0
1121

Голем

picture2

Сборникът с творби на Густав Майринк излиза в поредицата „Върхове“ на издателство „Изток-Запад“. Прочетете послеслова на Светослав Минков от изданието на Филип Чипев от 1926 г., бележката на редактора на изданието на Майринк от 1988 г. на „Народна култура“ Федя Филкова, както и откъс от „Голем“.

mairimg1Освен „Голем“ – първата новела на Майринк, и „Белият доминиканец“, изданието включва и пет разказа на австрийският писател. „Голем“ е първата новела на Майринк. Още с излизането си през 1914 г. изданието добива популярност и реализира големи продажби. Действието се развива в еврейското гето на Прага. Будуването и действителността се преплитат със сънища и халюцинации, а читателите трябва сами да решат кои от случващите се събития са реални. „Белият доминиканец“ представя духовните търсения и дълбините на познанието, до които достига главният герой. Майринк притежава таланта на изкусен разказвач. Познанията му в сферата на окултното, мистиката, символиката правят произведенията му многопластови и дълбоки.

Сборникът с творби на Густав Майринк e в превод на писателя Светослав Минков, илюстрациите са на Петър Станимиров.

Густав Майринк е писател, драматург и преводач, роден във Виена през 1868 г. Той е незаконороден син на актриса и държавен министър. Густав е отгледан от майка си, като заради нейната професия двамата пътуват много. През 1883 г. семейството се установява в Прага, където Майринк прекарва следващите двадесет години от живота си. Градът заема централно място в творчеството на писателя; смята се, че Прага на Майринк е един от най-добре описаните градове в литературата. Когато е на 24 години, решава да се самоубие, но точно в този момент някой поставя окултна брошура под вратата му. Писателят приема това като знак от съдбата и решава да продължи живота си. Майринк започва да се занимава с изучаване на окултното, кабала и източния мистицизъм. В книгите му присъстват редица окултни традиции. Неслучайно той е смятан за най-значимия немскоезичен автор на свръхестествена проза. Характерни за творчеството му са психологията и експресионизмът. Самият Майринк превежда редица окултни книги, в това число и египетската „Книга на мъртвите“. Писателят има собствена банкова компания в Прага. През 1902 г. срещу него постъпва донос за измама. Майринк е арестуван и прекарва два месеца в затвора. Впоследствие той е оправдан и освободен, но огорчен напуска града. От 1911 г. до края на дните си живее в малкото баварско градче Щарнберг. Домът му е известен под името Къщата при последния фенер. Къща със същото название присъства и в романа му „Голем“. При инцидент със ски синът на автора остава инвалид. Младият мъж се самоубива на 24 години – на възрастта, на която преди години баща му също е искал да сложи край на живота си. Густав Майринк умира шест месеца след своя наследник на 4 декември 1932 г. в Щарнберг.

Густав Майринк, „Голем. Белият доминиканец“, изд. „Изток-Запад“, 2015 г., превод Светослав Минков, илюстрации Петър Станимиров, 22 лв.

 

Густав Майринк

(1868–1932)

Ние няма да го видим на палубата на някой океански параход, изправен пред миражите на хоризонта с онова весело сърце, което търси приключения. Няма да го срещнем и в игралните клубове или в кабаретата, където кипи пияната музика на джазбенд.

Окото му е сляпо под монокъла. Светлата копринена пижама го прави смешен.

Привечер неговата тънка фигура, загърната до шията в черно старомодно облекло, минава край езерото на малкото баварско селце Щарнберг. Спира се, гледа закъснелите лодки – сетне изчезва в къщата при Последния фенер.

Густав Майринк ни напомня оня древен мъдрец, чийто живот е заключен в тревожния копнеж на Фауст.

Душата му бди над изровените изпод вековете книги, пие блясъка на тяхната мъдрост и сама се превръща в сияние. Той търси Абсолюта на Битие­то в прашната реторта на алхимиците и знае магичните заклинания, които възкресяват из мрака всички чудовища на легендите.

Голем, Зеленото лице, Валпургиевата нощ, Белият доминиканец са изградени върху онази тайна философия, която се крие зад скрижалите на Хермес Трисмегист или зад пророческите сънища на Парацелз, Сведенборг и редица други адепти.

Романите на Майринк са требници на магията, мистични откровения и сомнамбулни съзерцания, страшни кошмарни огледала, в които горят много­образните преображения на дявола и архангела.

Неговите творби минават отвъд узаконеното изкуство и затова са чужди на учителите на схоластиката, които се опитват да ги тълкуват понякога, за да посочат автора им като опасен враг на немския национализъм.

