0
574

Големият кураж днес е в киното

Tony Palmer

sffВ София той представи за пръв път пред публика новия си филм „Ноктюрно”. Изключително задълбоченият режисьорски оглед върху музиката и нейните пионери го е превърнал в един от най-известните документалисти и един от най-редовните гости на София Филм Фест. С него разговаря Цветан Цветанов.

Къде минава разделителната линия между филмите Ви за класическата музика и за рока? След два часа е прожекцията на Bird on a Wire. Нека започнем с него.

През пролетта на 1972 г. бях помолен от мениджъра на Ленард Коен да заснема филм. По това време Ленард бил казал на мениджъра си, че не би искал повече турнета. Не е знаел, че договорът му със звукозаписната компания няма да бъде подновен. Филмът беше необходим, за да не изчезне Ленард Коен от музикалната сцена. За щастие не се случи така, но от това се тревожехме. През 1972 г. без договор и турнета един музикант щеше да е мъртъв в комерсиален план. Ленард ми каза, че не иска филм, но е бил принуден от мениджъра си. На срещата с него отидох с една от стихосбирките му. „О, каза той, значи знаеш, че съм поет.” Отговорих, че първо съм го открил като поет, а много по-късно съм разбрал, че е и певец. Това разчупи ледовете. Ленард каза: „Ако направиш филма, искам да знаеш няколко неща.” Най-важното е, че той държеше да бъде подчертано политическото съдържание на песните му. Второ, не искаше да бъде обрисуван като автор на лигави любовни песнички. А също не искаше да снимаме самото турне. Намираше идеята за скучна. Казах му, че и за мен е скучна  и че не правя такива филми. Моето условие пък беше никога да не затваря вратата. Каквото и да се случеше, трябваше да ни е позволено да го заснемем. Ленард не беше много доволен, но се съгласи. Направихме прост и лек филм. Бяхме само четирима души екип. Ленард изгледа филма, вече монтиран, защото аз сам монтирам филмите си. Не че не го хареса, но се разтревожи, че може би е твърде конфликтен. Той искаше филм, който ще привлече хората. Тогава направих нещо, което никога след това не съм правил, и ми беше за урок. Казах му: „Тук е материалът, виж ти какво можеш да направиш от него.” На този етап мениджърът беше платил за филма около 30 000 и Ленард отнесе материала. Аз си помислих, че до две три седмици ще се върне с предложения. Позволих му да вземе лентите, защото го харесвах много и изпитвах към него огромно уважение. Две години по-късно Ленард дойде със своята версия, за която беше изхарчил 280 000 долара от собствените си пари. При това беше провал – той мразеше филма, не искаше да има нищо общо с него. Мисля, че той беше показан няколко пъти и след това изчезна. Сметнахме, че завинаги. Но с настъпването на интернет ерата започнах да получавам стотици писма, в които ме питаха къде е филмът Bird on a Wire. Отговарях им да питат Ленард. Междувременно го видях няколко пъти и го попитах къде е филмът. „Не знам, ти ми кажи.”, отвръщаше той. Сега знам, че не ми е казал цялата истина. Толкова се срамувал, че си е прахосал парите, че го беше сложил настрана. Сега превъртаме 36 години. Ужасно звучи – 36 години! По същото време бях заснел и 200 мотела и сега се опитахме да го почистим и издадем, защото не беше имал добро разпространение, а беше популярен. Лично аз смятам, че това е най-слабият ми филм. Франк Запа вече беше мъртъв, но мениджърът му беше жив и го помолих да ми даде оригиналния материал. Един неделен следобед той ми звънна от Холивуд, от склада, където държеше материалите със Запа. И ми каза: „Намерих 200 мотела, а в момента гледам 14 огромни кашона с надпис Bird on a Wire.” Разбрах, че сме намерили филма. Казах на мениджъра: „Подкупи когото трябва, направи каквото трябва, само изкарай кутиите от там и ми ги донеси в Лондон.” Когато пристигнаха, бях много развълнуван. Отворихме кашоните, в тях имаше 296 ролки, но напълно ръждясали. Трябваше да ги отваряме с чук. Открих, че това не е филмът, а изрезките, които не сме използвали. Бях напълно отчаян, но задържах кашоните и един летен следобед си рекох да ги подредя, защото пречеха. Започнах да ги местя из нашия склад и случайно бутнах един от тях. От него изпаднаха около 70% от оригиналния саундтрак и разбрах, че това е моята версия, защото имаше бележки с моя почерк. Имах почти целия звук, но не и картината. Тогава се върнах към тези 296 ролки, отворих ги с чук, лентите буквално се разпадаха, докато ги навивах на прожекционния апарат. Сегашният филм Bird on a Wire е реконструиран от около 3000 фрагмента, които открихме там. Всеки път, когато намерехме фрагмент, го почиствахме и го копирахме на дигитален формат, за да не може нищо повече да му се случи. Резултатът е възможно най-близък до оригиналния филм, който монтирах в 1972 г. Чак когато филмът се завъртя по кината, осъзнахме, че не е толкова лош и получава номинации на почти всеки конкурс, а публиката реагираше, както си бяхме мечтали, към края плачеха.

