5
4025

Градушката

TDimova

 

А облак лази,

расте и вий снага космата,

засланя слънце; в небесата

тъмней зловещо… 

Яворов описва градушката с удивително майсторство на поет и художник, но и със сърце, преживяло и изстрадало стихията, сърце състрадателно за убийствената мъка, която смазва човека в неговата безпомощност пред природата.

Яворов описва една картина от далечна селска България, но я описва с такава човешка състрадателност, че гърлото ни се стяга всеки път, когато четем стихотворението и зловещият образ превзема съзнанието ни. Онова, което се случи с нас миналата седмица, е толкова различно от Яворовата поема. Но по някакъв начин ние преживяхме същото, ние бяхме в Яворовия шедьовър.

Денят е задушен и тежък: „слънце грее и на земята огън праща”. В късния юлски следобед изведнъж притъмнява, облаците се скупчват над града, обхващат го като с железен обръч, започват първите едри капки дъжд, мракът все по-застрашително се сгъстява. Ще вали, както стана обичайно това лято. Ще превали и ще отмине, нехайно си казваме, както почти всеки ден досега. Но като че ли самото небе се спуска все по-ниско, въздухът се изпълва с тревога, сърцето се свива. Глухото очакване, притъмняването, напрежението, което се нагнетява все повече. Погледът не се откъсва от помътненото небе, първите едри капки дъжд преминаха в порой, появи се вятър, клоните на дърветата се заизвиваха до земята, пороят премина в стихия, не се вижда на двайсет метра напред, вятърът носи на талази тази стихия от дъжд, като че ли си в море, а не в град, като че ли си в кораб, а не в кооперация, и този кораб всеки миг ще бъде изтръгнат и ще бъде преметнат и пуснат в беснеещата стихия, която те обгръща отвсякъде. И заваляват ледените късове. Към тътена от виещата буря се прибавя зловещият шум от ледените парчета, които барабанят по прозорците, по балконите, по паважите, по улиците, които ще смажат, ще премажат целия град. Не можеш да видиш дали е останал някой на улицата. До улицата не се вижда. Вижда се само бяла, зловеща пелена от лед и вятър и този нечуван шум, като че ли небето иска да разбие, да строши града. Ще бъдем изтръгнати, ще бъдем премазани, ако това продължи, ако стихията не спре. Зловещият шум от биещите ледени късове изпълва душата с ужас, усещането за края на света. Казваш си, че ето така ще настъпи един ден последният катаклизъм, който ще отнесе целият този свят, всички нас с всичките ни планове, с всичките ни надежди, с всичкото ни самочувствие, с цялата ни самоувереност и комична гордост.

Улиците се покриват с лед, листа, стъкла. Клоните на дърветата са изпочупени. Листата са изтръгнати, избити. В разгара на лятото, в най-голямото великолепие на зеленината, дърветата останаха без листа, клоните им бяха прекършени или останаха голи. Автомобилите са потопени наполовина под водата. Прозорците са изпотрошени като от бомбардировка.

За тези няколко минути лятото е прекършено, безвъзвратно пречупено.

В такива мигове човек онемява от своята безпомощност. Пред такава стихия единственото, което усещаме е безпомощност. Дори няма паника, дори няма страх, дори няма молитва, само тази безмълвна, пълна, абсолютна безпомощност. Само чувството, че никой и нищо не биха могли да те защитят, освен самият Бог. Животът ни е оплетен, премрежен от планове, ангажименти, сметки, грижи, надежди, желания, амбиции. Чувстваме се господари на живота си, на съдбата си, на света. Убедени сме, че всичко е в ръцете ни и зависи от нас. Всичко е разчетено. Всичко е под контрол.

Всичко е под контрол до мига, в който градоносният облак не се изсипва върху града ни. Само няколко минути и контролът над живота ни, съдбата и света, е напълно изпуснат.

Защо ни беше дадена тази градушка? Предупреждение ли беше? Някакви най, най-прости неща ли сме забравили?

Съвсем скоро след като  стихията отмина, в съзнанието ни пак се завръща нагласата и манталитетът на съвременния човек – обвиненията към общинските и държавни институции, обвиненията към природата, безбройните препоръки и съвети какво е трябвало да бъде направено, как онези безхаберници не са си свършили работата – връщаме се в нашия век, в нашия свят.

Били сме истински смирени само докато сме били напълно безпомощни.

Дълго време единствената тема на разговорите ни е градушката. Споделяме кой какво е преживял, кой как е усетил стихията. Имаме нужда да споделим ужаса. Търсим разбиране и подкрепа в безпомощността си.

Затова и пиша за стихията. Да споделя. Да разтоваря онова неизречимо усещане, че си в Божия гняв и после, когато бедствието отмина, че си в Божията милост, понеже си оживял.

И  Яворов е все така в съзнанието ми:

Спри… Недей…

Труд кървав, Боже, пожалей!” 

Въпреки, че сме като онези

„гъски около реката

защо, размахали крилата,

и те са глупи закрещели,

какво ли са орали, сели?”

Същата стихия, същият леден порой само няколко дни по-късно се изсипа над Ловеч. Същата картина след бурята – изпочупени клони и цели дървета, всичко под вода и лед.

Стихията поражда уплаха и болка, но трябва да породи и малко смирение. Както усещаме своята безпомощност, така и да я осъзнаем. Както в своята безпомощност търсим съпреживяване и състрадание, така те да прераснат в солидарност и подкрепа.

И може би най-важното – да породят смирение, защото в смирението има повече сила, отколкото във всичко останало.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияДа си купиш човечност
Следваща статияХанс Закс: майсторът-певец

5 КОМЕНТАРИ