Преди всичко Густав Майринк е маг. И ако редовете, що се нижат под перото му, трябва да носят белега на изкуството, тогава нека неговото име бъде изсечено върху златната гробница на оня тъмен кипарисов остров, където почиват всички рицари от династията на Хофман.

Светослав Минков

(1902–1966)

Бележка на редактора на изданието на Густав Майринк от 1988 г. на „Народна култура“

Преводът на Светослав Минков на романа „Голем“ на австрийския писател Густав Майринк излиза за пръв път на български език през 1926 г. в издателство „Ф. Чипев“ в София, като на заглавната страница на книгата е отпечатана репродукция на известния по онова време портрет на Майринк, нарисуван от австрийския художник и поет Оскар Кокошка. Това обаче не е единственият превод на Светослав Минков на произведение от Майринк – по-късно той превежда подборка от негови разкази, които излизат под заглавие „Кардиналът Напелус“ в издателство „Ив. Г. Игнатов & синове “ през 1927 г., а през 1931 г. в същото издателство излиза и преведеният от Минков друг роман на Майринк, „Белият доминиканец“, под №24 на библиотека „Любими романи“. Като се изключи разказът „Лилавата смърт“ на Майринк, преведен от Крум Йорданов и поместен в един сборник с разкази, появил се през 1938 г. в библиотека „Всемирна литература“, Светослав Минков е така да се каже основният преводач на Густав Майринк от онова време.

В настоящото издание преводът на Светослав Минков се печата изцяло, без съществени промени и съкращения. Осъвременен е единствено правописът според сегашните правописни норми, както и отделни транскрипции на имена с оглед на по-доброто разбиране от страна на днешния читател. В превода са запазени и всички остарели вече думи и езикови форми (като вехтар, морфий, решетчест и много други), а така също и различната на някои места от оригинала последователност на отделни изречения. При сравняване с оригинала се установи още, че на две места в книгата има и два неголеми непреведени пасажа, но тъй като няма точни данни по кое немско издание е работил Светослав Минков, се реши да не се добавя пропуснатото, още повече че то не е съществено за повествованието на творбата. В оригиналното издание от 1926 г. липсват също така каквито и да било обяснения на отделни имена и понятия, докато в новото някои такива обективно се налагат. Издателството се надява, че българският читател ще оцени по достойнство превода на Светослав Минков, направен преди повече от шест десетилетия, но останал като безценен влог в нашата преводна книжнина.

Федя Филкова

Самоописание на писателя 

Густав Майринк

Живее: в Щарнберг при Мюнхен.

Роден: във Виена на 19 януари 1868 г.

Поданство: баварско.

Религия: първоначално протестант, сега будист от северната школа.

Образование: гимназия в Мюнхен, Хамбург, Прага, търговска академия в Прага.

Занятие: бивш банкер в Прага, после редактор във Виена. От 1900 г. пише книги.

Височина: 1,73 м.

Тегло: 64 кг.

Гръдна обиколка: при издишване – 95 см, при вдишване – 103 см.

Обиколка на мишците (бицепсите): 30 см.

Обиколка на бедрото: 59 см.

Обиколка на прасците: 34 см.

Политически убеждения: никакви.

Отношение към литературата и поезията: никакво. Той заявява, че неговите творби нямат нищо общо с тях. Казва също така, че това, което пише, е възникнало по силата на „магично“ внушение. То не е свързано с рецептите и правилата на така нареченото „изкуство“ и следователно има твърде малко допирни точки с това, което гимназиалният учител от всички категории разбира под изкуство и литература. Той не вярва, че би могло да се даде общо мнение за неговите творби, защото те са градени върху „магичното“ внушение. Във всеки отделен читател те би трябвало да будят различни образи, мис­ли и чувства и тъкмо това е тяхната цел, а не стремеж да съблюдават каквито и да било рецепти за „изкуството“.

Отношение към театъра: той вярва, че и театърът няма нищо общо с изкуството, ала все пак предпочита да запази отрицателното си мнение за него.

Лични особености: на частни писма не отговаря, гости не приема и сам не прави посещения.

 

Голем

 

ГЛАВА ПЪРВА

СЪН

Лунната светлина пада на края на леглото, върху нозете ми, и лежи там като голям, светъл и плосък камък.

Когато пълният месец намалява своя кръг и лявата му половина почне да тъмнее – също като лицето на застаряващ човек, което съхне и се покрива с бръчки, – тогава през тия нощни часове ме обхваща тежка и мъчителна тревога.

