0
4998

Гражданската война в България (II)

100 години от Войнишкия бунт

Една гражданска война обикновено започва инцидентно, ала в основата ѝ винаги присъства по-дълбок разлом, който става причина за катастрофата. Така е и през септември 1918 г. край София – по време на събитията, изправили едни сънародници срещу други. Ето защо е редно да разширим рамката на историческия анализ и тогава ще видим, че зад тези трагични събития се крие една нова диалектика на историята, която от края на XIX в. наричат идеология – система от идеи, обясняваща света по нов начин. Именно тя позиционира по нов начин действащите лица в конфликта; тя е двойното дъно на случващото се.

В класическия сблъсък, какъвто е войната, винаги е ясна границата между свои и чужди, между двете страни на фронта. Конфликтът избухва, има жертви, но настъпва миг, когато едната страна надделява, другата иска мир и всичко свършва (до следващия конфликт, разбира се). Логиката на Историята, изповядвана от последователите на Карл Маркс, е доста хегелианска. Конфликтът е вътрешноприсъщ на всяка общност; той е социален, а не национален. Историята е бременна с насилие. И една класа – пролетариатът – който е народ без граници, навсякъде и винаги потиснат и унижаван, поема ролята на субект на Историята, налагайки своята мяра и своето разбиране на процесите. Впоследствие Дьорд Лукач не крие възхищението си от решението на Маркс и от избора на една конкретна класа – индустриалния пролетариат в Европа от края на XIX в. – а не на масата от хора, заинтересовани от промяната, защото това би размило диалектиката на Историята. А Историята, нека пак повторим, е бременна с насилие, готово всеки миг да се отприщи в диктатура – в случая диктатурата на пролетариата.

Тази хегелианска схема на Историята е доста сложна сама по себе си, затова бързо бива сведена и операционализирана от марксистите практици до набор от положения, ясни и прости по същество: пролетариатът (масата от пролетарии) няма как да говори от свое име, затова от негово име ще говори Партията (организационното ядро от революционери). Именно те, опирайки се на „знанието“ („вулгатата“ на силно вулгаризираното учение на Маркс), ще променят хода на Историята. И те знаят как: като премахнат всички класи, отстранят различията, които са в основата на класовото неравенство, заличат несъгласните и построят светлото бъдеще като настояще. Съответните лозунги също са ясни: „експроприацията на  експроприаторите“ или „граби награбеното“. Неща, далеч по-прости от хегелианската диалектика на отчуждението, където необходимостта освобождава, чуждото е разпознаване на себеподобното, а враждебното е път към снемане на противоречието.

Именно през тези политически лозунги от края на XIX в. трябва да бъдат мислени и процесите, променили картата на света след Първата световна война. И забележете: подтик за промените се оказва не някаква Всемирна революция, плод на историческия Разум, а тъкмо най-мащабния военен конфликт, сполетявал някога човечеството – около 15 млн. жертви (и в двата лагера), като  броя на ранените и осакатените е три пъти повече.

За България, една преимуществено селска страна, мобилизирането на над 1 млн. мъже на фронта (и то за период от 3 години), е нещо наистина пагубно. Има лоши реколти, още от средата на 1918 г. става ясно, че няма как да бъдат регулярно снабдявани с продоволствие войниците, вещевата база е под всякаква критика. Броят на жертвите също е много висок: 87 500 души (близо 22% от общо мобилизираните).

Идването на власт на правителството на Александър Малинов (21 юни 1918 г.) би трябвало да бележи завой в българската политика и излизане от конфликта. Малинов, който е лидер на Демократическата партия, е убеден противник срещу въвличането на България във войната и то на страната на Тройния съюз. Известна е аудиенцията, която на 4 септември 1915 г. цар Фердинанд дава на шефовете на опозиционните партии – Ив. Евст. Гешов, д-р Стоян Данев, Александър Малинов, Найчо Цанов и младия водач на земеделците Александър Стамболийски. Целта е да се обсъди накъде да отиде България. Ала докато тримата бивши министър-председатели внимателно формулират възраженията си, с надеждата Фердинанд да се вслуша в тях, неканен, думата взима Стамболийски, който с най-дързък тон отправя заплахи лично към царя, призовава го да мисли за главата на раменете си, която лесно можела да хвръкне. Фердинанд избухва. Аудиенцията приключва. Пропилян е и последният шанс България да съхрани по-дълго неутралитета си. Стамболийски е изпратен в затвора, където заедно с други привърженици на Съглашението, изкарва войната. С тях се държат добре, нали са политически затворници – непрекъснато имат посетители, носят им отвън храна и вестници. Вярно е, че са в затвора, но пък не са на фронта. И чакат да удари техния час. В затвора Стамболийски особено се сближава с д-р Никола Генадиев и Райко Даскалов, осъдени за участието си в т.нар. Деклозиерова афера – става дума за опит на висока цена да бъде изкупена цялата българска реколта през 1915 г, за да не замине за Германия. Сделката е осуетена от правителството на Васил Радославов, а участниците в нея са осъдени.

