0
1747

Горчиви успоредици, премеждийни носталгии

Ако ми се бе паднал случай, може би щях да избера не изцяло същото, а съвсем малко по-изменено заглавие на предаването на БНТ 2 „До Европа и напред”, щях да го кръстя „До Европа и навътре”. Разбира се, предаването гони друго взаимодействие – препратка е към знаменития пътепис на Алеко Константинов „До Чикаго и назад”, но все пак навътрето в Европата сякаш повече подхожда на неговия замисъл. Казано иначе, бих използвал „навътре” не да се правя на интересен, а за да изявя още повече идеята на телевизионната продукция: едно успоредно преминаване през Стария материк в различни години (началната е 1957-ма), което прониква в дълбочина в различията между двете части на континента, попаднали от двете страни на геополитическата карта. Европа в нейната историческа разломеност, когато континентът за пръв път след нашествието на османските турци се оказва така отчетливо политически разкъсан на две половини. Половини без никаква или почти никаква комуникация помежду си. Ако не броим, разбира се, шпионските игри, които двете системи си спретват взаимно.

В концепцията на предаването е записано: „До Европа и напред“ ще отведе зрителите на пътешествие с „машина на времето”, конструирана от документални кадри; свидетелства за знакови личности; политически, културни, религиозни и светски събития, движещи човечеството, но и често спъващи неговото развитие. Във времето на голямото световно противопоставяне тези събития са били призвани да обслужват определена доктрина или диктатура с пропагандна цел, но сега ще зазвучат с различно значение и обобщение – с различни препратки от епохите, отправени към днешния ден. „До Европа и напред” ще погледне и анализира със сетивата на съвременния свободомислещ европеец задълбочено и с ирония, но и с тъга по „изгубените” поколения в различни атентати, войни и конфликти. Предаването ще покаже и къде сме ние на геополитическата и културна сцена, ще търси проекциите на тези събития в България в нейния противоречив път към семейството на европейските народи”. Предаването е наистина мозаечно, калейдоскоп от случки и лица; водещият Николай Донков строи разказа съзнателно накъсано, на пресекулки; обединяващото звено е годината, в която съответните събития са се състояли. Той и гостът, който е поканен и който по някакъв начин е свързан със съответната година (примерно Янка Рупкина говори в двете издания за 1971 г., когато на 21 декември в авиокатастрофа на летище София загива Паша Христова), влизат в спорадичен диалог за неща и хора, явили се решаващи за жизнения път на съответния поканен. И точно тук проличава тази двойственост, тази амбивалентност на сюжетите: от една страна, гостите се чудят и маят от какъв зор тогавашните власти са забранявали съвсем нормални, дори бих казал свръхобикновени неща – косите, музиката, свободното придвижване… Веселин Тодоров-Кокала, баскитарист, основател на група „Фактор”, разказва например за себе си и свой приятел, които тогавашната милиция подбрала към бръснарницата, за да им острижат дългите коси. И продължава: „Него го офъкаха повече, защото се опита да хитрува – беше си прибрал косите, че да не личат…” В друго премеждие ги арестуват на „Слънчев бряг”, а импресариото ги успокоява: „Стойте там, сега ви нося сандвичи, а ние ще осъдим Народната милиция за проваления концерт на Емил Димитров!” В думите му проличава както възхита към тоя човек, така и скрита носталгия към някогашните времена – и тук точно е (от) другата страна, когато, вярно, забраните и рестрикциите са били на всяка крачка, но пък тъкмо това като че ли е правило живота весел и интересен. Е, погледнато от върха на времето, защото тогава сигурно вътрешните чувства са били по-скоро на сковаващ страх и безсилна ярост…

Николай Донков удържа предаването в един спокоен, сравнително неутрален ключ, макар че – имайки предвид кадрите, които избира, на човек едва ли би му останало друго, освен да се дразни и ядосва. Пред очите ни преминават велики песни на велики групи, светски събития и лъскави звезди, шармантни тоалети и стряскащи атентати, политически срещи и благородни бракове… А успоредно с тях ни се представят сивите кадри от социалистическия лагер (естествено, преобладават тези от България), изкуствения патос на дикторите и безизразните лица на обикновените хора, паднала им се нещастната съдба да обитават грозното пространство на „най-справедливия и висш обществен строй“. Няма по-добър начин от тази съпоставка, за да се изяви абсолютната несъстоятелност на социализма, неговата безвкусна и парвенюшка същност. Както казва в знаменитото си стихотворение „Силата на вкуса” Збигнев Херберт: „всъщност всичко това бе само въпрос на вкус”. Съпротивата е „въпрос на вкус”, защото няма как да се впечатлиш, нещо повече – няма как да не се погнусиш от „вериги от тавтология няколко понятия като бухалки/ диалектика на палачи никаква изисканост на мисълта”. И е любопитно, че ругатните срещу „До Европа и напред”, както и срещу гостите на предаването (доста си пати проф. Георги Фотев например) са от абсолютно същия бухалков порядък – без изисканост, без финес, без елегантност; дрънкане на кухо и празноглаво. Което иде да покаже, че комунизмът (социализмът) – вари го, печи го – полза никаква – все същата посредственост, все същата бездарност. Комунизмът не само политически, не само етически, не само теоретически и исторически, комунизмът е и естетически неприемлив; противен… И тъкмо тази негова естетическа безпомощност ни показва „До Европа и напред“. В този смисъл предаването извършва едно дело изключително важно – делото да експонира пред очите на днешните поколения, склонни да неглижират, уродливостта на социалистическия лагер и изобщо уродливостта по принцип на наследниците на създателите, крепителите и пазителите на социалистическия лагер. Които наследници така и не се отрекоха от този режим, превръщащ всеки човешки стремеж в прекършен полет. И е вярно, и е съвсем справедливо, когато ние всички се потрисаме и косите ни се изправят от зверствата и подлостите на националсоциализма, но сякаш сме склонни да омаловажаваме и дори да забравяме зверствата и подлостите на неговия брат-близнак – комунизма. Който дори в сравнително омекналия си вариант продължава да е с гнусно, изродно лице; отново отвращава и отблъсква. Успоредявайки го със събитията на Запад, „До Европа и напред“ наистина предизвиква у нас горчилка, но тази горчилка е като че ли повече за сегашното, отколкото за миналото. Защото е горчилка от сегашното, забравило нехайно миналото, пренебрегващо миналото, загърбило миналото… Но който живее с гръб към миналото, се спъва в настоящето… И се насинява. Отделни броеве на „До Европа и напред“ могат да се видят на сайта на БНТ.

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияПоследната тайна на Дикенс
Следваща статияНеподправената истина