Аз не спя и не бдя, и в душата ми се вливат сред някаква просъница преживяното с прочетеното и чутото като поток от различни багри и чистота.

Преди да си легна аз четях житието на Гаутама Буда и през съзнанието ми минаваше винаги все отначало, в хиляди образи едно изречение:

„Една врана летяла към някакъв камък, който приличал на къс сланина, и си мислела: тук има сигурно нещо вкусно. Но понеже тя не намерила нищо вкусно там, хвръкнала нататък. Както враната, която приближила камъка, така и ние – търсещите – напускаме аскета Гаутама, щом той престане да ни се нрави.“

И образът на камъка, който прилича на къс сланина, възкръсва в мозъка ми като нещо чудовищно: аз вървя низ пресъхналото корито на някаква река и събирам гладки камъчета. Сиво-сини, поръсени с лъскав прах, за които мисля, разсъждавам и все пак не зная какво да правя с тях – после черни, със серистожълти петна като вкаменени опити на някое дете, искащи грубо да изобразят ярко обагрен с капчици дъждовник.

Иска ми се да хвърля тези камъни далеч от мен, но те падат винаги от ръката ми и аз не мога да ги прогоня от моя поглед.

Всички камъни, които са играли някаква роля в живота ми, изникват наоколо.

Някои от тях се мъчат насила да излязат на светлина изпод пясъка – също като големи люспести раци във време на отлив – и желаят сякаш на всяка цена да привлекат погледа ми върху себе си, за да ми разкажат неща с безкрайно значение.

Други – изнемогнали – падат без сила обратно в леговищата си, без да кажат някоя дума поне.

Понякога се пробуждам из мрачината на тези просъници и виждам повторно за миг лунната светлина на края на леглото върху нозете ми, която лежи там като голям, светъл и плосък камък. Но после съзнанието ми гасне отново и аз търся пипнешком, като сляп, камъка, който ме мъчи – който лежи навярно скрит някъде в остатъците от моите спомени и изглежда като къс сланина.

До него в земята се изливаше някога една дъждовна тръба, мисля аз – извита в тъп ъгъл, с разядени от ръжда краища – и искам да възкреся насила в душата си тази картина, за да измамя тревожните си мисли и ги успокоя със сън.

Това не ми се удаваше.

Винаги отново и отново твърдеше с безумно упорство някакъв неотклоним глас вътре в мен – неуморно, също като капак на прозорец, който вятърът блъска о стената в равни интервали от време: това е съвсем друго, това съвсем не е камъкът, който прилича на къс сланина.

И аз не можех да се откъсна от този глас.

Макар да възразявам хиляди пъти, че всичко това съвсем не е важно, след кратко мълчание гласът се пробужда незабелязано пак и почва упорито отначало: добре, добре, така да бъде, но все пак това не е камъкът, който прилича на къс сланина.

Обхваща ме бавно едно непоносимо чувство на безпомощност.

Какво стана по-нататък – не зная. Доброволно ли престанах да се съпротив­лявам, или мислите ме бяха победили и сковали?

Зная само, че моето спящо тяло лежи в леглото, че чувствата ми са отделени и не са свързани повече с него.

Кой е сега „аз“, иска ми се да попитам внезапно, но си спомням веднага, че ми липсва органът, с който мога да задавам въпроси. Освен това се страхувам, че глупавият глас ще се пробуди пак и ще започне отново безкрайната реч за камъка и сланината.

И аз се отказвам от всякакъв опит.

 

ГЛАВА ВТОРА

ДЕН

Намерих се неочаквано сред някакъв тъмен двор и през червеникавия свод на една врата видях отсреща – на другата страна на тясната и мръсна улица – един вехтар евреин. Той стоеше облегнат до една изба, под чиято стряха бяха накачени стари железни вехтории, счупени сечива, ръждясали стремена и кънки и много други непотребни предмети.

От тази картина лъхаше мъчителното еднообразие, присъщо на всяко едно от ония впечатления, които всеки ден редовно прекрачват прага на нашето възприятие като просяци. Тя не будеше в душата ми нито любопитство, нито учудване.

Струваше ми се, че живея от дълго време в околността на тая къща. Но и това чувство не запечатваше някакво по-дълбоко впечатление у мен, въпреки че то се различаваше тъй рязко от всичко, което бях изпитал неотдавна, различаваше се и от това как, по какъв начин бях попаднал тук.

Навярно аз съм чел или слушал някъде за странното сравнение между някакъв камък и къс сланина, помислих неочаквано, когато почнах да се изкачвам по изтритите стъпала към стаята си и хвърлих поглед върху мазния вид на каменната стълба.