И тук е редно да кажем няколко думи за идеологията на Земеделския съюз. Още в самия край на XIX в. и началото на ХХ в. в Европа се развива аграрно движение. Отначало то е по-скоро импулсивно, отколкото добре обмислено. Агитацията на земеделците е крайно „сиромахомилска“ (днес бихме казали популистка). Разказват, че цялата пропаганда, която провеждал основателя на БЗНС Димитър Драгиев, била с помощта на два хляба – бял и черен. Той спирал в първото село, излизал на мегдана и щом се понасъберели хора, питал: „Селяни, вие кой хляб искате да ядете? Бял или черен?“, като вадел единия, после другия от торбата. И заключавал: „Да, де, ама гражданите искат да ручат белия, а на вас да оставят черния“. После прибирал хлябовете и се отправял към следващото село. За чест на Драгиев трябва да кажем, че неговата „социална критика“ е автентична – той никога не е ламтял за богатства, става трайна опозиция на Стамболийски, когото подозира в престъпно честолюбие и по време на интересуващите ни войнишки бунтове от 1918 г. лично тръгва да успокоява войниците, за да се избегнат кръвопролитията. Ала без успех. Други агитатори излизат на преден план и се озовават на гребена на вълната. Както става винаги. През 1919 г. Димитър Драгиев е изключен от БЗНС.

***

Пробивът на Добро поле на 14 септември 1918 г. и безредното отстъпление на части на армията са сериозно изпитание за българската държава. По телеграфа постъпват съобщения, че част от войниците тръгват да се връщат по домовете си, други се тълпят по старите български граници. Заканват се на Кюстендил (където е Главната квартира на армията) и на София, виновни за всичко.

Премиерът Малинов настоява да се свика Коронен съвет при царя с представители на всички политически партии. От Централния затвор (без да бъдат амнистирани) са пуснати арестуваните политици, включително и Александър Стамболийски. Определена е делегацията, която да води преговорите за мира в Солун (водена от Андрей Ляпчев, министър на финансите). Трябва да се печели време. Всички, включително социалистите, са съгласни, че войниците трябва да бъдат успокоени, за да се избегне катастрофата и евентуалните кръвопролития.

На 24 септември към полунощ в Кюстендил се разнасят изстрели. Озверяла тълпа войници атакува Главната квартира. Убит е часовоят, арестувани и малтретирани са офицери. Охраняващата рота не се намесва, явно са ѝ дадени инструкции да не налива масло в огъня. Към 2-3 часа през нощта бунтът оредява. Част от войниците тръгват към София, други вилнеят по кюстендилската гара, искат да се подготвят отделни влакови композиции за тях.

В София ясно усещат заплахата. Генерал Коста Николов, хроникьорът на тези дни, пише в книгата си „Клетвопрестъпниците“, че усещането било като за „материал, подготвен да пламне; иска се само една искра и пожарът ще бъде стихиен“. По телеграфа идват данни, че разбунтувани войници са събират в Радомир, само 40 км от София.

Ред е на политическата класа да прояви отговорност. И средството, за което всички говорят, е само едно: увещанието. Решено е общественици от всички партии и офицери, ползващи се с престиж, да отидат да говорят с войниците. Заплахата от гражданска война е съвсем реална. Военният министър ген. Сава Савов дава съгласието си да замине. В групата са включени социалистът д-р Никола Сакаров, земеделецът Александър Стамболийски, народните представители Александър Гиргинов и Илия Георгиев. Правителството е притеснено и от слуховете, че цар Фердинанд с помощта на германците подготвя преврат, който да върне България във войната. От три дни царят нощува в своя влак на гара „Надежда“ под охраната на немски части.

Привечер на 26 септември военният министър и политиците пристигат в Радомир. На гарата ги посреща голяма група войници, може би около 3000 души. Военният министър и Стамболийски говорят с тях. Стамболийски държи силно приповдигната реч, зове за мир, малцина го слушат. Взема се решение, понеже е вече късно, на другия ден политиците да разговарят с войниците. Обстановката се поуспокоява, без някой да подозира, че на 27 септември ще настъпи рязка промяна и нещата ще излязат извън контрол. Нито, че в историята на България ще бъде записана една кървава страница.

Следва

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияСмъртта и животът на големите американски градове
Следваща статияЛюдмил Ангелов за „Пиано екстраваганца“