Пратихме на Ленард копие и той след дълго време ни отвърна само: „Радвам се, че проблемът е бил разрешен.” През 1972 г. Ленард искаше да говори за политика. Берлинската стена съществуваше и ние бяхме снимали там. Това е безценен исторически момент.

Има ли голяма разлика между документалистиката за наши съвременници и за личности от миналото, които никога няма да срещнем?

Не виждам никаква разлика. Режисирам опери на сцената и театрални постановки. Правя документални и игрални филми. Засега те са около 120. Някой ме беше попитал какво е общото между филма ми за Стравински и този за Ленън. Замислих се. Привлича ме куражът – бил той физически, интелектуален, морален, психологически, но най-вече куражът в  творчеството. Заснех филм с една от големите танцьорки на ХХ век – Марго Фонтейн, тя ми каза, че понякога се страхувала. Когато излиза на непозната сцена, може да има издатина, да не е добре изметено, да стърчи пирон. Предварително е огледала, но такива работи се случват. И сега тя трябва да скочи, това е акт на физически кураж. Защото ако нещо се обърка, това ще е краят на кариерата й. Защо се възхищавах на Джон Ленън? Защото смятах, че е невероятно смел. Не само заради музиката си, но и защото имаше политическа позиция във време, когато това не беше популярно. Хората му се присмиваха, че е луд. При Стравински е точно същото. През целия ХХ век той е вървял в посоката, за която е знаел, че е вярната. Когато хората казвали: „Това е скучно, защо ти трябваше да пренаписваш „Жар птица”, да пишеш симфонии и музика в 12 тона!”, Стравински просто продължавал. Така че, независимо дали говорим за Мария Калас, или за Ленън, общото между тях е куражът. Ленард имаше огромния кураж да е политически ангажиран. Само той и Боб Дилън бяха такива. Тогава им се присмиваха, но днес можем да видим колко точно са описали онази политическа и социална обстановка. При Вагнер е същото. Той е прекарал 25 години от живота си като издирван престъпник. „Вагнер – жив или мъртъв. Награда –  500 талера.” Защото участвал в революцията. И през това време написал повечето от познатите ни големи творби. Това изисква феноменална смелост. Непрестанно трябвало да моли за пари, нямал подкрепата на Британския съвет или подобни институции. Вървял по своя път и пишел великите си творби. Това изисква колосален кураж. Да създаваш нови неща, въпреки че нямаш нито подкрепа, нито пари, нищо от обичайните неща, на които ние с вас разчитаме. Един хляб не можел да си купи.

Виждате ли в новите поколения творци такъв кураж?