Тогава чух стъпки горе, над мен, и когато стигнах пред вратата си, видях, че това е четиринадесетгодишната червенокоса Розина на вехтаря Аарон Васертрум. Трябваше да мина плътно край нея, тя стоеше гърбом към перилата и се извиваше сластно назад. Мръсните ѝ ръце бяха заловени о железните пръчки за опора и забелязах как голите ѝ лакти светеха в сивия полумрак.

Помъчих се да избегна нейните погледи. Непоносима ми беше нахалната ѝ усмивка и това восъчно лице на детско конче за люлеене.

Тя има сигурно крехко бяло тяло като тритона, който видях неотдавна в клетката с дъждовници у един продавач на птици, почувствах аз.

Ресниците на червенокосите хора будят у мен също такова отвращение, както ресниците на някое питомно зайче.

Отворих и бързо блъснах вратата зад себе си.

От моя прозорец можех да виждам вехтаря Аарон Васертрум, който стоеше пред дюкянчето си. Той беше облегнат до входа на тъмния свод и режеше ноктите на ръцете си с някакви остри клещички.

Негова дъщеря или внучка беше червенокосата Розина? Той не приличаше никак на нея.

Между еврейските образи, които виждам всеки ден по Ханпасгасе, различавам твърде ясно различните родове: те не могат да се изгладят дори и с най-близкото родство на отделните индивиди – тъй както не може да се смеси маслото с водата. Затова човек не трябва да казва: ето, това са братя или това – баща и син. Този принадлежи към един род, а онзи към друг; това е всичко, което може да се прочете по чертите на лицата им.

Но какво значение би имало, ако самата Розина, да кажем, приличаше на вехтаря. Тези родове хранят помежду си някакво спотаено отвращение и ненавист, която изпъква понякога налице, въпреки тясната кръвна връзка – но те умеят да скриват всичко от външния свят, като че пазят някаква опасна тайна.

Никой от тях не издава тази тайна и в своето съгласие те приличат на ненавиждащи се слепци, които са вкопчени за кално въже: един с две ръце, друг – без желание, само с единия пръст – всички обаче беснеят от суеверния страх, който ги заплашва с неизбежна гибел само ако общата опора се изплъзне от ръцете им и те се разделят помежду си.

Розина принадлежи към онзи род, чийто червенокос тип е още по-отвратителен от другите. Техните мъже са тесногръди и имат пилешки шии с изпъкнали адамови ябълки. Всичко в тях изглежда покрито с лунички, цял живот тези мъже изнемогват в огнени мъки – водят вечна непрекъсната и безплодна борба със страстите си, измъчвани постоянно от някакъв противен страх за своето здраве.

Не ми беше ясно защо вярвах, че Розина има някакви роднински връзки с вехтаря Васертрум. Та аз никога не я бях виждал заедно със стареца и никога не бях ги слушал да разговарят помежду си.

Тя прекарваше цялото си време в нашия двор или се криеше в тъмните ъгли и входове на къщата ни. Навярно всички мои съседи мислят, че тя е близка родственица или най-малкото храненица на вехтаря, а аз все пак съм убеден, че никой не би могъл да даде поне едно доказателство за това.

Поисках да откъсна мислите си от Розина и загледах през отворения прозорец на стаята си вън, по Ханпасгасе.

Аарон Васертрум почувства сякаш погледа ми върху себе си и неочаквано вдиг­на глава. Той имаше неподвижно и грозно лице с кръгли риби очи и разцепена горна устна като на заек. Струваше ми се, че това е някакъв човек-паяк, който усеща и най-лекото докосване до мрежата си, макар да се преструва на безчувствен.

От какво живее той? Какво мисли и какви са неговите намерения?

Не знаех.

По ръбовете на стените в дюкянчето му висят непокътнати с дни и години все едни и същи мъртви и непотребни предмети.

Мога да ги преброя със затворени очи: ето превития тенекиен тромпет без клапи, ето пожълтялата книжна картина със странно строени войници. После един венец от ръждясали шпори върху плесенясал ремък и други полуизгнили вехтории.

А отпред на земята, плътно струпани един връз друг – тъй че никой не може да прекрачи прага на дюкянчето – се намират цял куп кръгли железни капаци за печки.

Броят на тези неща нито расте, нито намалява и ако някой минувач се спре наистина тук и попита за цената на този или онзи предмет, вехтарят изпада в силно раздразнение. Тогава той вдига заплашително своята разцепена заешка устна и бъбри с гърления си заекващ глас нещо неразбираемо – тъй че купувачът губи всяко желание да разпитва по-нататък и плахо побързва да се отдалечи.

