлияна Величковска, „Годишни времена“, Издателство „Ерго“, 2017 г., превод Поли Муканова

Розовото кълбо

Розовото кълбо се търкаляше по сивия бетон под краката ми, които се носеха над него и в които се галеше любимото ми сиво коте. Баба ме държеше в скута си. Беше поставила ръцете си върху моите. Държах иглите за плетене. Баба ме учеше да плета с розов конец от разплетена жилетка, която ми беше умаляла. Това трябва да бяха самите наченки на рециклирането. Баба имаше само една ръка. Дясната. Лявата загубила след войната.

Била само на пет години. Чула тик-так, тик-так… Часовниче! – щастливо си помислила. Бомбата избухнала в ръката ѝ. 

Но баба беше много хубава. И татко така казваше. Въпреки че имаше само една ръка и само едно око. Другото ѝ беше стъклено. Оперирали я в Белград. Един ден дядо бил много болен и тя подготвяла коня, за да го отведе на лекар, но конят я ритнал с копито в лицето и окото ѝ изпаднало.

Но баба беше прекрасна. Живееше в малка каменна къщурка на хълма. На върха на този хълм имаше още еднo хълмче. Никога не се изкачих на него. И сега, години по-късно, ме хваща страх от мисълта за хълмчето. Мама ми каза, че Джеки, тяхното вярно куче, се е борило там с вампири. Джеки имал четири очи. Две истински и две магически, непосредствено над тях, като светли петна в козината. Затова виждал вампири.

Вампирите се движат със скоростта на светлината…
И все пак, крачат бавно по ръба на здрача.

Една нощ вампирите им дошли на вечеря. Баба, дядо и техните седем деца ядели боб. Вампирите им угасили газената лампа и им хвърляли миши изпражнения в боба. Скачали от единия до другия край на стаята и шумно кашляли. Дядо с клетви ги приканвал да се появят от плът и кръв, призовавал ги на двубой, но те се боели. Дядо бил селският стражар. Имал и пушка и силен кон. Но това не била причината, поради която вампирите така страхливо се оттеглили. Дядо бил този, който спрял воденичния камък с голи ръце. Жива сила не го може това, но дядо ми една нощ седял с мъжете от селото в мелницата, мълчал си и отпивал от ракията си. Докато всички крещели и се хвалели със своите мачо подвизи, дядо мълчаливо станал, приближил камъка, обхванал го с двете си ръце и го стиснал. Воденичният камък, въртян от силата на Крива река, спрял. Тогава всички млъкнали. Дядо пуснал камъка, плюл и си тръгнал, без да продума.

Но го хванала някаква болест. Бил на легло три години. Баба ми се грижела и ги къпела. И него, и седемте им деца. Без око и без ръка.

Но баба беше прекрасна. Имаше корем като хълмчето, на което живееше. Всяка сутрин баба правеше мекици, а аз ги делях с мишлето, което живееше зад печката. Сутрините при баба бяха вълшебни, както и баба, както и каменната къщурка, в която живееше. Подът беше от отъпкана пръст върху прогнили дъски. Под тях имаше бункер за съхранение. Там имаше запаси от брашно и сол. За всеки случай – казваше баба, в случай на война.

Имаше три стаи. На стените, които ги деляха, имаше по един прозорец, през който се виждаше от едната в другата стая. На другата стена имаше прозорец към коридора, а на третата – навън. А навън беше градинката с цветя. Баба имаше цветя, каквито никой нямаше. Имаше и собствен кладенец и градина, в която отглеждаше най-сладките тикви за печене, а тя ги приготвяше най-добре.

Леглата бяха походни. Метални рамки и пружина, върху която имаше дюшек и възглавници от сено, което баба от година на година сменяше, а добавяше и ароматни билки и чайове. Как само се сънуваше…

Баба останала без майка, когато била само на четири години. На баба ѝ починала и първата мъжка рожба, първият съпруг, двама синове близнаци, едва изгледала чичо ми. Една от дъщерите ѝ починала от болест, другата била убита. Баба претърпяла много загуби в живота си. И окото, и ръката, но не и нейното чувство за хумор. Само понякога говореше сама със себе си и плачеше.

Живееше сама в селото. През лятото дружеше само с манастирските котки и кучета. Зиме идваше при нас. Носеше ми набрани бадеми и мед, който сама събираше от пчелите, отглеждани в скалата на големия ѝ имот. Между нас, нейните внуци, тази скала беше известна под името „Седлото“. Ако ни хванеше, покатерени на нея, получавахме тъпо чукване по главата с единствения пръст на лявата ръка на баба, която след бомбата бе придобила формата на чук.

Когато баба идваше при нас, спеше в леглото ми. Беше необикновено спретната и чиста. Косата ѝ винаги беше на плитка, навита под бяла забрадка, върху която носеше още една шарена забрадка на главата. Баба ме прегръщаше и топлеше. Понякога ми разказваше приказки, най-често тази за келеша и царската дъщеря, но винаги заспиваше първа, пъхнала глава с мене под оранжевия губер, изтъкан лично от майка ми и донесен тук за чеиз.

Когато мен няма да ме има на Земята, мислех си, ще бъда там горе на небето, полегнала с баба на облаче, покрити с оранжевия губер. Тя ще ме прегръща и ще спи, изпускайки тези смешни пуфкания с уста, когато издишва. А аз ще се смея и ще си деля мекиците с мишлето, което живее зад печката.

