Напоследък често става така, че не мога да спя. Един от многото съм, които не могат да заспиват и да спят. Поради притеснения, поради мисли за неизвестността и мисли за смъртта. Или от радост. От усещане за преизпълненост в сърцето.
В такива случаи излизам посред нощ и се запилявам по улиците. Имам си маршрути всъщност, имам план, но понякога импровизирам. Оставям се на улиците. Аз съм маниак и се притискам маниакално в София от десетилетия. Знам наизуст фасадите на сградите, пукнатините, къде мазилката се рони, къде нещо се строи, къде ще рухне друго. Познавам добре тротоарите, ръбовете на бордюрите, очукванията по тях, градините, кучетата. Знам ги кучетата. Онази нощ едно от тях ме нападна. Горкото! Живее от някое време в един открит обществен паркинг и е изгубило явно свободата си. Вече напада. Дожаля ми за него.
А паркингът, чиито хора са решили да не пъдят кучето, а да го използват, е типичен за нова София. Стара сграда, много стара, от деветдесетте години на деветнайсетия век, достигна така трепетно очаквания от собствениците й стадий на крайна опасност от срутване. Бутнаха я и се появи паркингът. Така пропадна морално и кучето. Заедно със сградата и с хората, които са нечии. На паркинга. А той не е техен.
Запилявам се по улиците нощем и все повече, вървейки, забравям за плановете, за маршрута, за деня, който приближава. Улицата е опасно нещо, с нея рискуваш много. Увлича и повлича след себе си. Тръгвам нанякъде и съм си решил къде ще стигна, но по ъглите се отклонявам. Отбиването отвежда към друга безпътица, тя те отхвърля към някое трето разклонение и така осъмваш някъде далеч. На място, на което не си и мислел, че ще се озовеш тази нощ, в това утро.
Има нощи, в които ми се вижда, че София е лабиринт, от който не мога да се измъкна и в който ще ходя, докато не падна.
София продължава да бъде силно динамичен град. Завоите и ъглите все още изненадват и продължават да отварят перспективи към микросветове. Дори и да се вглеждаш в града маниакално, не можеш да го обхванеш като тип. Това е нормално, безспорно, защото всеки град е винаги в процес на ставане и заедно с това е конгломерат. И все пак, София е интересна с това, че предлага на очите гледки, които се сменят толкова бързо, че не оставят наблюдателя – ако наистина е наблюдател, ако наистина е влюбен маниак, наркоман – незаинтересован и безстрастен. В София микросветовете са доминантата. Да поясня: има наркомани като мен, които са зависими от градовете. Има и такава болест.
Не искам да кажа, че става дума за хаос, за разпиляност в София. Не това вълнува. А иначе това се предполага, че трябва да бъде казано обикновено за София, защото такива са ни клишетата. Не е вярно само че. Напротив, София е един подреден в съгласие със съвременните урбанистични стандарти град, в който трудно можеш да се изгубиш. Мисълта ми е за друго. Застрояването през последните 10-15 години промени облика на мястото, но го промени по много любопитен за окото начин. Изчезването на стари къщи беше неизбежно. Особено ми е жал за някои от тях.
Интересен е тъкмо новият индивидуализъм. Ако сравнявате строителството в София от последните петнайсет или дори двайсет години с процеса на модернизация в други метрополиси, ще забележите със сигурност нещо забележително. Лично аз не се сещам за друг голям европейски град, мамещ с такова разнообразие. Все има някаква типика, някакъв характерен стил. И тук има, но шляейки се по нощите из столичните квартали, виждаш по-добре колко големи са отликите.
Архитектурното разностилие в София едва ли може да бъде видяно другаде в Европа. От всеки ъгъл изникват неща, които те мамят да ги погледнеш по-отблизо. Затова се мотая и се запилявам нощем. И се въртя в лабиринта доброволно. Изскачат блокове ръбести, блокове обли, между тях къщи от първата половина на миналия век, после блокове с кули и бойници от този, нашия век.
Изобщо не влагам ирония в думите си. Много ми харесва как започва да изглежда София. Това важи за повечето български градове, но в София естествено всичко е по-мащабно и по-отчетливо. И по-фрагментарно. Ако се вгледате в новото строителство, ще видите, че не се заблуждавам.
Нощем не си личи така добре анархизмът на парчетата от изолация по стените. Но и в тъмнината разноцветието е видимо. На моменти ми се струва, че съм застанал пред Hundertwasserhaus във Виена илипред някои от шедьоврите на Гауди в Барселона. Красиво е. Харесва ми, че София сега е град, отстранен от идеята за ансамбъл, град на визуалните противоречия. Продължавам да говоря за вида на къщите, както разбирате, а не за това, как изглежда организацията на градското пространство.
Има случаи, в които не мога да спя, но не ми се разхожда из нощна София. По-право казано, разхожда ми се, но не ми се върви. Тогава ме спасяват речниците. И те са като улиците. Думите дърпат, притеглят, а и те подобно на улиците правят кръстовища.
Та улиците и сградите в София приличат на речниците. Всяка една има множество различни значения. Ще кажете, че е така по принцип, когато се говори за градове и сгради. И да, и не. Или не и в степента, в която това важи за София. Пак ще уточня, че не говоря за полисемия, идваща от неорганизираност, от объркване на пътищата, от струпване, а от многообразието на домовете, които софиянците обитават.
И като хвана речниците – около четири – пет обикновено наведнъж – се блъскам с часове в техните стени, докато накрая не заспя.
София ми прилича на купчината речници, които изсипвам пред себе си, когато не ми се спи. Много са езиците, които се разчитат днес в архитектурата на този град, много са тиретата му. Последната метафора не носи отрицателен смисъл.
София през нощта си и речниците ме спасяват често.
