0
1112

Градове на хартия

Животът на Емили Дикинсън

Ръкопис на Емили Дикинсън, wikipedia

Емили Дикинсън, митичен образ в американската литература, сред най-големите имена в световната поезия, и досега си остава загадка. Родена на 10 декември 1830 г. в Амхърст, Масачузетс, умряла на 15 май 1886 г. в същата къща, прекарала последните години затворена в стаята си, като само шепа нейни стихове са били публикувани приживе, и то най-често анонимно и силно променени… В „Градове на хартия“ Доминик Фортие ни запознава с тихите скромни дни на „жената в бяло“, която обрисува чрез книгите, които е обичала, чрез градината, за която се е грижела всеотдайно, чрез призраците, които са я преследвали… За авторката пътуването към Емили Дикинсън е и пътуване навътре, размисъл за творчеството и живота – това е красив биографичен роман за световете, които сътворяваме вътре в себе си и които на свой ред сътворяват нас.

Доминик Фортие (р. 1972) е канадска писателка и преводачка. Носителка на престижното френско литературно отличие Рьонодо за есеистика, което получава за „Градове на хартия“, и на Наградата на генерал-губернатора на Канада.

„Градове на хартия“, Доминик Фортие, превод от френски Нина Венова, художник на корицата Иван Масларов, издателство „Лабиринт“, 2022 г.

Предлагаме началото на книгата и фрагменти.

To make a prairie it takes a clover and one bee,
One clover, and a bee,
And revery.
The revery alone will do,
If bees are few.

Emily Dickinson

От какво се прави ливада
Нима не знаеш?
Трева –
и една пчела –
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига –
мечтата стига.

Превод Цветан Стоянов

Емили

Емили е бял дървен град, закътан сред ливади с детелина и овес. Къщите са квадратни, с наклонени покриви, сини кепенци, затваряни привечер, и комини – случва се през тях да се вмъкне птица, която с осаждени крилe ще се защура панически из стаите. Наместо да се опитват да я прогонят, ще я опитомят, за да научат песента ѝ.

Градините в града са десеторно повече от църквите, които вечно пустеят. Камбанки и гъби растат в спокойната им сянка. Жителите си говорят със знаци, но тъй като всеки си ги измисля сам, те изобщо не се разбират и обикновено предпочитат да се отбягват.

През студения сезон Емили се покрива със сняг, по който учени синигери идват да изписват с тънките си крачета чисто бели стихове.

Амхърст

Амхърст в Масачузетс е град – село – извън времето и пространството. Когато Емили се ражда през 1830 година, Амхърст наброява 2631 жители. Чикаго още не съществува. През 1890-а, четири години след смъртта на Емили, Чикаго подслонява 1 099 850 жители, докато Амхърст още няма 5000 души – не достига една бройка.
Това е културно градче, приютявало поколения знатни Дикинсънови. Кръстено е на Джефри Амхърст[1]*, първи барон с това име, същия, дето по време на войните срещу индианците предложил да се дадат на диваците одеялата, с които били завивани болните от едра шарка, та по-бързо да се свърши с тази отвратителна раса.
Могли са да изберат по-добро име.

Днес, когато сме под непрекъснатия обстрел на безкрайно множащи се образи, е стъписваща мисълта, че от жената, наредила се сред най-великите американски поети, се е запазила една-единствена фотография – от времето, когато е била на 16 години. На този прочут портрет тя изглежда тъничка и бледа, панделка от тъмно кадифе обгръща дългата ѝ шия, раздалечените ѝ очи излъчват спокойно внимание, на устните е загатната усмивка. Косата е прибрана назад и разделена на път по средата. Облечена е в съвсем обикновена, набрана в талията раирана рокля със светла яка и държи в лявата си ръка нещо, което може да е букетче цветя. На масата до нея е оставена книга, заглавието не личи. Няма друга снимка, която да я показва по-млада или по-стара, изправена или на друго място – или всичко е било изгубено, унищожено. Тя няма, никога няма да има крака. Завинаги, вечно ще бъде само това лице. Тази маска.

