0
681

Горан Стефановски: театърът държи смъртта на разстояние

In memoriam

Горан Стефановски

„Името ми е Горан Стефановски. Ето историята на моя живот в няколко кратки изречения. Роден съм в Битоля, Република Македония, която по това време беше част от Федеративната Република Югославия. Баща ми беше театрален режисьор, а майка ми – актриса. Прекарах първите си четиридесет години в Скопие като драматург и преподавател по драма. Ожених се за Пат, която е англичанка. Имахме две деца и бяхме щастливи. Имахме добра история.
И тогава, през 1991, започнаха Югославските граждански войни. Животът ни се завъртя на 180 градуса. Пат реши, че бъдещето на Балканите няма да бъде бъдещето на нашите деца. Те заминаха за Англия. Аз започнах да прехождам между Скопие в Македония, където се намираха сигурното ми минало и по-голямата част от семейството ми, и Кентърбъри в Англия, където бяха несигурното ми бъдеще и моето атомизирано семейство. Започнах да живея между две истории. „Изгубихме историята си“, казах аз на Пат. „Не“, каза тя, „историята изгуби нас.“

Сега и театърът загуби Горан Стефановски (27 април 1952–28 ноември 2018). След него останаха над 30 пиеси: „Черна дупка“, „Диво месо“, „Двойно дъно“, „Татуирани души“… Остана книгата му за драматургично писане „Малка книга с капани“. Останаха студентите му от Кентърбърийския университет „Крайст чърч“, у които държеше най-вече да събуди жажда – жажда към живота, към изкуството, към писането, към това да твориш нещо. „Ако зависеше от мен, щях да основа университет, където да се учи само едно – да бъдеш жаден“, каза по време на майсторския си клас в НАТФИЗ през октомври 2018 г.
Казваше, че когато го питат откъде е, отговаря: „От театъра“. И че домът на човек е там, за където го боли. Домът/болката на Горан Стефановски се усеща във всяка от неговите пиеси, в есетата му, във всичко казано или написано от него.

За балканското буре с барут

„В началото на 70-те за първи път отидох в Лондон. Върнах се в Дебар Мало, където дядо ми имаше къща, с най-новата плоча на „Ролинг Стоунс“ и с чувството, че целият свят е в краката ми. Там беше и чичо Крум, на когото носех пакет цигари „Ротманс“. Давам му ги аз, а той ме гледа, пуши и вика: „Абе, какво разправят там, по големия свят, ще има ли война?“. „Леле, Круме – помислих си тогава с моя 19-годишен акъл, – колко си старомоден. Свършено е с войните, няма го вече бурето с барут, ние сме преплували реката на историята и сме стигнали Утопия.“ Чак 30 години по-късно, когато моят свят започна да се руши пред очите ми, схванах, че Крум е като слепия пророк Тирезий от „Вакханките“ на Еврипид и цял живот е танцувал пред бога на войната. Той беше преживял Балканската война, двете световни войни и просто е чакал поредната война.“

„Една западна писателка веднъж ми каза: „Толкова ми се иска да бях живяла във вашата част от света, тогава щях да имам история за разказване.“ Може и да е така, но тя забравя, че е напълно възможно да бъде засмукана от тази история до такава степен, че да няма времето и енергията дори да я разбере, камо ли пък да я изрази под формата на роман.“

„Черна дупка“ от Горан Стефановски в НАТФИЗ, реж. Иван Добчев

„Луксът на артистите на Запад се състои в това, че те могат да се държат настрана от политиката и все пак да имат предостатъчно място за дискурс. На Изток, поради централизацията на обществото, няма пътища за алтернативни дискурси, нито пък паралелни пространства. Да се държиш настрана от политиката, изглежда като оттегляне в аутизъм.“

За театъра

„Театърът е много добър начин да контролираш смъртта и да я държиш на дистанция от себе си. Като бях 4-5-годишен видях как убиха мама на сцената. Режисьор на представлението беше баща ми, някаква историческа мелодрама, където турчин извади пищов и застреля майка ми. Тя падна мъртва, завесата се спусна и публиката започна да ръкопляска. След представлението мама дойде да ме успокои, че е още жива. Не ѝ повярвах съвсем. Както не повярвах и когато по-късно наистина почина. Оттогава тоя въпрос – що е живо и що е мъртво, кое е на сцената и кое е зад нея – не ми дава мира. В театъра всичко това е красиво преплетено.“

„Когато пиша за своята македонска или балканска публика, знам – или поне така си мисля – къде точно да се прицеля. Защото я усещам. Останалите, към които не изпитвам нито страст, нито омраза, не ги усещам. А няма как да пишеш, ако не те водят силни чувства.“

„В комунистическа Югославия театърът беше нещо като контролирана експлозия. Позволяваха ни в него да правим каквото си искаме, стига то да не излезе улицата, а да си остане затворено в театъра.“

„Източноевропейският театър се вари в термичната тенджера на политическата суматоха и е подложен на тектонична промяна на идентичността. Той се утешава с мисълта, че истинското артистично раждане е възможно единствено в тигела на историческата болка. (И за да бъдем честни, трябва да признаем, че е налице огромният успех на Запад на филмите на Кустурица и Манчевски, както и музиката на Брегович, на които източноевропейските театрални дейци трябва да се опитат да подражават).“

„Брехт има една такава кратка песничка: „Новите антени разпространяват само стари лъжи, истината върви от ухо на ухо.“ Телевизорът ми има 150 дигитални канала, разполагам с информация за сто живота, но нямам знание. Имам нужда от някой, който да ми преведе цялата тази информация като знание. Както е било навремето по селата – седи някой старец в кръчмата и като те види, ще те повика на масата си и ще каже: „Ела тука, Горане, да ти река нещо“ и ти каже на ухо онова, което трябва да знаеш. Знание е, когато твоят дядо ти прошепне нещо на смъртния си одър и то експлодира в съзнанието ти. Ето това е знание. Всяка сутрин, докато закусвам, жена ми седи в йогистка поза за медитация и слуша Радио 4 на ВВС. Защото там работят много високоплатени и много умни журналисти, които умеят да съберат цялата информация и да я претворят в знание. Затова ги слушаш така, както се слуша поп.

Ще ми се да вярвам, че и нашата работа в театъра е това – да кажем на ухо на хората важните неща. И гласът ни да е тих, не викане. Убеден съм, че шепотът е много по-силен от викането.“

За драматургичното писане

„Точно както един „майстор на колела за каруца“ (на английски wheelwright) изработва колела, така и един „драматург“ (англ. playwright) изработва пиеси. Пиесите действително не се пишат, а се правят. Човек може да направи въздействащ драматургичен текст без въобще да използва думи. Съществува едно такова вещество в писането на пиеси, което предхожда „думата“ и което е по-силно от думите. В Библията се казва, че в началото е словото. В началото на драмата обаче не е словото, а действието. Онова, за което драмата говори, действието го показва.
Има шест прости въпроса, на които се крепи писането: къде? Кога? Кой? Защо? Какво? Как? Те са като продуктите в готварството. Съставките си остават едни и същи, само рецептите се променят и стават все по-сложни.“

Анелия Янева завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“ и специализира театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като редактор в отдел „Култура“ на в. „Стандарт“, сп. „Сега“, в. „Сега“ и приложението „Капитал Light“ на в. „Капитал“. В момента е преводач и театрален критик на свободна практика. Председател е на Обществото на независимите театрални критици.
Предишна статияФилософията на съвременния Херкулес
Следваща статияВ дома на Бога