67
1014

Господине

През изминалата седмица прочетох една новина, която ме изуми. Турският премиер Реджеп Ердоган остро разкритикувал популярния сериал „Великолепният век”, защото представял султан Сюлейман не като воин и завоевател, а като човек, отдаден и оплетен в дворцовите, тоест в харемните интриги. Това противоречало на историята и на добрите мюсюлмански нрави. Сиреч, според Ердоган, филмът противоречи на ислямските ценности. Подзаглавието на филма е „Историята на една любов”. Тоест според ценностните разбирания на Ердоган любовта е нещо, което в същността си е срамно и непременно трябва да бъде отричано и заклеймявано.

Но искам да говоря за друго. Пак за ценности, но в по-различен аспект. А острото изказване на Ердоган само провокира моите мисли.

В споменатия сериал героите се обръщат един към друг с обръщението „господарю” и „господарке”. Това звучи за нашето ухо доста странно и чуждо. Звучи ни ислямско, средновековно, отживяло, неуместно. Приетото днес у нас обръщение е „господине”. А според етимологичния речник то всъщност означава същото. Откъде тогава, защо „господарю” ни звучи така неприемливо, а „господине” – съвсем в реда на нещата?

В нашето обръщение „господине” ние влагаме друг смисъл или по точно не влагаме абсолютно никакъв смисъл, освен обичайното желание за учтивост и някаква куха възпитаност. Наричайки някого „господине”, ние използваме тази дума инертно, без да се замисляме над нея и без да я осмисляме. Ето защо тя ни се струва естествена, приемлива, съвременна. Макар че означава същото. Но на никого не бихме могли да кажем „господарю”.

Колко много думи изричаме всеки ден по инерция, автоматично, без да се замисляме над техния смисъл. Как обедняваме езика си и мисълта си без да се замисляме. Защото сме свикнали да не се замисляме.

И така „господинът” е господар. Обръщайки се към някого с „господине”,  ние се поставяме по-ниско от него, така изразяваме не само своето уважение към него, но дори подчертаваме неговото превъзходство спрямо нас. Ето откъде всъщност идва днешната неприемливост на тази дума. Защото днес ние не само не приемаме нечие превъзходство над нас,  но напротив, стремим се да наложим своето превъзходство над всички останали. Всъщност от това се пораждат и всички проблеми и язви в нашето съвременно общество.

Днес ние говорим на един език, а мислим на друг. Еволюцията на нравите изпреварва развитието на езика ни.

Подобен е проблемът и с обръщението „другарю”. До преди двадесетина години то беше не само задължително. Голямата част от хората го бяха възприели като естествено. Дори за децата от първи клас учителката беше „другарка”. Изведнъж с „избухването”, както вече се утвърди да се изразяваме, на демокрацията (всъщност май и на нея трябва й поставяме кавички), стана неуместно и ретроградно да се употребява „другарю”. То остана като дълбок, незарастващ и болезнен белег от комунизма. Бяха си въобразили, че като заменят господина с другар, ще отхвърлят господството на единия над другия. Нищо такова не се получи, макар че другарите проляха реки от кръв. Постепенно „другарю” стана празно и фалшиво, ретроградно обръщение, което може да се употреби само в насмешлив и ироничен смисъл.

Но какво е лошото или комунистическото, когато казваме, че две деца са другарчета? Какво е нередното или идеологическото, когато говорим за бойни другари, които един на друг са си спасявали живота?

„Другар” произлиза от „друг”. Всъщност лошото е, когато възприемаме „другия” като чужд, ненужен, враждебен. Ако другият е брат, той е добър и като господин, и като другар, и като господар.

В основата на неприемането на „другарю” стои отчуждеността на човек от човека. В основата на неприемането на „господарю” към тази хоризонтална човешка отчужденост се прибавя и вертикалната отчужденост от Господа, желанието да живеем, както бленуваше един добър поет, заразен от една лоша идеология – „без бог, без господар”. За съжаление това е веруюто на съвременния, секуларизиран и урбанизиран човек.

Но в действителност другите могат да бъдат както адът, така и раят. Зависи от нас самите.

Вече от една година почти непрекъснато и по различни поводи се сещам за ето тази притча.

