0
1036

Господин Паломар и Итало Калвино

„Паломар“, Итало Калвино, превод от италиански Божан Христов, издателство „Колибри“, 2022 г.

„Най-великият писател на моето време“ – така Гор Видал определя Итало Калвино в интервю след смъртта му и го поставя над монолитни класици като Ърнест Хемингуей и Уилям Фокнър. Въпреки че никога не достига тяхната популярност, преждевременната му загуба през 1985 г. е опустошителна не само за италианската литература. Въпросът „Кога ще се появи следващият?“ навява единствено усещане за непреодолима тъга. Калвино и до днес остава писател за други писатели, интелектуален двигател за кръг ценители, който подобно на Борхес държи широко отворени вратите към науката, високата литература и невидимите градове на въображението.

Странното в случая е, че Калвино е учудващо четим, в пъстрата му библиография намират място и текстове, преподавани на деца. Често определян като литературен хамелеон, той лесно се адаптира спрямо жанровете. След неореалистичните си първи разкази и дебютния си военен роман „Пътят към гнездото на паяците“ Калвино прави рязка промяна и „шокира“ по спомените на Умберто Еко интелектуалната левица в Италия с фантастичния роман „Разполовеният виконт“. Книгата променя завинаги представите на Еко относно задълженията и функциите на един интелектуалец. Този път ще отведе Калвино до шедьоврите му „Невидимите градове“ и „Ако пътник в зимна нощ“ – предизвикателни книги, които разширяват полето на литературата и носят наслада и до днес. Няколко години след тях и малко преди смъртта му се появява и последният му роман, разказан през алтер егото на някой си г-н Паломар.

„Паломар“ излиза за първи път у нас едва сега, в превод Божан Христов. Названието „роман“ е условно, тъй като е книга за съзерцанието, за обръщането на телескопа към човешкото възприятие, за нашите ограничения да обхванем Вселената и да я разберем. Текстовете в нея се вълнуват между есеистичното и автобиографичното, като благодарение на прецизния стил с лекота разглеждат философски теми, деликатно прикрити в размишления за природата, културата и абстракциите.

Какво знаем за въпросния г-н Паломар? Знаем, че е обикновен човек с жена и дъщеря, които твърде рядко се споменават на страниците. Знаем, че е ходил на почивка, че е посетил зоологическата градина, че си е купил сирене и месо, че накрая се е престорил на умрял. Преди всичко знаем, че г-н Паломар се опитва да наблюдава феномените наоколо, отстранявайки себе си, заедно с всички предразсъдъци, наслоени от образованието му. Съвсем подобаващо спрямо името, което Калвино е избрал за героя си – кръстен на известния телескоп и калифорнийска обсерватория. Така изчистен, героят всъщност не притежава особени характеристики или качества, той до голяма степен е най-пасивният герой в литературата. От друга страна, е удобна проекция на самия автор, през която спокойно могат да се дегизират лични опитности и размишления.

В „Паломар“ се усеща влияние от Борхес, но генезис на самия герой трябва да се търси в Едмонд Тест от произведението на Пол Валери „Вечер с господин Тест“ (1896), където отново благодарение на играта с алтер егото авторът изразява много собствени възгледи. В бележниците на Валери дори са открити пасажи, отбелязани като: „твърдение на господин Тест“. Като голям почитател на френския поет Калвино най-вероятно открива ключ за оформлението на романа си именно там.

Може би интересът му се основава на това, че светът около него се движи по дисхармоничен начин, а той все се надява да открие някакъв план, някаква константа. И може би самият господин Паломар чувства, че се придвижва, ръководен от несъгласувани движения на ума, които сякаш нямат нищо общо помежду си и които е все по-трудно да постави в рамката на какъвто и да е модел за вътрешна хармония.

След изобретателната структура на „Ако пътник в зимна нощ“ щеше да е изненадващо, ако в „Паломар“ отсъства някаква математическа формула за построяването на разказа. И действително през трите основни части на романа – „Почивката на Паломар“, „Паломар в града“ и „Мълчанието на Паломар“, Калвино прилага модел, който отговаря на търсенията му, като в случая цифрите 1, 2 и 3 от съдържанието отговарят на три тематични полета. Първото се занимава с визуалното преживяване; второто с антропологични и културни теми; третото със спекулации относно по-големи въпроси като Космоса, времето и безкрайността. Тази тематична триада се отразява в трите подраздела на всеки раздел в трите части на романа.

Според самия Калвино книгата се опитва да отговори на проблема с нелингвистичните явления или „как може човек да чете нещо, което не е написано“. Това най-силно се усеща в текста „Змии и черепи“, в който г-н Паломар посещава развалините на Тула в Мексико. Сред осеяните с множество символистични образи стени минава клас ученици. Когато спират пред изображенията, учителят отбелязва: „Не се знае какво означават“. В света на пиктографското писмо животното може да символизира някой бог, който от своя страна да символизира звезда, която на свой ред да е елемент или човешко качество. В един момент приятелят на Паломар, който го придружава, не издържа и отговаря на учителя, че змиите са животът, а черепите са смъртта, че някои неща се знаят въпреки езика. Така Паломар разбира, че е невъзможно човек да не тълкува, както е невъзможно да се въздържи да мисли.

Не можем да опознаем нищо извън нас, прескачайки нас самите – смята той сега. – Вселената е огледало, в което можем да съзерцаваме само онова, което сме се научили да познаваме в себе си.

Въпреки задънената улица на солипсизма обаче Калвино ни разкрива, че образите, животните и предметите около нас могат да носят значение отвъд езика, значение, което може да се достигне единствено през неудържимия апетит на опита. Проблемът за г-н Паломар е, че колкото повече излиза от себе си, толкова повече общуването с околните го затруднява. Така автобиографично Калвино засяга проблема на затворения интелектуалец, който открива света през книгите, изолирайки се от реалността.

Понеже не се обича, Паломар винаги е избягвал да се срещне лице в лице със себе си; затова е предпочел да се скрие сред галактиките (…) „Какво му куца? Ето това: съзерцавайки звездите, той е свикнал да се смята за безименна безплътна точка, едва ли не забравил, че съществува. За да влезе сега в делови контакти с човешките същества, е нужно да включи в играта собственото си Аз, което той вече не знае къде да търси.

Паломар открива фракталност навсякъде. От небесните тела до движението на вълните на плажа. И в този си опит осъзнава, че наблюдението е съзидателно, творческо дело, през което ние непрестанно избираме това, което разпознаваме като свое. Така се задейства интересът ни, така се влюбваме, така през опита осъзнаваме, че сме разпръснати из света, подобно на космическите елементи, от които сме създадени. Калвино започва книгата си от океана и стига до есхатологичното мълчание на края на света. След което умира и оставя широко отворена вратата, за да го последваме по прелестния път на познанието.

Господин Паломар решава от сега нататък да се престори на умрял, за да види как ще съществува светът без него. От известно време е забелязал, че между него и света нещата не вървят, както преди; ако преди му се струваше, че той и светът очакват нещо един от друг, сега вече не може да си спомни какво е било то, дали е било за добро или за лошо, нито пък защо това очакване го е държало в постоянно тревожно напрежение.