Начало Идеи Гледна точка Готвачът, пучът и родните „мразители“
Гледна точка

Готвачът, пучът и родните „мразители“

6063

1. Тази събота и неделя светът, а и цяла Русия със затаен дъх наблюдаваха какво се случва (или не се случва) в „центъра на империята“ – на едни 400 километра между Ростов на Дон и Москва. Там като пешки в глобален гамбит бяха задействани „зелени човечета“ от ЧВК „Вагнер“, известни с крайно престъпната си слава, но държащи този път да изглеждат като „вежливи хора“ (по сленга на една военна песен на путинската пропаганда). Макар и въоръжени до зъби, те любезно пожелаваха на всички „добър ден“ или подканваха минувачите да преминат от другата страна на улицата, за да не пострадат „случайно“ от бойната техника. Истински „Пригожинфест“. Интересно бе да се види и как „патриотично настроени граждани“ от милионния Ростов (поне на видеата, заснети с телефони), нямаха нищо против да бъдат „частно освободени“ от армията на „готвача Пригожин“. Същото бе валидно и за южния щаб на руската армия, завзет без нито един изстрел (или доброволно минал на страната на Пригожин?). Сетне бе официално оповестен „марш към Москва“, след което тази „армия на Бранкалеоне“ (справка – прочутата комедия на Марио Моничели от 1966 г.) потегли към набелязаната цел, но на 200 километра от руската столица ненадейно даде „заден ход“ и се озова в Беларус (след посредничеството на Лукашенко).

Така беларуският васал на Путин се оказа негов спасител.

Все пак походът не беше напълно „сватбарски“ и не се размина без жертви: наемниците на Пригожин са свалили няколко хеликоптера и самолет на редовната руска армия, загинали са 13 летци, на които Путин в Кремъл дори връчи посмъртни награди като „герои на Русия“. Ала отговорни за тяхната гибел няма. Няма и виновни, които би трябвало да бъдат наказани. Има „обща амнистия“, узаконена незнайно как. Така, независимо от карнавалния развой на събитията, хаосът и безправието в империята на Путин са очевидност. Дали това е началният етап на агонията на властта в Русия? Ето въпрос, който няма как да не си задаваме.

2. В най-добрия случай този хаос някак си ще се разреши през следващите три-четири години. В най-лошия случай ще започне гражданска война: между конкуриращите се претенденти за диктатурата, сред които ще има и деморализирани авантюристи, или между централната власт и сепаратистите… Не е изключено да се намерят и чужди държави, на които ще е изгодно да подържат тези междоусобици (Китай, Смутните времена) и които ще снабдяват ту този, ту онзи от генералите авантюристи или пълководците сепаратисти с пари, инструктори и оръжие

И кой прогнозира подобно нещо? Поредният „чуждестранен агент“, вкаран в „правилните списъци“ на Путиновата власт, разпратени и до сателитите им зад граница, включително в България?

Нищо подобно. Цитатът е от философа белоемигрант Иван Илин, държавния мислител на днешна Русия, от книгата му „Нашите задачи“ (Цюрих, 1953 г.), която казват, че постоянно лежала на нощното шкафче на Путин. Дали прелиствайки я в последната съботна нощ, когато едва ли го е хващал сън, погледът му случайно не е попаднал на статията „Предстоящият хаос в Русия“? Както и на нейното заключение:

Съвсем не смятаме, че това е изходът, нито призоваваме към него. Но трябва да си съвсем наивен в политиката, за да не се съобразяваш с процес, който изглежда като най-вероятния.

Дали поради тази причина Путин – с променен глас – не заговори за заплахата от 1917 г.? Редица обстоятелства от „карнавалния пуч на готвача“, завършил с хепиенд за властта, все още остават неизвестни. Имал ли е той покровители в най-висшето обкръжение около Путин? Разчитал ли е Пригожин на подкрепа в редовната армия, която в последния момент не е получил, затова и танковата му колона свърна 200 километра преди Москва? Инак не би ли било пълно безумство с пет-шест хиляди души и стотина танка да тръгнеш да превземаш Москва? И къде пропадна главнокомандващият войските в Украйна генерал Суровикин? Вярно ли е, че той е под домашен арест и в момента се разследва за причастност към пуча? Все въпроси без отговор.

3. Във всеки случай „извършения/неизвършен пуч“ ще се запомни – освен с разтреперания глас на Путин и силно променените лица на членовете на правителството му – с репетицията на кремълската върхушка по срочно напускане на Москва. Движенията на руските правителствени самолети по време на пуча са особено показателни за паниката по върховете. Репетиция в „стил Янукович“, както писаха наблюдатели. А продължителните аплодисменти в Руската дума за „спасителя Лукашенко“ – заради нещо, което завърши преди още да е започнало – са повече от трагикомични.

4. Както и можеше да се очаква, (не)състоялият се пуч на Готвача на Путин отприщи всевъзможни конспиративни теории. При липсата на достоверна информация и при авторитарното управление в Русия вече шестват всевъзможни теории за „метеж“ и предварителна „подстроеност“ на случилото се. Путин обаче няма сметка от подобен спектакъл, който само разклаща стабилността на управлението му, а не му носи допълнителна популярност.

Вярно е, че пучът на Пригожин не е Пугачовият бунт, той не застраши сериозно властта на Кремъл, но пък разкри сериозни пролуки в нея. Което също опровергава допусканията за някакви „игрови стратегии“ на Путин. Оказа се, че над една трета от руския военен бюджет е отивала за издържането на „частна армия“, след което пак натовските спецслужби бяха набедени като виновници.

5. Случаят „Пригожин“ очаквано изостри страстите в България, най-пропутинската страна в Европа. Разломът между Готвача (Палача) и Господаря на Кремъл докара до истински бяс хората на Костадин Костадинов. И защо всичко това? Заради низвергването на техния „образец на подражание“? Защото изведнъж се оказа, че царят в Кремъл е гол? Или защото с разклащането на „империята на злото“ щурмовите групи на „черните тениски“ рискуват да изгубят финансовата си и най-вече идейна опора? Тъжно е една държава в обединена Европа да признае подобни зависимости на фашизодни български партии от Москва, но те са факт. Което обяснява истерията на „възражданци“, както и заканата им как „цялата тази уродлива сган (техните противници) трябва да бъде унищожена“.

Заплахата за физическа и политическа разправа с противници е тревожен факт в една демокрация. И най-тревожното е – въпреки публичния сигнал от министър-председателя Денков, че в страната действа парламентарно представена фашизоидна партия – как съответните държавни органи се правят, че реагират. Да, МВР ще вземе „мерки“ по опазване на реда (при евентуални инциденти). Оставаше и полицията да не реагира! Да, прокуратурата се сезира по медийни публикации. Това сме го чували и друг път.

В същото време езикът на омразата продължава да клокочи из медиите, а Костадин Костадинов не слиза от екраните на най-големите телевизии, откъдето сипе заплахи.

СЕМ обаче бездейства. Нищо чудно, като се имат предвид някои изявления на председателката на СЕМ Соня Момчилово. Що се отнася до служби като ДАНС, то „пробивът“ в тях е известен от години.

При целия политически хаос в Русия явно там не се пестят пари от пропаганда и агентурно влияние сред „специфични групи“. Отново по Иван Илин, който настоява, че във време на война „политиката и криминалността (уголовщина) стават неразличими, те се сливат и преминават една в друга“. Путин изглежда, че добре е усвоил този урок на Илин, действайки на „родна земя“ чрез хора като Пригожин или Кадиров. А зад граница на същия принцип биват вербувани местни „мразители“.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора