0
1569

Голата истина

Портрет на Трифон Кунев от Дечко Узунов

Книгата (изд. „Кралица Маб“, съст. Пламен Дойнов) включва фейлетони и статии от Трифон Кунев (1880–1954), публикувани между есента на 1945 и ранната пролет на 1947 г.

За първи път в книга се появяват публицистиката и документалистиката, която Кунев създава по повод нанесения му на 8 юни 1946 г. побой, както и текстове, поместени в „Народно земеделско знаме“ след излизането му от ареста на Централния софийски затвор – между ноември 1946 г. и март 1947 г.

„Голата истина. Публицистика. 1945–1947“, Трифон Кунев, съставител Пламен Дойнов, издателство „Кралица Маб“, 2020 г.

ДУМИ НА СЪСТАВИТЕЛЯ

Тази книга съдържа фейлетони и статии от Трифон Кунев (1880–1954), публикувани между есента на 1945 и ранната пролет на 1947 г. Всъщност в точния смисъл на думата множеството от текстовете са вече издадени, т.е. преди това се появяват както в книгата „Ситни-дребни като камилчета“ (1946), така и доста изчерпателно – в публикуваната посмъртно книга „От „Песни“ до „Ситни дребни като камилчета“ (1993, съст. Димитър Аврамов, Радой Ралин). Големият проблем обаче е, че публицистиката на Трифон Кунев трудно може да се намери днес в достъпен вид и тираж. Споменатите издания са изчерпани, пък и редица от статиите и фейлетоните му, излизали в опозиционната преса през 1946/1947 г. никога не са издавани в книжно тяло.

Ето защо настоящата книга се появява малко парадоксално в Колекция „Неиздадените“, за да компенсира тази двойна липса – от една страна, за да набави отново иначе издадени в различни книги публицистични текстове, а от друга, за да включи за първи път между две корици около двайсетина статии, фейлетони и документи. Тук например за първи път в книга се появява публицистиката и документалистиката, която Кунев създава по повод нанесения му на 8 юни 1946 г. побой, както и текстове, поместени в „Народно земеделско знаме“ след излизането му от ареста на Централния софийски затвор – между ноември 1946 г. и март 1947 г. Тази книга подробно очертава опозиционното присъствие на Трифон Кунев в литературно-политическата публичност след 9 септември 1944 г.
*
Трифон Кунев Бояджиев е роден на 20 февруари 1880 г. в село Ъглен, Луковитско. Завършва Априловската гимназия в Габрово и право в Софийския университет. Сътрудничи на списанията от началото на ХХ век – „Мисъл“, „Художник“, „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Българан“. Активист на Народно-либералната партия, известна като стамболовистката. Става член на нейното централно бюро през 1911 г. Редактира със Симеон Радев вестниците й „Българска независимост“ (1908) и „Воля“ (1912). Участва в трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна – като командир на 12-а Лозенградска дружина в състава на Македоно-одринското опълчение и като офицер в Първи софийски полк.

След 1919 г. преминава на страната на Българския земеделски народен съюз. Заема някои държавни длъжности. През 20-те и 30-те години сътрудничи на изданията „Победа“, „Земеделско знаме“, „Пладне“, „Кооперативна просвета“ и др. Арестуван е за кратко след преврата на 9 юни 1923 г. и след атентата в църквата „Св. Неделя“ на 16 април 1925 г. Въдворен е за една година в родното си село „като опасен за обществения ред”. През 1931 г. е избран за депутат в ХХIII Обикновено народно събрание като земеделец в листата на Народния блок, който печели изборите. През 40-те години е сред най-активните писатели, които се застъпват за българските евреи.