Погледът на Аарон Васертрум се изплъзна светкавично бързо от очите ми и спря с внимание върху голите стени на прилепения до моя прозорец дом.

Какво гледа той там?

Къщата стои с гръб към Ханпасгасе и прозорците ѝ са извърнати към двора! Само един от тях гледа към улицата.

В този миг в стаята, която се намира на еднаква височина с моя етаж – мисля, че това е някакво ъгловато ателие на художник – влезе сякаш случайно някой – поне аз чух изведнъж зад стената говора на мъжки и женски гласове.

Но вехтарят не можеше да схване в никакъв случай това отдолу.

Пред вратата ми се движи някой, аз отгатвам: това е Розина, която все още продължава да стои в тъмнината и да чака търпеливо дали ще я извикам при себе си.

А долу, един етаж по-ниско, малкият сипаничав Лойза дебне с притаен дъх на стълбите дали ще отворя вратата – чувствам твърде ясно пристъпа на неговата омраза и бясна ревност, който се издига до мен.

Той се страхува да се приближи, за да не го види Розина. Чувства, че зависи от нея, както някой гладен вълк от своя страж, и все пак иска му се да се хвърли и да даде пълна воля на яростта и злобата си.

Седнах пред работната си маса и потърсих щипците и длетата. Но работата не вървеше – ръцете ми не бяха достатъчно спокойни, за да поправят тънките японски гравюри.

Скръбният мрачен живот, що изпълва този дом, не успокоява сърцето ми и в мен възкръсват през всичкото време стари картини от миналото.

Лойза и неговият близнак Яромир са една година само по-големи от Розина. Баща им, който печеше просфори, не си спомняха вече и сега за тях се грижи, струва ми се, някаква стара жена. Само че не знаех коя беше тя измежду многото, които живееха скрити в къщата като къртици. Тя се грижи за двете момчета, или по-точно казано: дава им подслон; затова пък те са длъжни да ѝ донасят всичко, каквото смогнат да откраднат или изпросят.

Даваше ли им тя нещо за храна? Това не знаех: старата се връщаше вкъщи едва късно вечер. Струва ми се, че тя къпе умрели.

Помня Лойза, Яромир и Розина още като деца – те, тримата, играеха често в двора. Но това беше много отдавна. Сега по цял ден Лойза стои зад червенокосата еврейка. Понякога той я търси дълго и когато не може да я намери никъде, промъква се до вратата ми и чака с изкривено от бяс лице дали тя няма да дойде тук скришом.

Когато седя и работя, го виждам мислено как дебне в ъгловатия коридор, издал напред главата си върху слабата и костелива шия.

Понякога в тишината отеква див крясък. Глухонемият Яромир, чиито мисли са пропити от неизменна и безумна страст към Розина, скита като див звяр из къщата и нечленоразделният му проточен лай, който изразява ревност и съмнение, звучи тъй страшно, че кръвта се смръзва в жилите на човека.

Той търси двамата, които стоят навярно един до друг – скрити в някое от хилядите мръсни кътчета на нашия дом; – търси ги със сляпа ярост, преследван винаги от мисълта да върви по стъпките на барата си, за да не се случи с Розина нещо, което би могло да остане тайна за него.

И струва ми се, че именно тези неспирни мъки на сакатия подбуждат Розина да търси близостта на другия.

Когато нейната възбуда и чувство почне да отслабва, Лойза измисля винаги нови гадости, за да притегли страстта на Розина към себе си. Тогава те наистина се оставят да бъдат издебнати и коварно завличат лудия в тъмните коридори, където са приготвили опасни примки от ръждясали обръчи, които удрят в коленете, щом се настъпят, или – от железни гребла с обърнати нагоре шипове. Той пада и се облива в кръв.

От време на време в желанието си да изтънчи още повече мъченията. Розина напряга всички сили, за да открие на своя глава нещо адско. Така тя изведнъж променя отношението си към Яромир, сякаш той започва да ѝ се нрави съвсем неочаквано.

Със своята вечна усмивка тя поверява на сакатия някаква тайна, от която последният изпада едва ли не в лудешко раздразнение; тя е измислила за това загадъчен, полуразбираем език от знаци, който заплита глухонемия в жестоката мрежа от загадки и мъчителни надежди.

Веднъж го видях да стои пред нея в двора и тя му разказваше нещо така разпалено с ръкомахания и движения на устните си, че той, както ми се стори, можеше да падне на земята всеки миг от вълнение. По лицето му течеше пот от свръхчовешките усилия да разгадае тайния смисъл на нейната нарочно неясна и бърза реч.