Последният по хронология, за когото се сещам, е Бенджамин Бритън, за него направих вече пети филм. Познавах го много добре, но той не беше много лесен за опознаване. Гениите обикновено не са. Макар да изглеждат като нас, те са съвсем различни, много специални във всеки аспект.  Той също беше невероятно ангажиран политически. С музиката си се бореше срещу войната и насилието. Интервюирахме и Питър Селърс, неговия режисьор, който говори за куража. Мисля, че Питър Селърс също показва колосална смелост, като не спира да припомня на публиката, че животът не е така сладък, както изглежда, че всъщност е много труден. През ХХ век големият пример, разбира се, е Шостакович, който приемал всеки свой ден за последен, очаквал да го отведат и разстрелят. Но някак оцелял. И някак написал музика, която абсолютно точно описва живота по времето на Сталин. Ако ме питаш дали някой от поп певците днес показва кураж, отговорът е: „Не”. От класическите музиканти може би Джон Адамс е такъв. Той е много интересен композитор, който също се опитва да опише днешния свят. Какво се случва с поп музиката? Ако гледаш наградите на MTV и се запиташ: има ли това нещо общо с музиката – не, нищичко. Това е мерзост! Големият кураж днес се наблюдава най-вече в киното. Говоря и за комерсиални продукции. Дори само ако разгледаме каталога на София Филм Фест, виждаме примери за смелост –  сещам се за „Любов” на Ханеке. Двама старци за герои и нищо не се случва. Но това е един от най-изтощителните и вълнуващи филми, които някога съм гледал. Не можеш да си представиш такова нещо в комерсиалното кино, там никой не би дал пари за това. Но Ханеке направи филма и всички знаем какво стана след това. За да направиш нещо такова, ти трябва кураж.

Всяка поява на Даниел Дей-Луис е невероятна смелост – да направиш портрет на Линкълн, който не звучи като Грегъри Пек, е изумителен кураж от страна на един актьор. Филмовите фестивали са пълни с филми, които са много арт, но се показват на три места и никога повече. Но аз говоря за филми, които се гледат и са комерсиални. Тази година Оскарите бяха безкрайно интересни. Бен Афлек е играл в 10 ужасни филма, абсолютни издънки. За него напразно са хвърлени десетки милиони долари, повече от всеки друг актьор. Може би с изключение на Дъстин Хофман. Появява се Бен Афлек и казва: „Арго” е интересна история. Искам да играя в нея. И дори да я режисирам!” И успява да убеди Джордж Клуни. Интересното е, че тук ключовата фигура е Клуни. Всеки път, когато той направи филм, това е акт на извънреден кураж. Хора с този вид смелост ме привличат, независимо в коя сфера на изкуството и в коя епоха се изявяват.

За кой ваш филм околните са реагирали с недоверие?

За повечето. Не за всички, де. Естествено, човек винаги се интересува най-много от последния си филм. В момента снимам друг, но с „Ноктюрно” беше така. Вече бях направил 4 филма за Бенджамин Бритън. „Но ти вече си правил това! Защо още един? Не можеш ли да измислиш нещо ново?” Казах им да гледат филма и тогава да коментират. В София  е неговата премиера. Засега имаме една рецензия от критик, който пожела да го види предварително. Не ни е позволено да я публикуваме, докато филмът не бъде показан в Англия. Но първото й изречение е: „Рядко, да не кажа никога, не съм виждал толкова дълбоко затормозяващ филм. Много разстройващ.”

Важно ли е за вас публиката да харесва филмите ви?

Не мисля за публиката, докато снимам. Разбира се, приятно ми е публиката да харесва филмите ми. Но те са сложни. Понякога се налагат няколко гледания, за да ги разбереш. Вчера получих имейл, в който ми пишеха: „Гледах филма ви 10 пъти и мисля, че започнах да го разбирам. Първоначално просто ме помиташе емоционално.”

И ето 35-40 години след като заснехме филма за Мария Калас, той все още я описва най-добре. След петдесетина години хората ще гледат „Ноктюрно”, ако искат да разберат Бенджамин Бритън. Не можеш да мислиш за това, докато снимаш. Подобна мисъл би могла да те смаже.

Превод Яна Пункина