След преврата от 9 септември 1944 г. е избран за председател на Съюза на българските писатели и назначен за директор на Народния театър. През лятото на 1945 г. преминава на страната на новосформираната опозиция, става член на ръководството на БЗНС „Никола Петков“ и един от редакторите и авторите в опозиционния вестник „Народно земеделско знаме“. Там води рубриката „Ситни-дребни… като камилчета“, с която се превръща в най-яркото лице на интелектуалната съпротива срещу пълзящата диктатура на Отечествения фронт и на Комунистическата партия. Заради книгата си с отбрани фейлетони „Ситни-дребни като камилчета“ (1946) и статията „Едно разяснение“ (Народно земеделско знаме, бр. 100, 5 юни 1946) е арестуван на 21 юни 1946 г. Престоява в ареста 138 дни, докато на 8 ноември е освободен, защото е избран за депутат в VI Велико народно събрание от опозиционната листа на Луковитска избирателна колегия. След разгрома на опозицията през есента на 1947 г. отново е арестуван и на 14 ноември е осъден на 5 години затвор. Освободен е през януари 1951 г. и почти веднага Държавна сигурност му открива еднолична активна разработка под псевдоним Камиларя. Умира на 1 февруари 1954 г. в София.

Трифон Кунев е автор на книгите с поезия „Песни“ (1905), „Хризантеми“ (1907), „Зарници“ (1926). Фейлетоните и хумористичните му разкази излизат в книгите „Конско евенвангелие за народняците“ (1910), „Весели злополучия (книга 1 – 1919; книга 2 – 1922), „Пуне от Горна баня“ (1943) и „Ситни-дребни като камилчета” (1946). Творчеството му е събрано в две представителни издания – „Антология“ (1937) и „Стихотворения“ (1945). След 1989 г. се появяват ново издание на „Ситни-дребни като камилчета” (1992), солидният том „От „Песни“ до „Ситни дребни като камилчета” (1993) и „Стихове“ (2015).
*
В тази книга публицистиката на Трифон Кунев през 1945/1947 г. е подредена в шест дяла.
В първия се публикуват всички 50 текста (предговорът и 49 фейлетони и статии), т.е. цялата книга „Ситни-дребни като камилчета“ в нейния автентичен вид, както е според авторската воля от 1946 г.
Вторият дял включва още 64 текста от рубриката в „Народно земеделско знаме“, които не са влезли в книгата от 1946 г.
В третия дял се представят текстове на Трифон Кунев, публикувани в друг опозиционен вестник – „Свободен народ“ – в моментите през април и май 1946 г., когато „Народно земеделско знаме“ е спрян от цензурата. Те се появяват за първи път в книжно тяло.
Четвъртият дял събира статии и документи около побоя, извършен над Трифон Кунев от „неотговорни фактори“ („печатарски работници“) на 8 юни 1946 г. Те също за първи път намират място в книга.
В петия дял се поместват текстове, които Кунев публикува след излизането си от ареста – между ноември 1946 г. и март 1947 г. Почти всички от тях също се появяват за първи път в книга.
Шестият дял съдържа само един текст: последната дума на Трифон Кунев – изявление, произнесено пред Софийския областен съд на 14 ноември 1947 г., когато го осъждат на 5 години строг тъмничен затвор. Всъщност този текст може да се чете като „последна дума“ на Кунев изобщо – след това той не публикува и не казва публично нищо до края на живота си през февруари 1954 г.
Прибавени са и две приложения. Първото представя изцяло или отчасти негативни реакции срещу публицистиката на Тр. Кунев, поместени в официозите на БРП (к) и ОФ – вестниците „Работническо дело” и „Отечествен фронт”, в изданието на СБП „Литературен фронт“, сатирични комикси от седмичника „Стършел“, както и отделни документи от съдебното дело срещу него.
Във второто (критическо) приложение се предлага литературноисторически разказ за присъствието на Тр. Кунев в литературната и политическа публичност след 1944 г.
*
Както стана ясно, първият дял съдържа цялата книга „Ситни-дребни като камилчета“, издадена през втората половина на март 1946 г. Всеки следващ дял подрежда текстовете в хронологичен ред, по първа публикация, като след всеки текст е посочен източникът (периодичното издание), по който се публикува.
Настоящото издание прецизира редица текстове, поместени в тома „От „Песни“ до „Ситни дребни като камилчета” (1993) и в приложението към студията „Трифон Кунев. Досие „Камиларя“ – 1925–1954 г.“ от книгата на Цвета Трифонова „Писатели и досиета“ (2004), като представя вече публикувани в тях статии и документи в достоверния им изворов вид.
Запазени са съкращенията на думи и изрази, там където това не пречи за разбирането на смисъла. Запазен е езикът на текстовете, като са поправени очевидните правописни грешки. Някои имена, обстоятелства, неясноти или неточности са коментирани от съставителя под линия, а други са допълнени/обяснени в текстовете в квадратни скоби. На места с многоточие в квадратни скоби са отбелязани някои съкращения.
*
Благодаря на всички колеги и приятели, допринесли за осъществяването на тази книга: на преподавателите и изследователите от департамент „Нова българистика“ на НБУ; на племенника на писателя – арх. Трифон Кунев Бояджиев, който предостави някои документи от семейния архив; на участниците в националната научна конференция „140 години Трифон Кунев“ (21 февруари 2020) в Нов български университет; на Столична библиотека – за съдействието при работата с опозиционната периодика от периода 1945/1947 г.