Целият следващ ден той дебнеше в трескаво очакване върху тъмната стълба на друга една полуразрушена къща, която се намираше по продължението на тясната и мръсна Ханпасгасе – докато пропусна времето да изпроси няколко крайцера по ъглите. И когато се завърна късно вечерта вкъщи полумъртъв от глад и възбуда, неговата мащеха беше заключила отдавна вратата.

* * *

Весел женски смях долетя до мен през стената на съседното ателие.

Смях? Весел смях в този дом? В цялото гето едва ли живее човек, който би могъл да се смее весело.

Тук си спомних: преди няколко дни старият марионетен актьор Цвак ми беше поверил, че един млад благороден господин наел срещу скъп наем неговото ателие – сигурно за да се среща там тайно с избраницата на сърцето си.

Постепенно всяка нощ в ателието пренасяли парче по парче скъпата мебел на новия квартирант, за да не може никой от къщата да забележи нещо подозрително.

Добродушният старец потриваше ръце от удоволствие, когато ми разказваше това, и се радваше като дете, задето е уредил тъй добре всичко: нито един от съседите нямал представа дори за съществуването на тази романтична любовна двойка.

В ателието може да се влезе незабелязано от три къщи. Дори има вход през една тайна врата.

Да, ако се отвори желязната вратична на тавана – а това се прави твърде лесно от ателието, – човек може да мине край стаята ми и да излезе на стълбите на нашия дом…

Веселият смях звучи отново насам и буди в душата ми смътните спомени за някакво разкошно жилище, за благородно семейство, където често ме викаха да поправям скъпи старинни предмети.

Изведнъж чувам наблизо някакъв остър вик! Вслушвам се изплашен. Желязната врата на тавана издрънква силно и след миг в стаята ми се втурва една жена. С разплетени коси, бяла като стена, метнала златно извезан шал на голите си рамене.

– Майстор Пернате, скрийте ме – за Бога! – не ме разпитвайте, скрийте ме тук!

Преди да съм отговорил, вратата се отвори повторно и хлопна веднага след това. В нея като някаква отвратителна маска проблесна лицето на вехтаря Аарон Васертум.

* * *

Кръгло блестящо петно изпъква пред мен и в лъчите на лунната светлина различавам отново края на леглото си. Сънят лежи все още върху ми като някаква тежка вълнена мантия и името Пернат стои написано със златни букви пред моя спомен.

Къде съм чел това име – Атаназиус Пернат?

Мисля, вярвам, че отдавна, много отдавна, съм сменил някъде шапката си. Тогава се чудех как тя отива тъй добре на главата ми – последната имаше твърде особена форма. И аз погледнах чуждата шапка отвътре – да, да, там върху бялата подплата беше написано със златни книжни букви:

ATHANASIUS PERNATH

Плашех се от шапката – не зная защо. Тук изведнъж като стрела се плъзва гласът, който бях забравил и който винаги ме питаше къде е камъкът, който наподобява къс сланина.

Представям си набързо тънкия сладко усмихнат профил на червената Розина и тъй успявам да отбегна стрелата, която изчезва веднага в мрака.

Да, лицето на Розина! То е още по-силно от тъпия бъбрив глас; и особено сега, когато стоя отново в стаята си на Ханпасгасе, мога да бъда съвсем спокоен.

 

ГЛАВА ТРЕТА

И

Ако не съм се лъгал в чувството, че някой се изкачваше по стълбата, винаги все на определено разстояние зад мен, с намерение да ме посети, сега той стои навярно на последната площадка.

В този миг той завива край ъгъла, където е жилището на архиваря Шемая Хилел, и стига по изтритите каменни стъпала в коридора на горния етаж, настлан с червени тухли.

Той върви пипнешком край стената и сега, точно сега, трябва с мъка да срича в мрака името ми върху дъсчицата на вратата.

Аз застанах посред стаята и хвърлих поглед към входа. Тогава вратата се отвори и той влезе. Приближи към мен, без да свали шапката си или да каже някоя дума за поздрав.

Той се чувства сякаш у дома си, помислих и неговото държание ми се стори твърде естествено.

Той пъхна ръка в джоба си и извади от там една книга. После я прелиства дълго.

Корицата на книгата беше метална и вдлъбнатините по нея във форма на розетки и печати бяха изпълнени с боя и малки камъчета.

Най-после той намери мястото, което търсеше, и го посочи.

Аз прочетох името на главата: „Ибур“, „Бремето на душите“.

Голямото заглавно „И“ в златно и червено беше повредено на единия край и заемаше почти половината от страницата, която отметнах неволно.

