0
801

Готическа скука

„Пурпурният връх”

„Пурпурният връх” на Гийермо дел Торо не е лош филм, но със сигурност не е онова интелектуално и емоционално преживяване, което ни се иска да видим от създателя на „Лабиринтът на фавна”.

Гийермо дел Торо открай време се захласва по хоръра. Също по комиксови герои, вампирски сюжети и извънземни спецефекти, но Гийермо дел Торо е и режисьорът на „Лабиринтът на фавна”. А това задължава, особено когато за следващия негов проект се заговори като за продължението на „Лабиринтът…”. И после, след като  най-сетне гледате „Пурпурният връх”, няма как да не сте разочаровани. Защото резултатът е ефектна, но съвсем еднопланова и не особено оригинална в драматургично отношение готическа любовна история, която е на светлинни години от многопластовата мрачна психофентъзи драма, в която преди десетина години ни отведе фавнът – един лабиринт из дебрите на киноаналитичното несъзнавано, от който много трудно се излизаше.

От друга страна, можем да приемем, че жанровото любопитство на мексиканския режисьор еволюира, макар в общи линии да остава в рамките на „страшната” стилистика. Независимо дали е запознат с максимата, че „ужасът пречиства”, Дел Торо системно организира уродливи персонажи около страховити истории и след като мина през модерните вампирски, комиксови и роботски схеми, крайно време беше да се впусне в „кошмарната” готика. Същото важи и за класическата любовна история, която до този момент не е намерила място във филмографията му. Като прибавим зловещо старинно имение и тъмно минало – призрачната трагедия е добре подплатена и може да започва.

„Пурпурният връх”

Американската девойка Едит вижда призраци от малка. Когато пораства, е отдадена по-малко на светския живот и повече на книгите в дома на грижовния си вдовстващ баща. После се появява прелъстителният баронет Томас Шарп, който търси пари за изобретенията си. Той се влюбва (или пък не) в Едит Къшинг и след известни перипетии я отвежда в семейната си английска съборетина. През цялото време над двойката бди (или пък не) сестрата на Томас – Люсил, която има малко странни маниери, свири на пиано и обожава да сервира чай… Британската снежната земя се обагря в червено заради цвета на рудните залежи, върху които се шири имотът на Шарп, а Crimson Peak е прозвището на замъка, който Едит трябва на всяка цена да избягва по предписание на призрака от детството си.

„Пурпурният връх” не е лош филм (въпреки че е малко скучен), но със сигурност не е онова интелектуално предизвикателно и емоционално наситено преживяване, което ни се иска да видим, когато става дума за създателя на „Лабиринтът на фавна”. Сценаристът Дел Торо определено отстъпва на режисьора Дел Торо, когато ни повежда в населената си с материални и нематериални призраци фабула. На ниво сюжет нещата са крайно предвидими още от мига, в който погледите на Томас и Едит се пресичат – по отношение на сантименталната линия, а от момента, в който бащата на Едит получава отчета на частния детектив относно делата на Томас – що се отнася до интригата. И ако за миг си отдъхнете, че не сте познали какво ще се случи, когато семейство Шарп си тръгва по живо по здраво от кабинета на Къшинг, то сцената в банята в клуба е тотално предвидима, както по-късно откритията на Едит в замъка, целта на „чаената церемония”, пристигането на Алън и т.н. При други обстоятелства тези драматургични елементи можеха да се тълкуват като целенасочени клишета в една пародираща конструкция, но случаят, уви, не е такъв. Сценарият е откровено плосък и ще бъде „извращение” да твърдим, че е създаден като максимално опростен (не можеше ли например мотивът за цялата финансова машинация да е малко по-смислен?!), за да изпъкне още по-ярко „опаковката”. Защото визията на „Пурпурният връх” е наистина впечатляваща.

„Пурпурният връх”

Верен на натуралистичния си вкус, Гийермо дел Торо не се е задоволил с каквото и да е прокълнато имение и каквито и да е призраци. Всички канони на готиката са спазени – от полумрака до скърцащите подове, врати и парапети, а клетите фантоми, които бродят по коридорите на замъка, са наистина стряскащи. И като се има предвид, че в подобен род киноистории атмосферата е задължително условие и пълноправен участник в играта на страхуване, то онази част от филма, предназначена за очите и първичните емоции, е успешно конструирана. Но под повърхността не се крие нищо повече. Както в случаите с трейлъри, които изчерпват целия филмов сюжет.

Ще кажете, че една любовна история може да бъде прекрасна в своята естествена простота и да не се нуждае от допълнителни усложнения и украшения. Вярно, но за тази цел трябва да й повярваме. И тук идва проблемът с актьорското присъствие в „Пурпурният връх”. Том Хидълстън и Мия Васиковска стоят добре на екрана, но между тях няма химия. Джесика Частейн е прекрасно зловеща, но някак си не изглежда правдоподобно, че някой може да я обича до смърт (поне не и в този филм). Какво ни остава тогава, освен едната наслада от страхуването и надеждата, че все някой ден ще гледаме деликатес от класата на „Лабиринтът на фавна”.