0
7222

Господаруващите слуги

Има една ситуация, сигурно на всеки се е случвало да изпадне в нея, доста е нелепа, понякога дори унизителна. Има и поговорка, която илюстрира тази ситуация – сметка без кръчмар. Правим сметки, кроим планове, но не се съобразяваме с нещо съществено, не ни изнася и се правим на разсеяни, не му обръщаме внимание, правим се на „гръмнати“. Да, но то съществува. То е незаобиколим фактор. В поговорката този фактор е персонализиран като кръчмар. Не може да се яде и пие, колкото ти е сладко, и накрая да платиш, колкото прецениш. Или да не платиш. Това е сметка без кръчмар. Никъде не дават така. Навсякъде кръчмарят казва колко е сметката. А поговорката означава, че който си прави сметка без кръчмар, е глупав човек.

Глупав, глупав, но хората, които си правят сметка без кръчмар, не са малко. Защото е изгодно – да ядеш на корем и да платиш колкото ти си прецениш. Изгодно, но глупаво. Не само глупаво, а и нечестно. В края на краищата и  невъзможно. Противоречи на всички закони на обществото, на света и на вселената.

И понеже съществуват вселенски закони, Иисус е разказал една притча със същия смисъл. Доколкото зная, притчата за лозарите е единствената притча, която Иисус цитира дословно от Стария Завет. Това означава, че тя е много важна. Разказана е от старозаветния пророк Исаия в неговата книга. Притчата се прочете тази неделя в църква и се замислих над нейния дълбок и вселенски смисъл.

„Имаше един човек стопанин, който насади лозе, огради го с плет, изкопа в него лин, съгради кула и, като го предаде на лозари, отиде си. И когато наближи гроздобер, той изпрати слугите си при лозарите, да му приберат плодовете. А лозарите, като уловиха слугите му, едного набиха, другиго убиха, а трети с камъни пребиха. Пак изпрати други слуги, по-много от първите; и с тях сториха същото. Най-сетне изпрати при тях сина си, като каза: ще се засрамят от  сина ми. Но лозарите, като видяха сина, казаха помежду си: този е наследникът; хайде да го убием и да присвоим наследството му. И, като го уловиха, изведоха вън от лозето и убиха.“

Лозето принадлежи на стопанина. Той го е насадил, той го е оградил, той е направил всичко в него, обгрижил го е като добър стопанин. Лозето е предадено от стопанина на лозарите, да го кажем със съвременни понятия, под аренда – да го обработват и да предават плодовете му. Стопанинът ще заплаща на лозарите колкото прецени, колкото е справедливо, но по неговата преценка, защото лозето е негова собственост, насадено и обгрижено е от него и е предадено на лозарите наготово – само да го обработват и да предават плодовете му. Това не ги прави собственици или стопани на лозето.

На тях обаче им се усладило те да прибират плодовете за себе си, да се държат като собственици. Усладило им се да бъдат господари. И започнали да правят планове как да присвоят лозето. Алчността ги ожесточила, започнали да убиват слугите, изпратени да ги вразумяват, после другите слуги, после дори самия наследник. Не само че не изпитали срам, както смятал господарят, а убили сина му. На всяка цена искали да станат господари.

Често съм чела тази притча, но сега ме порази мисълта колко много ние приличаме на онези лозари. Как във всеки от нас съществува инстинктът да считаме за наше нещо, което не е наше. Например собственото си здраве. Когато сме здрави, смятаме, че това е в реда на нещата и дори не се и замисляме. Когато се разболеем, виждаме своята безпомощност, осъзнаваме своята нищожност, как здравето е дар. Когато се случи внезапно нещастие с нас или с наши близки, си даваме си сметка как съдбата не е наша, как всеки ден, всеки час е дар. В молитвите на светата литургия благодарим „за всички видими и невидими благодеяния”. И видимите, и невидимите благодеяния към нас са ежедневни, безкрайни. Фактът, че и този ден сме живи, се дължи именно на тези невидими благодеяния. А колко пъти сме минавали през премеждия, колко пъти сме били на косъм от гибел дори. Затова псалмопевецът възкликва: Ако Господ не опази града, напразно ще бди стражата. А ние много често забравяме това и се държим като господари на съдбата си, здравето си, имотите си – господари на света.

А как се държим със земята ни? Как я обезобразяваме в буквален смисъл? Като че ли е наша лична собственост, която е длъжна само да ни дава, да ни дава, да ни дава.

Как така сме господари, като нищо не е създадено от нас? Ние обработваме земята, но не сме я създали. Произвеждаме с труда и уменията си безброй неща, но за всичко, дори за една чаша вода, дори са един залък хляб черпим ресурс от земята, на която сме временно и за кратко, на която сме гости, пътници, странници, която ни е дадена точно както лозето на онези лозари. Понеже обработваме земята, като лозарите сме склонни да изгубим съзнанието, че тя не е наша. Ние купуваме, продаваме, придобиваме, консумираме, наследяваме със съзнанието и самочувствието на единствени собственици. И неусетно в съзнанието ни назрява бунт против стопанина.

А защо?

Стопанинът не иска от нас нищо непосилно, защото негова е цялата вселена. Иска от нас единствено да съзнаваме, че не сме господари. Да не сме узурпатори на чужда собственост. Да не навлизаме в чуждо владение. Да знаем, че съществуват граници, да ги спазваме и да не ги прекрачваме. Да не се опитваме да прекрояваме света и неговите закони. Да не надскачаме сянката си. Да не вирим нос, а да сведем глава. Да не бием с юмрук по тезгяха на кръчмата, да не се опитваме, след като сме се нахранили, да се измъкнем без да сме платили. Да не правим сметката за консумацията си без кръчмар. Да не бъдем глупави. Да обуздаваме този порочен инстинкт у нас към господарство, към собственичество, защото именно заради него възникват от най-малките дрязги до най-страшните войни.

Целият свят е устроен така, че да ни учи на смирение. В смирението има много повече величие, отколкото в бабаитското пъчене, защото чрез смирението ние влизаме в хармония със законите на вселената. Само по себе си смирението е хармония.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияПочина художникът Никола Манев
Следваща статияОмар Хаким и любовта към барабаните