Трябваше да го поправя.

Тази заглавна буква не бе залепена върху листа, както бях свикнал да виждам досега в старите книги, а по-скоро изглеждаше съставена от две тънки пластинки злато, които бяха споени в средата и обхващаха с краищата си ръбовете на пергамента.

И тъй върху листа, където стоеше буквата, е била изрязана дупка?

Ако това беше така, на слеващата страница трябваше да се вижда опаката страна на „И“.

Обърнах страницата и се уверих в моето предположение.

Прочетох неволно и тази, и другата страница. Четях все по-нататък и по-нататък. Книгата ми говореше така, както говорят сънищата, само че по-ясно и много по-смислено. Тя израсна в сърцето ми като въпрос.

От нечии невидими уста струяха думи, оживяваха и идеха към мен. Те се вие­ха, минаваха пред погледа ми като пъстро облечени робини, потъваха в земята или изчезваха във въздуха като многоцветен дим, за да отстъпят място на други. Всяка от тях се спираше за миг с надеждата, че ще бъде избрана и че аз ще отвърна очи от идещите след нея.

Някои минаваха тържествено като пауни, в бляскави одежди – стъпките им бяха бавни и отмерени. Други приличаха на стари, отживели царици с боядисани клепачи – с порочна черта около устата и с покрити от белило бръчки.

Гледах и тях, и тия, които идваха и погледът ми се плъзгаше над дългото шествие от сиви сенки, чиито лица бяха тъй обикновени и неизразителни, че беше невъзможно да останат запечатани в паметта ми.

Ето, те водят една жена – тя е съвсем гола и чудовищно голяма като някакъв свръхгигант. За миг жената застана пред мен и се наведе. Ресниците ѝ бяха дълги колкото тялото ми – тя сочеше мълчаливо пулса на лявата си ръка. Неговото биене наподобяваше земетресение и аз чувствах, че в нея блика животът на цял един свят.

В далечината се показа процесия от жреците на богинята Кибела.

Мъж и жена стояха сплетени в обятията си. Видях ги отдалеч. Процесията приближаваше все по-шумно. Чувах вече звънката песен на тая възторжена тълпа и очите ми търсеха слепената двойка.

Но сега тя бе превърната в едно-единствено същество, полумъж, полужена – хермафродит, – и седеше на трон от бисери.

Короната на хермафродита завършваше с дъсчица от червено дърво: червеят на разрушението беше изгризал върху нея тайнствени знаци.

Сред облак от прах стадо малки слепи овце премина бързо напред: това бяха определените за жертва зверове, с които гигантският хермафродит искаше да нагости предвожданата от него жреческа тълпа.

От време на време сред образите, които струяха от невидими уста, се явяваха възкръснали от гробовете сенки с кърпи над лицата. Те заставаха пред мен, смъкваха внезапно покривалата си и впиваха кръвожадни и алчни погледи в сърцето ми – така че леден ужас проникваше в моя мозък, а кръвта ми се връщаше назад по жилите като поток, сред който съвсем неочаквано са паднали грамадни каменни късове от небето.

Една жена премина край мен. Не видях лицето ѝ, тя го извърна – но върху нейното тяло стоеше мантия от капещи сълзи.

Наоколо танцуваха маски, смееха се и не ме виждаха. Само един пиеро се обърна неочаквано и пристъпи към мен. Застана и впери поглед в лицето ми като в огледало.

Той прави такива странни гримаси, движи и маха ръце ту бавно, ту светкавично бързо, че аз неволно започвам да му подражавам, мигам с очи, клатя рамене и кривя устата си.

В това време други същества, които искат да уловят погледа ми, го отместват с нетърпение настрана.

Те са хлъзгави перли, нанизани върху копринена връв – отделни звукове от една и съща мелодия, която струи от невидими уста.

Книгата не говореше вече с мен. Говореше глас. Някакъв глас, който ми искаше нещо, а аз не разбирах какво е то, макар и да напрягах всички сили. Той ме мъчеше с огнени и неясни въпроси.

Но гласът, който произнасяше тия видими слова, беше мъртъв и беззвучен.

Всеки звук, отронен в света на реалното, ражда много отгласи подобно на някой предмет, който има една голяма и множество по-малки сенки. Този глас обаче нямаше никакви отзвуци – много, много отдавна те са отлетели и заглъхнали.

И аз прочетох книгата докрай и все още я държах в ръцете си, когато почувствах, че прелиствам не нея, а собствения си мозък!…

Всичко, което ми беше казал гласът, аз носех в себе си открай време, но то беше спотаено и забравено, криеше се от мислите ми до ден днешен.