Баба почина преди няколко години. Казаха ни, че сърцето ѝ отслабнало. Знаех, че един ден ще отстъпи. Бабиното сърце беше разбивано много пъти, лепеше го тя през годините, но въпреки това не издържа. Може би лепилото беше made in China. За спомен пазех само шнолата, която тя веднъж ми подари. Имаше едно по-голямо и едно по-малко сърце, едно до друго, като гушнати. Както аз и баба под губера. Сърцето ми и сърцето на баба, помислих, когато я видях.

Научих се да плета, но не изплетох никога нищо. Започвах и не завършвах. Научих се и да бродирам. Баба ми купи гоблен с папагали. Страхувам се да го завърша. Когато е готов, къде ще е баба да ѝ го покажа? Това може да боли премного.

Научих се и да меся. Веднъж. На Благовец. Качиха ме на столче, за да мога да достигам масата. Пъхнах си ръцете в дълбок съд с брашно. Мама ми слагаше топла вода, а баба ми изливаше захар върху ръцете. Баба опита от първата ми погача за Благовец. Със сигурност е била тук и за първите ми стъпки, и за моята първа проговорена дума и за моето първо зъбче, но знам, че не беше тук, когато вадих първия млечен зъб.

Люшках го къде с пръсти, къде с език, до безкрай. Висеше само на косъм, но се страхувах да го дръпна. Тогава татко дойде с конец в ръцете. Каза ми, че така се правело това и се усмихваше. Повярвах му. Позволих да върже конеца около зъбчето. Затвори очи, ми рече. Замижах. Чух едно „цак“. Отворих очи. Татко се смееше.

– Донеси хлебче – ми каза.
– Защо? – любопитно попитах и за първи път усетих кухината в устата ми. Баща ми прочете изражението на лицето ми.
– Хайде – рече, – кажи азбуката, да видим дали ще фъфлиш.
– абвгдежзийклмнопрстуфхцчшщъьюя!
– Браво! – засмя се той. – Тичай сега за хлебче!
 Изтичах.
– Дъвчи го сега.
– Ама да не ме боли? – попитах.
– Няма да боли, дъвчи бавно, внимателно.
Дъвчех.
– Чакай! Не гълтай! – каза. – Изплюй го!
– Хм?! – повдигнах вежда.
– Да, да – ухилен ми каза той.
Плюх.
Пъхна ми зъба в хлебчето, стисна го хубаво и ми го подаде.
– Иди сега, хвърли го колкото можеш по-силно, да прехвърли къщата, та свраката да дойде след него. И ти ѝ кажи: „Сврако, сврако, ето ти костен, върни ми златен!”.
– Ама тате, аз не искам златен зъб! – възмутих се. – Ще съм като пират, не, не, като леля Душка ще бъда! – изхленчих. Баща ми се засмя.
– Глупаче, само така се казва, няма да ти донесе златен зъб!
Послушах го.
Автобусът спря. Жената, която приличаше на баба ми, слезе на гарата. Гледах я как си тръгва. Нещо ме болеше. В гърдите. Болеше. Но как може да боли празнина, се запитах.

Страхът ми от смъртта дойде, когато големият сив заек уби всичките четиридесет и две току-що родени зайчета. Уби ги всичките. И бялото. Безмълвно взех дребното му мъртво телце в шепата си. С майка ми дълго, дълго стояхме така и плакахме.
Баща, който убива си собствените деца. Колко странна е природата, мислех си. Години по-късно, когато учех мита за Кронос, онзи, който изяждаше собствените си деца, си представях Кронос с образа на заек.

Шарко, първото ми котенце, беше убито с тояга. Счупили му гръбнака. Сивото коте беше отровено. Параскева я прегази влак. Попай също така беше отровен, а трите малки котенца ги уби кучката на съседите. Смъртта ми отне твърде много. Отне ми най-скъпите. Чувствах как ми диша във врата и цинично се смее, заплашвайки, че ще ми отнеме всичко скъпо, когато най-малко очаквам.

Всяка вечер преди лягане се питах дали този ден ще настъпи утре. Денят, когато татко ще се върне умрял от работа – както в оная история в буквара: „Бащата си дойде, умрял от работа“.
– Батко, как така бе? Как може бащата да дойде умрял? Сигурно са го донесли приятелите в ковчег, като онзи, който беше на гурбет, а?
– Глупаче, не пише така в разказа! Чети хубаво!
– Аааа… Бащата си дойде, умооорен от работааа. Е, това има смисъл.
Но аз все още се страхувах. Ами ако утре мама не се събуди? Какво става, ако брат ми го прегази кола или го уцели заблуден куршум? А къде изобщо се заблуждават куршумите? Защо не ги държат затворени? И какво, ако телефонът звъннe рано и ни информират, че още една моя леля е мъртва?

И плаках. О, колко плаках. Плаках и се молих утре да не бъде този ден. Денят, който ме очаква. Денят, за който шепне смъртта, седнала зад мен в автобуса, дишайки във врата ми, докато аз треперя под нейния вонящ дъх. Искам водачът внезапно да спре и тя да си удари главата! Ха-ха! Мисълта ме разсмива и едновременно плаши. Смъртта е зловеща, мислех си, но все пак много глупава!

А ако умра аз? Запитах се. Първото, за което си помислих, бяха моите чорапи. Дали чорапите ми са здрави? Срамно е да ме намерят мъртва със скъсани чорапи, или още по-лошо, с космати крака. А мишниците? Уф, някъде четох, че космите и ноктите растат и след смъртта. За ноктите не е страшно, ама да ме погребат с мустаци? Не и не. Днес не беше ден за умиране. И без това мразя някой друг да ме къпе…