Веднъж един подвижник попитал своя ангел какво е раят и какво е адът. Ангелът го отвел в една стая, по средата имало маса, върху нея сготвено ястие, от него се вдигала пара, около масата били насядали хора. Те държали в ръцете си лъжици с много, много дълги дръжки. Бъркали в ухайното  ястие с тях, загребвали от него, но така и не успявали да поднесат лъжицата до устата си, защото все някой ги блъскал, дългите дръжки пречели, храната се разливала и падала по пода, те ставали все по-недоволни един от друг, все повече се сърдели един на друг, все повече крещели и се обвинявали, всеки смятал, че другите са виновни, задето той самият все не успявал и не успявал да се нахрани. Лицата им били озверели от викове и недоволство, от гняв и обвинения. Това е адът, казал ангелът на своя подвижник едва ли не със същите като на Сартр думи. И после го завел в друга стая. Била съвсем същата – масата, по средата сготвеното топло ястие, лъжиците със същите прекалено дълги, дълги дръжки, но хората около масата били спокойни, усмихнати, любвеобилни. Всеки взимал от ястието със собствената си лъжица, но подавал храната на някой друг. Хранели се взаимно, хранели се един друг и така избягвали суматохата, блъскането, бутането, нервите, недоволствата, обвиненията, крясъците, гнева. В тази стая царувала хармонията и взаимността, а това е раят, прошепнал ангелът на объркания подвижник.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияЗатворена изложба
Следваща статияЖивот в два свята

67 КОМЕНТАРИ

  1. У нас обръщението „другар“ е въведено по болшевишкото „товаришч“, а самата хубава дума „другарство“ бе изпортена по време на комунистическата проказа, съсипала не само нея, ами и всичко „друго“. Не се знае и откога са въведени „господа“, „господин“, „госпожа“, руснаците го имат доста назад във времето, преди едва това е имало господари и простолюдие. С „господин“ и „госпожа“ у нас са титулували предимно градските заможни кръгове, преди само за мъжете е важало „ефенди“. По селата са си викали „бай“, „булке“, „моме“ и пр. Едно е сигурно, че обръщението „господин“ прилягало тутакси в представа за граждани, за административни дела, докато „другар“ си беше простонародна уравниловка – другарят Вожд и другарката чистачка. Разбира се, никой на практика не бръснеше другарството за другарство. Некои другари бяха по-другари от другите. За тях имаше другарско снабдяване, другарски резиденции, другарски кабинети в другарските партйни домове, другарско строителство, другарски почивни домове, другарски Корекоми, другарски безотчетни фондове и другарски привилегии. Единствено Вапцаровското „добър другар, кашляше лошо“ не беше по табиета на другарите, та за тази цел те съвсем другарски се возеха в другарски мерцедеси с перденца, а другари-милиционери завардваха не съвсем другарската пътя, докато другарите биваха извозвани. По време на Чернобилската авария другарите се погрижиха особено другарски за скъпоценните си кожи, като внасяха всичко необходимо за поддържане на другарските си телеса с внос от незаразени с радиация страни. Другарите деляха живота на „наши другари“ и „врагове“. „Враговете“ биваха „обезвреждани“, ликвидирани“, „неутрализирани“ или по-просто казано:“утрепани“. Другарите сетне станаха отведнъж господа-капиталисти и то какви, но тайно и досега си се наричат помежду си с паролата „другарю“. Примерно, бивш дс-другар току посети някой бивш другар, сега крупен олигарх и току го подсети: „Другарю Еди кой си, я да се отчетеш пред организацията“. И онзи се отчита съвсем другарски, щото не желае да остане само господин, но мъртъв. Малко странно изглужда , но е така, тъкмо „другар“ е все още тъдява господарското понятие, а „господин“ е втора класа. Класата-хегемон остана малко пренебрегната, бабите-другарки в градинките се разделиха на важни госпожи и прости пенсионерки.
    И просташките „копеле“, „мъжки“, „вуйче“, „брато“, „майна“, „пич“, „братчед“, „шефе“ и пр. се наместиха отлично в лексикона на все по-опростачващото се население. Утвърдиха се и други актуални заместители на „другарю“ и „господине“ като „цървул“, „готин“, както и редица зооморфни обръщения във вербалната конекция сред електоралните пластове на рустикалната инфраструктура. Ситуационните мотивации локализират и типична формулировка. Трудно бихме заместили ромското: „Цигари мъжки, дамски, батко?“ с „Извинете, уважаеми господине, бихте ли си купили цигари без бандерол?“. А нежното „Кьорав ли си бе,ей, пед…..!“ при тежък авто-допир с деформиращи последици едва ли би звучало по-малко ефектно от „Е какво стана сега, колега?“.
    И така, докато понастоящем „господине“ е вежливост, а „другар“ – конспирация, нека си припомним иронията спрямо врабчето „Драги ми господине“. Какво ли би било, ако днес в натиска пред вратата в метрото, някой се провикне: “ Още малко навътре, другари…“.