Но най-големите благодарности са за скъпите покойници Димитър Аврамов, Радой Ралин и Цвета Трифонова – светла им памет! – личностите, които първи компетентно и ревностно представиха литературното наследство на Трифон Кунев през 90-те години на ХХ в. и в първите години на ХХI в., изследваха живота и творчеството му и проправиха пътя за следващи проучвания. Благодарност и поклон!

юни 2020 г.
Пламен Дойнов

Трифон Кунев

КАКВА ДЪРЖАВА Е БЪЛГАРИЯ

Според авторитетното мнение на г. Георги Димитров – най-авторитетно, защото той е основателят на Отечествения фронт – България не е комунистическа държава.
Според факта, че на 9 септември бяха сринати из основа всички фашистки построения, България очевидно не може да се сметне за някакво фашистко царство.
Според текста на присъдите, които с една усмивка на несериозност се прогласяват в съдилищата, споменава се името на „Симеон II, цар на българите“, но това никак не дава основание да считаме България за монархическа държава.
Според особено усърдното участие на Националния комитет във всички отрасли на държавния живот не е възможно да не се съгласим обаче, че тоя Национален комитет, заедно със своите подведомствени отечественофронтовски комитети, младежки формации, орпсови конгрегации, емоси, септемврийски организации, стопански върховни комитети, културни камари и прочее, стои в самия център на нашия държавен живот, владее го, като скромно притулва в сянка своята заповедническа фигура.
При все това въпросът: „Каква държава е България днес?“, остава открит. Ние не можем да разберем каква е формата на държавното ни устройство макар и много добре да усещаме, че управлението е в могъщите ръце на Националния комитет – могъщи, въпреки присъствието в него на множество страдалци от политическа атеросклероза като господа Добри Бодуров и Александър Оббов.
Какво е скромното, макар и героично участие на господа министрите в управлението на България, ще видим друг път.
Засега остава в сила древнобългарската поговорка:
– Покривай – че плачи, откривай – че храчи…

ДУХ ВО ВИДЕ ГОЛУБИНЕ…

Девети септември разруши от основа фашистките заблуждения в България, точно според плановете на своите сътворители и основоположници. Едни величави тезиси разпериха крилата си над нашето отечество и дадоха нови насоки на политическия, обществен и културен живот на българите.
И както при кръщението на Исуса в реката Йордан се чу глас от небето и „дух во виде голубине“ слезе над кръщението, така и над нас затрептя отечественофронтовската голубина с червените перца.
И глас от облаците прогърмя:
– Аз есм Бог твой и да не будут ини бози кроме меня. Вие сте абсолютно свободни да ми се кланяте!
И пак проехте глас от вишинето:
– Който в България не ръкопляска на Отечествения фронт, той е фашист и за него не се полага никаква свобода!
И отново се чу небесна заповед:
– Долу всичките народни заблуждения – на първо място заблуждението на християнската вяра! Вън от училищата религиозното възпитание!
И пак глас велик като йерихонска тръба разнесе неотменим приказ:
– Българите са славянско племе като русите, сърбите, македонците, поляците, чехите и словаците. Долу старите заблуждения, че всеки народ има своя история, своя народностна структура, свои политически и стопански интереси, своя политическа кристализация! Историята на българите трябва да започне от 9 септември. Всичко преди тая дата е фашистко проявление и мракобесно намерение.

