0
4212

„Градът“ срещу утопията

150 години от рождението на Пол Клодел

Една среща предполага изминаването на определено разстояние. Ала много често истинската траектория на срещата се побира в друго отстояние, невидимо за окото. 

Така в първите дни на май 1886 г. един младеж, тръгнал на разходка, си купува от книжарница до Сената в Париж трите последни броя на голямо литературно списание. Разгръща ги, още докато прекосява Люксембургската градина. И застива на място, като ударен от гръм след прочетеното. Току-що той е завършил престижния лицей „Луи льо Гран“, неговото име е Пол Клодел, а мнозина от неговите преподаватели, включително знаменитият историк Ернест Ренан, му предричат голямо литературно бъдеще. Що се отнася до автора на разтърсилите го редове, това е Артюр Рембо – име, непознато му дотогава, което тепърва си пробива път. Става дума за първите части на „Озарения“, последвани от „Един сезон в ада“. До края на дните си Клодел непрекъснато се връща към този повратен миг от живота си, говори за него като за същинско „озарение“. В късните си „Импровизирани мемоари“ (43 разговора с журналиста Жан Амруш), Клодел свидетелства: „Озарения“ ме пробудиха, разкриха ми свръхестественото, което непрестанно съпровожда естественото… Истинско откровение“. Рембо му носи излаз от света, подчинен на грубия механицизъм и позитивизъм. Не знаем кои точно части на „Озарения“ са преобърнали душата на младия Клодел. Дали пък не тези от фрагмента „Град“:

Аз един мимолетен и не дотам недоволен гражданин на метрополията, смятана за модерна, понеже добрият вкус е прогонен от подредбата на къщите и от външния облик на сградите. Както и от общия план на града. Тук няма да видите и помен от паметник на суеверието. Моралът и езикът са сведени до тяхната най-проста изява: най-после! Тези милиони хора, които нямат нужда от приятели и познати, са толкова еднакви в своето възпитание, работа и старост, че житейският им път би трябвало да бъде много по-кратък, отколкото го сочат безумните статистики за хората на континента. Също като в моя прозорец — все нови призраци виждам да преминават през гъстия, вечния, миришещ на въглища дим — нашите здрачни гори, нашата лятна нощ! все нови Еринии пред моята вила, която е моя родина и мое сърце, защото тук всичко напомня едно: Смъртта със сухи очи, неуморната наша наложница и слугиня отчаяната Любов и красивото Престъпление, хленчещо навън из калта.

(превод Кирил Кадийски)

Можем само да гадаем. Истината е, че тази „лична среща“ с Рембо е тъкмо подтикът, който дава не само на френската словесност, но и на литературата на ХХ в. едно от най-необичайните явления на нейния модернизъм – творчеството на Пол Клодел. В случая термин като „модернизъм“ е най-добре да се постави в кавички. Клодел наистина обновява френския стих и съвременната драматургия, което, нека отбележим, не винаги му се признава. Тъй като неговият „модерн“ е модернизмът не на „авангарда“, а по-скоро на „ариегарда“. Той често е наричан „френския Шекспир“, ала творчеството му е по-скоро съвременна версия на Есхил или Софокъл. В него ясно се долавят отгласите от древногръцкия хор и средновековните мистерии, а много от стиховете му пряко препращат към псалмите или Евангелията.

Има нещо странно, дори необичайно в съдбата на Клодел, този пренебрегван класик на ХХ век, който въпреки всичко периодично бива преоткриван и четен. И обяснението е, че сякаш не нещо, а Някой води за ръка това момче, родено във Вилньов-сюр-Фер, в департамента Ен в Пикардия, където, по думите му, си дават среща четирите стихии на света.

По-късно, вече дипломат и посланик, той ще напише:

Приличам на човека, който с любопитство срещу слънцето е вдигнал лист хартия.
Вижда текста той отпред, но същевременно долавя и пейзажа, разположил на обратната страна на листа цялата си шарения
.

