2
994

Големият световен безпорядък

Живеем във време на радикално разбъркване. Със съответното заблатяване на политическия пейзаж у нас, където на повърхността периодично изплуват скандални мехури, стърчат в готовност гологлави популисти, че и прелитат руски чайки. Сиреч, утаяват се неща, предвещаващи проблеми.

Следващите редове обаче са размисъл за това как българското ни безредие се вписва в глобалната световна парадигма на хаоса, която е повече от стряскаща. И то поради редица причини.

Институциите и правилата, установени след Втората световна война, днес видимо не сработват. ООН е по-безпомощна от всякога в кризи като севернокорейската, парирана от срещуположните интереси на САЩ, Китай и Русия.

Десет години след втората по големина финансова криза в света (след онази от 1929-1931 г.) икономическият растеж се връща на равнища от 3,5%  (6,9% в Китай, 2,2% в САЩ и в еврозоната). Въпреки това водещи макроикономисти предупреждават, че подобрението на икономическата конюнктура е крехко: монетарните напрежения се изострят, за което свидетелства спадът на долара и покачването на еврото с 15% от началото на годината. Икономическият протекционизъм и политическият популизъм на редица места охотно си подават ръка. В резултат на което, според прогнозата на френския макроикономист Никола Баверез, се очертават поне две неща: отчетливо фрагментиране на икономическото пространство и глобални търговски войни.

А пък политическите войни не липсват. Хаосът в Близкия Изток е доста далеч от всяко реално решение (там, освен противопоставянето между САЩ и Русия, допълнително се изостриха и напреженията в триъгълника Иран-Турция-Саудитска Арабия). Севернокорейската ядрена криза пък още по-силно обтегна отношенията между САЩ и Китай (без никой да е наясно как точно ще реагира Доналд Тръмп).

Впрочем цяла Азия днес е територия на сериозни конфликти, сякаш идващи да подскажат, че Втората световна война съвсем не е приключила. Има сериозни териториални конфликти между Индия и Пакистан, Китай и Тайван, а Северна и Южна Корея изобщо не признават съществуването си като държави.

Така че проблемът с ядрения арсенал на Северна Корея само идва да ни отвори очите за една тревожна реалност: очертават се два големи ядрени театъра в света – Азия и Европа.

Проблемът на Европа (упоменат и в нашата военна доктрина, вдигнала „много шум за нищо”) е очевиден: агресивната руска политика и дрънкането на оръжия след анексията на Крим ни връща към напреженията от Студената война и политиката на „сдържането”, прилагана по отношение на СССР.

Докато поредният севернокорейски ядрен опит допълнително разбърква картите в колодата. Изненадата е, че заплахата идва от най-динозавърския комунистически режим в света, който през 2017 г. разполага с ядрени технологии, съществуващи от… 1950 г. Ала това не намалява заплахата. Въпросът е какво цели тоталитарният режим в Пхенян, пъчещ сега гърди със своя „ядрен национализъм” (Брюно Тертре)? Най-вероятно – временно сплотяване на редиците и национално „опиянение”, породено от чувството за заплаха, на която е подложен светът от деветата (и най-неуправляема) ядрена сила в света. В един телевизионен репортаж, излъчен тези дни, американски войник в демилитаризираната зона между двете Кореи, сочи севернокорейците отсреща с думите: „Тези дни те изглеждат по-големи”.

Но най-големият проблемът в големия световен безпорядък е, че конкретните възможности за изход от ситуацията липсват.

Ясно е, че пряка военна намеса в Северна Корея носи колосален риск (а и Южна Корея, най-засегната от конфликта, е категорично против).

Прилагането на санкции срещу Пхенян досега не даде конкретни резултати (включително заради китайската позиция на „полуподкрепа” на режима).

Опитът за други възможни намеси – включително и чрез кибератаки – също се оказа неплодотворен.

Остава възможността за преговори по модела, по който те се провеждат от години с Иран. Може би едни такива преговори биха могли да постигнат известно „ядрено разведряване” с режима на Ким Чен Ун, ала въпросът е за „ответната цена”.

Изтегляне на част от американския контингент от района на двете Кореи (което пък също крие определен риск)?

Има обаче една съществена разлика между Северна Корея и Иран. Режимът в Техеран не беше отишъл толкова напред в ядрените си опити и ги използваше като средство за легитимиране на ролята си в глобалните процеси. Иран винаги е демонстрирал желание да остане в легалната рамка на  международните отношения (въпреки нелегалната рамка на ядрената си програма).

Северна Корея не крие амбициите си да изостри ситуацията. През 2007 г. в Сирия бе открит севернокорейски реактор, унищожен тутакси след това от Израел. А в момента не само в САЩ, но и в Европа трескаво пресмятат докъде биха могли да стигнат севернокорейските междуконтинентални ракети, чийто обсег е около 10 000 км.

Вярно е, че ядрено оръжие не е било използвано никъде в света след 1945 г., въпреки огромните страхове.

Ала това едва ли носи успокоение за някого.

Най-малкото заради налудничавостите на севернокорейския „ядрен национализъм”.

Или пък заради уверенията в София на руския главен прокурор Юрий Чайка (с примери от филма на Сергей Айзенщайн „Александър Невски”), че „Русия никога не е била агресор”.

Поне шест страни-членки на ЕС (Финландия, Полша, Литва, Латвия, Естония и Румъния) са на коренно противоположно мнение.

А пък българският опит след 1944 г. (както и да четем историята) не носи никакво успокоение в рамките на новото историческо безредие.

Въпросът е дали преигравайки наново Студената война, ще съумеем поне да се върнем наново към нейната основа – към онова „равновесие на страха”, сдържащо различните играчи на световната сцена.

Сиреч към добре известната формула на Реймон Арон – „Невъзможен мир, но малко вероятна война”.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015) и „Българската дилема“ („Хермес“, 2017).

Предишна статияАнхели / Бащата на чумавите
Следваща статияЗа нравствената чистота

2 КОМЕНТАРИ

  1. Интелектуалът е притеснен. вайка се и ни приканва да се притесняваме с него. Ние сме дебелокожи и не разбираме трепетите. правилата след всв не работят, изплаква притесненият. Слава богу, викаме ние, тава бяхме в руската зона. ООН не работи, хленчи инелектуала

  2. Интелектуалът е притеснен. вайка се и ни приканва да се притесняваме с него. Ние сме дебелокожи и не разбираме трепетите.
    правилата след всв не работят, изплаква притесненият. Слава богу, викаме ние, тава бяхме в руската зона. ООН не работи, хленчи инелектуала.
    А кога е работило, питаме ние. Няма разтеж, сополиви се онзи. Време е за война значи, репчим и ние. Ама вижте хаоса в близкия изток, настоява трепетливия. На Нас изтокът не ни е близък, гневим се ние, агаряните имат голем прираст на населението който трябва да унищожат във вайна… Ама Европа, рони крокодилски франкофона… Европа да с стегне, махате с ръце ние, гъдела на Меркел за работна ръка ние не можем да го чешем. Вижте С.Корея, мрънка уърд процесора… там нема новина, казваме отегчени, Русия и Китай се гаврят с Тръмп… А чухте ли Чайка? мачка каскета уплашения. Русия не е агресор, казваме, тя си брани планетата. Която е нейна. Те искат мир ( света).
    изхожайки от опита кайто имаме с притеснените нищо чудно не се е случило. Просто притеснените се опитват да завъдят вътрешен живот. богат. и претенциозен. Не им се връзвайте.