И още много гръмовити гласове се чуват от отечественофронтовското небе, но за тях ще говорим други път. Имаше „демократически“ заповеди за общата изборна листа, като израз на „най-плътната демокрация“; имаше „доброволно“ събиране пари за заема, за народния дом, за свободолюбивите комитети, за банкнотолюбиви неизвестни воини в полето на новата ера; имаше нови начини за разследване по затворите и концлагерите, в които се приложиха модерни съоръжения и електрически помагала; имаше „доброволно“ образуване на колективни стопанства по селата.
Какво още ще се случи, по силата на човешкия прогрес и историческия път на възродена България, ние не знаем.
Но искаме от гълъба на светия дух в България да издаде строг приказ:
– Всички фашистки истории, които са се осмелили да твърдят нещо неугодно нам, да бъдат незабавно затрити от лицето на земята.
И желаейки да бъдем полезни на господа архитектите, които днес ръководят българската култура, ние ще препоръчаме някои народополезни отечественофронтовска мерки.
Най-напред, за да се уничтожи всеки повод за някаква великобългарска идея или повод за народна гордост, нека се изхвърли от учебниците и от всички други книги, че българите са дали азбука на останалите славяни.

После, за да разберем добре своите вековни заблуждения, да се обяви за лъжа твърдението на гръцките историци, че Самуил от Охрид и Преспа бил български цар, а че той е бил цар на македонците; освен това, нека се подчертае като зло фашистко заблуждение и прозвището, което е дадено на Василия, византийския император, който води 28 години война със Самуила. Защо гръцките летописци го наричат Българоубиец, когато, според новите историци, поети, регенти и свети духове, в Македония не са живели българи, а македонци?
Засега нека завършим днешната си беседа с енергичните отечественофронтовски думи:
– Ние не се страхуваме от атомната бомба, та с историята ли да се церемоним?

РАЗМИШЛЕНИЯ В ЛЕГЛОТО

Принуден да лежа, ето вече десетия ден, в легло, аз премислих много работи: и за себе си, и за България.
Можах да узная доколко вандалският случай с мен е възбудил негодуванието на честните и културни хора, независимо от тяхната принадлежност към правителството или опозицията. Прекрасното писмо на стария идеалист Христо К. Пунев в „Свободен народ“ ми стопли сърцето чрез своя зов за човечност . И наистина, може ли да бъде другояче, когато Пунев е от нашата възраст хора, които израснаха в България в голямото време на нейния културен разцвет – от 1890 до 1912 година – когато ние, младежите, четяхме човечните страници на Максим Горки и посяхме в сърцата си неговата крилата мисъл:
– Човекът: това звучи гордо!
Бихме могли да направим една антитеза:
– Насилието: това звучи подло!
Един-единствен глас се чу в България в полза на ония десетина души, които из засада, неочаквано, непредизвикани абсолютно нито с дума, нито с действие, на 8 юни ми нанесоха жесток побой и тоя глас принадлежи на в. „Работническо дело“. Печатният орган на РП (к) разказва баснята, че уж аз съм влязъл в пререкание и съм нападнал някакъв работник от Държавната печатница, за което тоя фантастичен работник ми нанесъл побой. И за това – разсъждава неизвестният редактор на антрифилето в комунистическия вестник – който предизвиква, така си изплаща.
Нито побойниците, нито подлият и лъжлив защитник на насилието е от ония, за които се отнасят думите на великия руски писател Максим Горки, следователно аз мога да ги отмина с презрение.
В дългите часове, които прекарвам в леглото сега, се старая да не мисля за тия зли хора, но сърцето ми е непрестанно с хилядите онези човеци, на които е оскърбено човешкото достойнство, които са насилвани, които са затваряни, които са бити, които са без свобода в затвори и концлагери, – аз мисля с любов и участие за унизените и оскърбените и от това моите собствени физически страдания почти не се усещат.
Не мога да считам никого в България за свой неприятел, защото душата ми е обременена с обич към всички българи, и ще бъда прав като смятам, че над човешката политика стои великата божия политика, която вика с голям глас:
– Човещина, повече човещина, винаги човещина!
И ако не разберем тоя глас, тежко и горко нам.