(„Вътрешната страна на Токио“, превод Андрей Манолов)

През същата тази 1886 г., само че по Рождество – на 25 декември – с него се случва нещо съвсем неочаквано. Той е типично „дете на века“ – закърмен е с идеите на прогреса, науката и позитивизма, не толкова кантианец (твърде строгите философски построения го ужасяват), колкото картезианец. И изведнъж сякаш някаква ръка го отвежда на вечерната рождественска литургия в катедралата „Нотр Дам“ в Париж. Тогава нещо го озарява отвътре. Той вижда огромната каменна колона да се раздвижва пред очите му, в душата му нахлува светлина, обзема го неописуема радост. Пол Клодел се обръща към вярата и става християнин. Ала не веднага. Постепенно неговият дух възприема промяната. Изминават цели пет години преди той да вземе причастие на същото място и в същата тази църква – на 25 декември 1890 г. Втората част от „срещата“, истински променила съдбата му.

По онова време той вече е решил с какво ще се занимава. Следва право, явява се на конкурс в Ке д’Орсе и е пръв на изпитите. Става дипломат, скоро e изпратен като вицеконсул в Бостън, САЩ. Четенето на Шекспир и овладяването на английския му помагат.

Той обаче е вече „друг“. Неговата вяра го прави „чужденец в света“ – не само в светска Франция, но и в пуританска Америка, центрирана, според него, твърде много върху парите. Ходи всеки ден на утринната меса, ала му липсват толкова много неща, които обича във вярата – латинския, грегорианското песнопение.

Работи много. Прави преводи на псалмите, подготвя своите прочити на Библията – цели томове, които издава след години. В същото време пише стихове, които модернизират френската словесност, разчупва класическото френско стихосложение.

Усилено работи и над своите пиеси – поеми в проза с доста условни сюжети, в които дълбинни теми и идеи изплуват на повърхността. Конфликтът е по-скоро загатнат. Всичко опира не до характера на героите, а до смисъла на тяхното съществуване. Битът е минимализиран в името на битието. Затова пиесите му толкова се родеят с античната драма. Някои от тях са започнати още преди обръщането му към вярата, но са завършени по-късно – „Златната глава“ (1889) или „Градът“ (1890). Следват нови версии.

Пиесата „Градът“ е особено интересна. Клодел я завършва в края на пребиваването си в САЩ, преди да замине за дълги десетилетия в Азия – 15 години в Китай и един мандат в Япония. Тогава превежда и „Агамемнон“ на Есхил. В един бележник отбелязва, че работата му над тази драматургична творба е продължила цели 4 години. А пиесата, за разлика от мащабния му бароков шедьовър – „Сатенената пантофка“ – не е голяма по обем. В същото време този текст, писан в края на XIX в., е учудващо модерен – като предусещане на ужасите на ХХ в. Затова си струва да се спрем на него.

По своята конструкция „Градът“ се свежда до ядро, към което водят всички нишки. На пръв поглед всичко опира до политиката, ала перспективата е по-всеобхватна.

„Градът“, както признава самият Пол Клодел пред Жан Амруш – е, разбира се, „земният град“. Това е обществото, в което живеем. Градът е Содом или Гомор, атмосферата, в които сме потопени. А пък нали драматургията, в някакъв смисъл, е възможността на питането, опит за разгадаване на загадката на Сфинкса. По-късно драматургът споделя, че е имал същото усещане и при четенето на книгата на пророк Иеремия.