* * *

Вдигнах очи.

Къде е човекът, който ми донесе книгата?

Излязъл ли е?

Ще я потърси ли той, когато тя бъде готова?

Или аз сам ще трябва да му я занеса.

Но не си спомнях дали той бе ми казал къде живее.

Поисках да възкреся в паметта си неговия образ, но напразно.

Как беше облечен той? Стар ли беше, или млад? Какъв цвят имаха косите и брадата му?

Нищо, съвсем нищо не можех да си спомня вече. Всички образи, които сплитах за него, се разтапяха без следа, щом почнах да ги съединявам в едно.

Затворих очи и натиснах ръка върху клепките си, за да уловя поне някоя нищожна чертица от портрета му.

Нищо, нищо.

Застанах сред стаята, хвърлих поглед към вратата – както сторих това при неговото идване – и си представих: сега той извива край ъгъла, минава по настлания с тухли под, сега чете навън върху малката дъсчица на вратата ми „Атаназиус Пернат“ и ето влиза вътре.

Напразно.

В мен не можеше да се събуди ни следа от спомена за неговата външност.

Видях сложената върху масата книга и поисках да си представя поне ръката, която я извади от джоба, за да ми я даде.

Не можех да си спомня дори дали тази ръка носеше ръкавица, дали беше млада, или набръчкана, дали имаше пръстени, или не.

Тогава една странна мисъл проблесна в съзнанието ми.

Сякаш внушение, на което човек не можеше да се противопостави.

Облякох си палтото, сложих си шапката, излязох навън пред входа, тръгнах надолу по стълбите. После бавно се изкачих назад в стаята си.

Бавно, съвсем бавно, като него. И когато отворих вратата, видях моята малка стаичка, изпълнена с мрак. Нима не беше светъл ден още, когато излязох само за миг навън?

Дълго ли съм прекарал там в размисъл, че да не забележа колко късно е станало?

И аз отново се опитах да подражавам походката и израза на непознатия, без да мога да си спомня за него.

Как можех да му подражавам, когато нямах поне малка представа за неговия образ?

Но стана друго. Съвсем не това, което мислех.

Моята кожа, мускулите и тялото ми си спомниха неочаквано това, което бе скрито за мозъка. Те почнаха да правят движения, които аз не исках и за които не съм мислил дори.

Сякаш тялото ми не принадлежеше повече на мен.

Щом направих няколко крачки из стаята, походката ми стана изведнъж чужда и неуверена.

Това е вървежът на човек, който може да падне всеки миг, си казах аз.

Да, да, да, такъв беше неговият вървеж.

Аз имах чуждо голобрадо лице с изпъкнали скули и полегато изрязани очи.

Чувствах го, но не можех да се видя.

Това не е мое лице, поисках да извикам ужасен – искаше ми се да го докосна, но ръката ми не следваше волята, тя се спусна в джоба и извади от там книга.

Също така, както постъпи и той.

Но внезапно се намерих отново пред масата, без палто и без шапка. Това съм пак аз. Да, аз.

Атаназиус Пернат.

Треперя от страх и ужас, сърцето ми е готово да се пръсне и чувствам: призрачните пръсти, които ровеха ей сега в мозъка ми, се изтръгнаха от мен.

Но върху тила си усещах все още хладната следа от докосването им.

Сега знам кой беше непознатият и щом пожелая, бих могъл всеки миг да го потърся в себе си: но да си представя неговия образ, да го видя с очите си – това не мога и не ще успея да сторя никога.

Той е като някакъв негатив, като някаква невидима куха форма, отгатвах аз, чиито очертания не мога да уловя – аз самият трябва да хлътна вътре в тая форма, когато поискам да схвана нейния образ и израз в собственото си Аз.

В преградката на масата ми се намира желязна кутия; в нея ще заключа книгата и чак когато моята душевна болест изчезне, ще я извадя отново на бял свят, за да поправя счупената буква „И“.

Взех книгата от масата.

Стори ми се като че нищо не съм докоснал; хванах кутията: същото чувство. Сякаш усещането трябваше да измине дълго, дълго пространство от непрогледен мрак, докато се влее в съзнанието ми; сякаш предметите бяха отделени от мен посредством пластове от години и принадлежаха към отдавна минали времена!

Гласът, който ме търси в тъмнината и иска да ме измъчва с тлъстия камък, премина край мен, без да ме забележи. Аз зная, той долита от царството на сънищата. Но това, което преживях, беше истинският живот – ето защо той не може да ме види и ще ме търси напразно, чувствам аз.