Емили Дикинсън е бял екран, девствена страница. Ако в края на живота си бе решила да облече синя рокля, нямаше да има какво да кажем за нея.

На пет годинки Емили Елизабет отива да прекара няколко дни при леля си в Бостън. По пътя минават през свирепа буря. Светкавици раздират черното небе, дъждът шумно бие в прозорците на дилижанса, сякаш хвърля чакъл. Лелята притиска детето към себе си, за да го успокои. Но малката не се страхува. Омаяна се навежда към студеното стъкло, опира чело о него и прошепва:
– Огън.

В къщата на лелята прозорците са разположени толкова нависоко, че ако застане на пръсти, Емили не успява да види друго освен късче светло небе. Покатерва се на леглото, за да открие улицата долу, двете дървета близнаци отвъд пътя, бързащите по тротоарите хора.
Предпазливо опитва да скочи, после отново и отново, все по-нависоко и по-нависоко, върху пухения дюшек, който меко потъва под тежестта ѝ. Улицата подскача в такт с нея, заедно с всичките си малки фигурки, сякаш са оловни войници, разтърсвани в кутия.
– Елизабет!
В рамката на вратата лелята изглежда ядосана. Детето тутакси престава да скача и изправено, здраво стъпило на късите си крачета, отговаря ясно и отчетливо:
– Бих предпочела да ме наричат Емили!

На перваза на прозореца, където Емили е разпръснала трохи, каца червеношийка. Коремчето ѝ прилича на един от вълшебните портокали, издули чорапите, каквито окачват по камината на Бъдни вечер. Клъвва малко хляб, сетне извива в трели дълги птичи истории. В тях се разказва за земни червеи, за една лекомислена самка, за купчинка синкаво-зелени яйца, едно от които е изчезнало мистериозно от люпилото. Наклонила глава на една страна, Емили слуша трепетно, с блеснал поглед. Тя също взима трошица между палеца и показалеца и я поднася към устните си. Това е предпочитаното ѝ ядене за деня.

Когато прегрешава, винаги е същият грях: лакомията я тласка да грабне парче от плодовата пита, която изстива в кухнята, или да отмъкне забранения том, дремещ на лавица в кабинета на Бащата. Майката винаги я разкрива и я наказва по един и същи начин, като я затваря сама в стая без нищичко от онова, което развлича децата. И след като изтече наказанието, не вижда с какво съжаление дъщеря ѝ излиза от стаята. Трябва много зле да познаваш Емили Дикинсън, за да си въобразяваш, че я наказваш, като я затваряш в мълчание сама с мислите ѝ.

Да бe успяла поне един ден, един-едничък ден да се опази от глупост, провинение или лоша мисъл – с този съвършен ден щеше да е изкупен целият ѝ живот. Но тя не е сигурна, че иска да бъде послушна. Маргаритките не са послушни, нито гъските, които, изписали клин, минават в небето. Те са нещо по-добро: диви като полския синап, буйни и необуздани като лошите треви.

Градината е шумна от шепота на цветята. Една виолетка недоволства, че била толкова смачкана. Друга се жалва, че големите слънчогледи ѝ правели сянка. Трета се е вгледала във венчелистчетата на своята съседка. Два божура заговорничат как да отпъждат мравките. Блед строен лилиум се оплаква от измръзнали крака, почвата му била твърде влажна. Розите мърморят най-сърдито, изнервени от пчелите, заслепени от силната светлина, пияни от собственото си ухание.
Само глухарчетата нямат какво да кажат, щастливи, че са живи.

