В едно късно писмо от януари 1994 г. Здравко Недков, който е сред най-проникновените критици на Иван-Цаневата поезия, но по това време вече е извършил обратна миграция към село, признава на своя приятел:
„Навремето, когато в сп. „Пламък“ излезе прекрасното ти стихотворение „Паметна плоча“, аз го възприех не само като отрицание на насаждания тогава модел на героизма, но и като стихотворение за пътя, по който се става неусетно голям поет. Винаги съм го считал за едно от най-автобиографичните ти стихотворения.“[1]
Старият приятел е забелязал и признал нещо, за което понякога се говори спорадично, на пресекулки, между два разговора сред познати: в българската литература има такова значимо присъствие, за чието търпеливо и неусетно открояване през годините тепърва трябва да се търсят точни думи.
Днес това е съвсем очевидно. Постепенно, но категорично Иван Цанев (р. 30 ноември 1941) става един от най-големите поети на България. В литературноисторически аспект значението му аналогично може да се съизмери със стореното от Атанас Далчев. Ако Далчев със своята „предметност“ преодолява символизма, за да открие нов поетически, езиков и ценностен свят в българската поезия след войните от началото на ХХ век, Иван Цанев в друго време – на тоталитарната Народна република – отправя предизвикателството лирически да се противопостави на социалистическия реализъм (в т.ч. на неговия реформиран „априлски“ вариант) и да предложи „нова предметност“, която днес се откроява като многосъставна алтернативна традиция, продължена от нови поети след 1989 г.
*
Иван Цанев е сред най-тълкуваните и най-обичаните поети след средата на ХХ век. На него са посветени стотици статии, рецензии, бележки, книги, дисертации. Но и стихотворения. Затова всяко писане за творчеството му трябва да помни това богато наследство от интерпретации и посвещения. Появата на тази книга се дължи на много критици и изследователи, които през годините са добавяли важни щрихи към образа на неговата поезия и литературна личност. В началото стоят отзиви, статии и портрети от Симеон Янев, Любомир Стаматов, Минко Бенчев, Петър Караангов, Иван Цветков, Здравко Чолаков, Атанас Лазовски, Панко Анчев, Здравко Недков, Румяна Узунова, Светлозар Игов, Божидар Кунчев, Иван Радев, Марин Георгиев, Христо Трендафилов и толкова още критици и литератори… Веднага след началото на ХХІ век започват да излизат книгите за поета: първата – „Поезията на Иван Цанев“ (2001) от Светлозар Игов и другата – „Четирисезонни кодировки. Поезията за деца на Иван Цанев“ (2005) от Димитър Костадинов. През 90-те и в началото на новия век не секват критическите рецензии, есета, студии – от Иван Методиев, Катя Зографова, Розалия Ликова, Антоанета Алипиева, Юлиан Жилиев, Михаил Неделчев, Вихрен Чернокожев, Едвин Сугарев, Никола Иванов, Милена Кирова, Марин Бодаков, Пламен Антов, Митко Новков, Светлана Стойчева… През последните десетина години идват още няколко ключови критически и научни книги, в които Иван-Цаневото творчество получава богати интерпретации и цялостно осмисляне: сборникът с изследвания, статии и есета „Иван Цанев в българската литература и култура“ (2012), дисертацията на Пламен Пенев, въплътена в „Два тома за Иван Цанев“ (2014), разножанровият сборник „Между два разговора с И. Ц. Признания и отзиви, слова и посвещения“ (2017), за да стигнем до съставеното от Симеон Янев издание със стари и нови прочити „Поетическото полувековие на Иван Цанев“ (2021).
Няма спор, че Иван-Цаневото творчество притежава сериозна критическа и вече литературноисторическа традиция. Не е възможно да се каже нова дума за него, ако написаното за поета не бъде опознато и поне отчасти коментирано, с приемане или отхвърляне, но със сигурност – с търсене на скритите залежи в планината от тълкувания.
*
Често се говори за уроците на Атанас Далчев, които Иван Цанев следва, преосмисля и развива по свой начин. Съвпаденията и разминаванията между двамата могат да бъдат всякакви. Но всеки от тях споделя едно същностно послание: Да мислим поезията. И при двамата рефлексиите върху творчеството, върху направата и тайните на стиха достигат предела на саморазбирането. Можем да съжаляваме, че Иван Цанев не е написал свои фрагменти, подобни на Далчевите. Но това е въпрос на личен стил и натюрел, на темперамент и дори на жанрово самосъзнание у всеки автор. И без специални фрагменти обаче Иван Цанев мисли поезията – в собствените си стихотворения и в техните различни версии. Той показва нагледно, чрез конкретни лирически тектове и пренаписвания, чрез препратки към други поети и в диалози с тях, как поезията мисли самата себе си. Дава на всеки читател ключ, с който да отвори неизброими врати към разклоняващите значения на образ и метафора, на фраза и стих. Защото зад това самосъзнание на поезията стои търпеливият стремеж на Иван Цанев към постигане на съвършения изказ – онзи кротък триумф на езика, в който припламва човешка радост от самото сполучено изричане и записване: Поезията е тук и Поетът сред нас е нейният пророк.
ноември 2021 г.
Вариант на предговора към сложената под печат книга „Изковаване на шедьовъра: Иван Цанев“, изд. „Кралица Маб“, Департамент „Нова българистика“ на НБУ.
[1] Писмото на Здравко Недков е изпратено от село Липница и датирано 7 януари 1994 г. Тук се цитира по: Между два разговора с И. Ц. Признания и отзиви, слова и посвещения. Стигмати. Артграф. С., 2017, с. 295.
Юбилейни четения в чест на 80-годишнината на Иван Цанев
На 30 ноември, когато Иван Цанев празнува своя 80-и рожден ден, ще се състоят три премиери:
– на антологичната книга „Археологически разкопки“ от Иван Цанев (изд. „Жанет 45“);
– на брой 38/ 2021 г. на „Литературен вестник“ – под наслов „Осемдесетият хребет на Иван Цанев“;
– на критическата книга „Изковаване на шедьовъра: Иван Цанев“ (изд. „Кралица Маб“).
Организатори са Нов български университет, Издателство „Жанет 45“, Издателство „Кралица Маб“, „Литературен вестник“, Столична библиотека.
На 30 ноември 2021 г. (вторник), от 18 часа в Американския център на Столичната библиотека.