Свободен народ, бр. 122, 18.06.1946

КАКВО МИ КАЗАХА СЕЛАТА

Бях преди няколко дена в селата Телиш, Ракита и Ъглен, Луковитско. По нивята лежеше още дебел сняг на зимата, но във въздуха се чувствуваше вече дъхът на пролетта. Даже на 1 март, Тудорица, огря такова топло слънце, че по долчинките между белия сняг зашуртяха мътни поточета. Не бях дохожда по нашите села отдавна – още oт пролетта, преди да ме затворят – и много исках да аиаа старите си прители, новите политически фактори, младежите и да чуя какво мисли Великият Чичо, българският селянин земеделец. И видях, и чух.

Това, което видях ме зарадва, защото тук бяха другари от детинство, срещнах енергични и честни младежи, видях селата, в които съм израсъл. Но това, което чух не беше радостно. Селяните са политически уплашени, a стопански – смутени и объркани.

Аз заварих селата точно, когято подаваха декларации за приходите си. В с. Ракита, като беседвахме в кръчмата за разни въпроси и след като пожелавахме всички да се доде до едно вътрешно омиротворение на държавата ни, обади се един мой стар приятел:
– А бе бай Т., защо не може да се дадат цървули на нас, селяните? Погледай ни краката – досега нещо позаколвахме, кое крава, кое теле, та се обувахме, но сега се взеха строги мерки от властта и скоро ще тръгнем боси!
Някой се обади:
– Е, че като гласувахте за Офето…
Петър – така се казваше моят приятел, който, както ми пришепна опозиционерът до мен, бил станал комунист, отговори:
– Тук не е важно кой за кого е гласувал, а това, че бай Т. е луковитски народен представител, на него казваме болката си, а той да каже комуто трябва в София: Няма цървули по наште села, хората негодуват, данъци искат, ние ги плащаме, а цървули трябва да ни доставят. Изпращат някога-някога по двайсетина чифта гумени цървули, колкото да се обуят членовете на офе комитетите.
– Е, как са съставяни комитетите? Доколиото знам, в Ракита няма радикали и широки социалисти?
– Няма такива партии, ама в комитета има по два члена радикали и социалисти, та да било пълно Офето…
*
Във всички села, където ходих, злободневният въпрос е: Ще се запази ли частната собственост на селянина, ще има ли той право да обработва земята си, както намери за добре, ще може ли да разполага с нея, ще я наследят ли децата му, както той я е наследил от баща си?
*
Един друг въпрос, който повдигнаха селяните с възмущение, беше тоя:
– Наредиха да дадем декларации за дохода си, който е по високи оценки на декар и за добиче, но за разхода май не питат. Ето, не се признава никакъв разход за внуците, на ученици или студенти, а за едно селско семейство това е най-големият разход. Ние се трудим да издържаме внуците си, да им отворим очите, а разходи за това не се признават. Трябва да е недоразумение, защото ме ни се иска да повярваме, че правителството не желае да се учат децата ни…
*
Изобщо, Великият Чичо е смутен, но не отчаян. Много неща са минали през главата му – още от стари времена та до днес – а той оцеля като едни могъщ дъб, готов да срещне всяка буря, защото корените му са дълбоко скрити в земята.
Великият Чичо в България се надява изключително на своята бащина земя.

Народно земеделско знаме, бр. 53, 8.03.1947