Цветята, които децата са набрали този следобед, са сложени в кошницата от върбови клонки. Бащата взима една виолетка между бледите си пръсти и обяснява с пасторския си глас:
– За да се съхранят, първо трябва да се изсушат.
В ръката на Бащата цветето вече сякаш увяхва. Той го оставя и вади един от големите томове на енциклопедия Britannica, подредени от 1 до 21 на средната лавица на библиотеката. Отваря го и го прелиства внимателно.
– След няколко месеца страниците ще са поели влагата от растението и ще можете да го залепите във вашия хербарий.
Емили мълчаливо се удивлява, че книгите изпиват водата от цветята.
Бащата продължава с даскалския си глас, същия, с който поучава, а това той прави през цялото време.
– За да си спомните мястото, където сте сложили образеца, ви съветвам да изберете номер на страница, отговарящ на прочута дата. Например началото на Стогодишната война…
Той чака.
– 1337 – изстрелват на един дъх Остин, Лавиния и Емили.
Остин и Лавиния взимат един том и внимателно започват да слагат цветните листенца между листовете на книгата, като шушнат:
– „Декларация на независимостта“, падането на Римската империя, раждането на Майка.
Само Емили като че ли разпръсква произволно цветята в избрания от нея речник. За миг Бащата я наблюдава свъсено:
– Как ще намериш после образците, като ги слагаш къде да е?
Тя се усмихва.
– Ще знам.
Месеци по-късно, когато в сърцето на зимата берат летните цветя в библиотеката, Емили отваря речника без колебание. Докато другите мълвят цифри през зъби, тя изрича като магическо заклинание една дума, само една – жасмин – и жасминът се появява.
Емили е илюстрирала заглавните думи в речника.

***
– Сняг!
Остин е станал пръв. Втурнал се е в стаята на Емили и Лавиния, която скача при прозореца: градината е покрита с бяла постеля, дърветата са окичени със снежни гирлянди.
Тримата се спускат стремглаво по стълбището, за да се навлекат с ботуши, палта, шапки, шалове и ръкавици. Бащата е застанал в долния край. Не казва нищо, но ги наблюдава с каменното си лице. Това поохлажда децата.
Още никой не е излизал навън. Те първи стъпват върху бялата страница на градината, където рисуват три малки преплетени лабиринта. Правят снежни топки, които избухват като бомбички с брашно върху тъмните им палтенца. Останала без дъх, Емили се просва по гръб. Бие с ръце по земята, прибира и разтваря крака, за да изрисува снежен ангел. Остин се хвърля от дясната ѝ страна, Лавиния отляво: в снега изниква шествие ангели като низ кукли, изписани на хартия.
Не е спряло да вали. Снежинките парят по зачервените им бузки. Миглите на децата са побелели, сякаш посипани с пудра захар. Когато накрая се изправят, отпечатъкът им остава – три малки надгробни лежащи статуи от сняг.

Една декемврийска утрин години по-късно Емили се навежда от своя прозорец и ги вижда отново: три малки призрака на девет, седем и пет години. Децата вече ги няма, отишли са си завинаги, сякаш са погребани. Години по-късно, пред първия сняг, тя избухва в ридания.

***
На портрета, рисуван от Отис Алън Булард, децата изглеждат като вариации на един и същ човек (на майката? на бащата?), във всеки случай приличат на възрастни, смалени до детски размери: сериозен поглед, дълъг нос, уморена усмивка. Почти взаимнозаменяеми, само дето Остин носи черно костюмче с бяла яка, а двете момичета са облечени в рокли (воднистозелена за Лавиния и един тон по-тъмна за Емили) с дантелени яки. Всички, изглежда, са с много къса коса, с път настрани, но може би при момичетата по-скоро зализана назад. Днешното око – а дали не и някогашното – би възприело картината като спомен за трима малки покойници или като рисувана години след детството на брата и сестрите, позирали като възрастните, каквито са станали.
Защото, разбира се, знаем, че са оцелели, пораснали са, едното от тях дори на свой ред е имало деца. Може би живописното платно показва: да успееш да станеш възрастен, не означава, че спасяваш детето от смърт.

