Тъй като заглавието „Гражданската позиция – невъзможна” е препратка към наименованието на известната холивудска поредица „Мисията – невъзможна”, изкушаващо е да се появи втора серия и на нашия текст отпреди една седмици. Но встрани от шегата – нуждата от продължение е съвсем конкретна.
В предишния епизод стана дума за това:
Върху гражданския глас пада подозрението, че не просто е естествено субективен, а съвсем умишлено работи в полза на определена политическа организация. Констатацията беше посочена като проблем, който поставя под съмнение възможността изобщо да съществува гражданско общество със своя собствена територия. Ако на гражданите се отрича правото да имат такава, а се твърди, че всеки от тях е ангажиран да съдейства на една или друга партия, то демократичната фигура се обръща и не избирателите излъчват представители в управлението, а обратно – управниците притежават представители сред гражданството. Купили са ги, направили са ги зависими, омагьосали са ги, за да легитимират личната си властова претенция с подкрепата им. И ако е ясно, че основания за такава обществена диагноза има – хората масово са манипулирани, облъчвани и поставяни в подчинено положение, още по-ясно е, че опазването на гражданския суверенитет е важна задача, защото без него злоупотребите с власт ще бъдат оставени без контрол. Обаче самите граждани, насъскани един срещу друг, рушат собствената си крепост, като стават оръжие на манипулацията. Те ожесточено се обвиняват и клеветят, бранейки своите политически патрони, като забравят, че не са техни слуги, а напротив – в съвременния свят политиците би трябвало да служат на разумната гражданска воля. Но на мястото на разума се настанява партизанщината, защото внушението, че няма граждани, а вражески агенти, е попило дълбоко в съзнанието на всеки.
Без изненада коментарите, появили се след излагането на тази теза, бяха в потвърждение на нейната аргументация. В резюме – авторът се опитва да оправдае политическите си пристрастия, уж говори по принцип, но знаем кой е неговият фаворит, няма да се вържем, ние сме от лагера на добрите, а той се крие зад витиевати фрази, докато ден след ден упорито брани лошите.
Значи констатацията е вярна – въобще не се понечва да се разсъждава или дебатира по същество, веднага се заклеймява противникът и маршът към светлото бъдеще не забавя своя ход. Целта е не да се вслушаме, а да си запушим ушите, защото въобще не искаме да чуем така наречения враг. Ако се прави, че не ни е враг, и за миг да не се хващаме на подлата му въдица. Не бива да се допуска разколебаване на убежденията, защото така неусетно ще ни превземат и хоп – изборите ще спечели не нашият кандидат.
Феноменът е широко известен като „когнитивен дисонанс” – не възприемам информация, която противоречи на установените ми нагласи, ако ще да е вярна и смислена, като или директно я игнорирам, или я интерпретирам погрешно, за да я отхвърля с претекста, че е фалшива и вредна.
Точно „образованите” граждани най-често уличават своите „невежи” или „пленени” опоненти в това своеобразно заболяване, без да си дават сметка, че то се проявява във всеобщата липса на разбиране, че засяга без изключение всички, които са отказали да мислят непредубедено и панически са се концентрирали върху правотата на собствените си постулати, неизбежно обвързани с политическо представителство. Тази концентрация се оглежда в термина „постистина”, станал дума на годината преди време. Постистината дефинира състоянието, в което подборът на фактите е емоционален, а не рационален, така че изграждането на мироглед в голяма степен се случва въпреки фактическата обстановка, то е предварително оформено от личните пристрастия. От своя страна личните пристрастия прерастват в групови обсесии… психоанализата може да каже много по въпроса, но ние ще отбележим само, че никой не е избягал от описаната съдба, колкото и книги да чете, колкото и анализи да проучва, колкото и медии – „само най-обективните” – да следи без прекъсване. Даже по-начетените по-трудно се осъзнават, защото горделивият им ум изобретява по-изискани заблуди, които те смело да бранят като истини. Единственото спасение е признанието, че не си по-различен от останалите, а предимството (ако държиш на него) се състои точно в силата да направиш това признание. Някой ще каже, че такъв извод е префинена версия на мотото „всички са маскари”, което цели възцаряване на морален релативизъм, оправдаващ безчестията, но няма да е прав.
„Гражданската позиция – невъзможна 2” не търси оправдание, а настоява на перспективата за гражданска солидарност, която – през познание на индивидуалната и обществената природа, през смирение пред нейните вродени негативи – все пак да превъзмогне обречеността на враждата и да отвоюва своето суверенно пространство. Без това пространство, в което проблемите могат да бъдат разглеждани в светлината на доверието, няма дълбочина на мисълта, няма истинска отговорност, няма загриженост за живота. И големи теми като пандемията, войната, опазването на планетата, културата, здравето, справедливостта, благополучието, ползотворния политически и геополитически процес, националното достойнство ще продължат да бъдат захвърляни в калта на компроматите, на шайките и хунтите, на соросоидите и путинофилите, на чалгарите и толерастите, на червените боклуци, сараите, мутрите, Тиквата, Копейката, пепетата и дебетата…
А има какво да се каже – внимателно и сериозно. Ако се възстанови гражданският мир.
Авторе така нема да стане. Гражданската позиця е невъзможна. Защото гражданите нямат позиция. Най често те повтарят прочетени или чути фрази дори и да не ги резбират добре. Да се върнем две години на зад и да си припомним колко такциджии виросълози се бяха навъдили… И това е така не защото са глупави или неграмотни. А защото не им се занимава с познаването на политическия (или някой друг) процес, не го следят и имат къса памет. Гражданите с удоволствие се занимават с глуости от рода на кюлчета, пачки и парапети. А колцина от тях са гледали и си спомнят интервюто на Коритаров с Генерал Решетников в което той каза че е избрал Радев за кандидатура за президент (в последствие Нинова го наложи противно на устава за техен кандидат), че трябва да направим референдум за излизане от НАТО (при което Нинова казава че не му е дошло още времето) и че трябва да станем Президентска република защото не могъл да се разбере с партиите… И то се случва… И това е фундамента на поитическото развитие у нас от 16 ста до сега – Радев управява като в президентска република, партиите се самоунищожават, като водещите в този процес на деструкция на парламентъризма са случайни партии еднодневки – Слави, Кирчо и Кокорчо…) Така че гражданите нямат и няма да имат позиция и не може да има какъвто и да е дебат. Запалянковци дебат не водят. Интернет превърна гражданите в тълпа. А за нея знаем че интелектуалното ниво на тълпата е тази на най гкупавия от тях. За гражданско общество няма да говорим защото нямаме такова. п.с ако в нашите медии някой неистиво в презентира че някой е натовски генерал или е завърши в Харвард знайте че това е от Решетникого…