Накратко казано, действието, с цялата му условност, се разгръща в градини, някъде над Града. Именно там четирима герои кръстосват съдбите си: Ламбер, заможен собственик и политик; Исидор, негов брат и учен; Авар, анархист революционер; Кьовр, поет. Без да пропускаме Лала, приемна дъщеря на Ламбер, която той мечтае да вземе за жена. От височините над града се вижда как долу често лумват пожари. „Сенките на нощта надвисват над деня“, пише Клодел. А иначе Градът сияе в изкуствена светлина, с електричеството на прогреса, който, уви, не носи успокоение сред гражданите. И изкуствените светлини се редуват с черни пушеци. Политикът Ламбер и анархистът Авар наблюдават как пламва Съдебната палата, гори символа на правосъдието. Революционерът Авар е на мнение, че всичко трябва да изгори, за да се съгради отново. Проумял го е, когато си е отишъл от този свят скъп на него човек. Авар поддържа идеята, че революцията е нещо повече от общо преразпределение на благата. Тя е битка между живота и смъртта, изграждането на нов свят с вечно нов живот, осигурен чрез прогреса на науката. Антитеза на прогресизма на Авар дава поетът Кьовр. На шеговитите питания какво е да си поет и дали поетът не е просто палячо за разтуха на публиката, Кьовр отговаря, че поетът е пастир на мирозданието, което попечителства с думите си. Доколкото „всичко е налично и между миналото и бъдещето има план. Неведомо за човеците, Битието има своя Творец, който ни вижда на длан, а ние действаме за Негова слава“. Скоро става ясно, че Лала се влюбва в поета Кьовр и напуска Ламбер. Тя възприема идеите му и в своя монолог във второ действие пророчества:

Както всяко тяло има измерение и тежест,
така и човекът има потребности, но и функция.
Това е равновесието, което се поддържа и ни поддържа.
Такова е социалното единство, такъв е принципът на размяната.
Както златото е знак на стоката, така и стоката също е знак.
На потребността, която я прави такава, на усилието, което създава.
И нима това, което някои наричат размяна, не се нарича общение?

След което в Града се разразява истинска революция. Трето действие на драмата се разгръща над развалините на земния Град – след четиринайсет години на опустошителни войни и революции. Оказва се, че хората напразно са жадували идеалния Град. Ала не са го създали и сега са в безпътица. Тогава на сцената излиза цар Ивор, син на Лала и на поета Кьовр. Самият Кьовр пък междувременно е станал епископ. Църквата катакомбно е оцеляла в бурите на историята. И сега Кьовр напразно се опитва да усмири ръцете, свикнали да държат оръжие с думите на любовта. Той говори за това, че „човекът изначално е познал любовта, че тя е тайната на неговото сърце“. Слушат го с недоверие, с насмешка. Думите му не се възприемат и от собствения му син – как и защо той говори всичко това? Ала Кьовр не се отказва. Той иска да обясни на оцелелите, че човекът трябва да бъде възстановен. Те не разбират смисъла на това му твърдение. Кьовр настоява: човекът е бил подменен. И сега трябва да се върне към себе си и към своя Създател – само Бог може да възстанови Бог на Бога, да върне божественото в образа и подобието Божие. Да върне заличеното, заради което и Той някога е станал човек. Хората слушат, но свеждат глави невярващо.

Ала накрая все пак решават да възстановят Града и наново да приемат закони.

В разговорите си с Жан Амруш Клодел признава, че е работил над тази пиеса, раздиран от лоши предчувствия. С усещането, че живее в свят, който се задушава от проблемите си, където хората скоро ще се възправят едни срещу други.

Затова и пише „Градът“. Често с мисъл за Достоевски, в чието творчество „човекът е неведом за самия себе си и никога не знае как ще постъпи, подложен на ново изпитание“.

Пиесата „Градът“, макар преиздавана и четена, никога не е била поставяна в периода около двете световни войни. Нито приживе на Клодел. За първи път тя вижда бял свят на сцената през 1955 г. на фестивала в Авиньон. Под режисурата на Жан Вилар и с участието на звезди като Филип Ноаре, Мария Казарес и Ален Клюни. Тогава критика и зрители започват да се питат защо никой не е искал да я постави на времето. Дори като предупреждение. Явно такова е било времето. И то е било под друг знак – този на утопията.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияСоциология на религията
Следваща статияВдъхновенията на професор Борислава Танева