***
От месеци чета сбирките със стихове и писма на Емили Дикинсън, прехвърлям сериозни изследвания, посветени на нея, ровя из сайтовете, където могат да се видят снимки на Хоумстед, Евъргрийнс в съседство и град Амхърст от времето на Дикинсънови. Засега това е град на хартия. За предпочитане ли е да си остане така, или би трябвало да отида да посетя лично двете къщи, превърнати в музей, за да си помогна с писането. Простичко казано: какво е по-добре, да имам необходимите познания, да съм проверила сама, за да ги опиша такива, каквито са били в действителност, или да дам свобода на въображението си? Защо се колебая да измина разстоянието, не повече от четири часа с кола. Откога се страхувам да вляза в една книга? Колкото повече чакам, и последните останки от лятото изчезват. Скоро от градината на Емили ще останат само сухи стебла и повехнали цветове. Но може би тъкмо така трябва да бъде открита тя, а не сред пищното великолепие на августовските дни.

***
Емили приготвя хляб в кухнята. Под пръстите ѝ тестото е меко, топло и еластично като приятелска кожа. Тя го размесва плавно, напред-назад, стотина пъти. Натиска с длани върху масата, отброява, но когато стига до шейсет и две, прекъсва, оглежда се около себе си, пресяга се за празната кесия от брашно и откъсва парче от нея. Вади молив от джоба си и записва няколко думи – по-точно шестнайсет и пет тирета, дълги като въздишки, – после сгъва хартията колкото нокът, за да не заема място в джоба на престилката ѝ. И се връща към месенето на хляба. Шейсет и три.

***
Емили от полята никога не е стигала до морето. Тази синя подвижна безбрежност я ужасява. Спокойно й е в призмата, която чертае една дъждовна капка, само една, по прозореца на нейната спалня. Когато сънува океана, тя се страхува да не падне в него, както човек внимава да не полети надолу от стръмна скала край морето. Рисковано е да доближаваш безкрайността.

***
Разказват, че първо започнала да ограничава посещенията си в селото, след което престанала да напуска градината, после къщата, после втория етаж, накрая заживяла в спалнята си, от която излизала само при крайна необходимост. Ала всъщност тя отдавна живеела в много по-малко пространство: къс хартия колкото длан.
Този дом никой не би могъл да ѝ отнеме.

***
Времето не минава, то е неподвижно. Всеки ден трае цяла вечност, цял един живот в часовете от изгрев до залез слънце. Всяка нощ е една малка смърт. На сутринта обаче се събужда учудена, че е още тук. Даден ѝ е нов шанс. Но за какво?
Тя става, отива на прозореца. Облачно е. Вали ситен дъждец, който излъсква листата. От градината пълзи мъгла, дърветата прозират като призрачни силуети. Побиват я студени тръпки, тя се загръща по-плътно в шала си, припалва огъня, който е угаснал през нощта. Сухите дърва пукат, в камината се разхвърчават искри. Тя отваря по навик чекмеджето на бюрото си, вади къс хартия и го поднася към ноздрите си. Стихотворението мирише на карамфил.

***
Днес ръкописите на Емили Дикинсън се пазят в библиотека „Хоутън“ на Харвардския университет, където няма да ги видите, а ще разглеждате техни факсимилета и копия на писмата до хората, с които си е писала. В помещение, наречено просто Дикинсънова стая, са събрани различни предмети (мебели, книги, килими), които са принадлежали на семейството. Тази Дикинсънова стая, и тя неистинска стая, се посещава всеки петък в 14 часа.
Колкото до хербария, не си и помисляйте, че може да го видите: прекалено крехък е. Също както листовете хартия, има опасност и листата на дърветата да се разпаднат на прах. И тук библиотеката предлага реплики, точни копия.

[1] Британски военачалник (1717–1797), отличил се във войната срещу Франция и индианските племена в Северна Америка, впоследствие управител на провинция Квебек. – Б.пр.