Ей така, в шеги и закачки, минаха най-хубавите години от нашия писателски живот. На мен и на моите набори. Животът на моето поколение, което вярваше и продължава да вярва в думите. Мнозина оная с косата вече ги окоси – и Детелин Вълков, и Пламен Александров, и Валери Даскалов, и Валери Калонкин… От тях останаха тънички книжки и влага в очите на близките.
В шеги и закачки, казвам, защото, когато зад думите не стои нищо, и когато това е издигнато в ранг на държавна политика, когато виждаш, че думата не води до никъде и до нищо, че от думата нищо не следва, когато виждаш, че думата е равна на мълчание или на лъжа, когато виждаш всичките фокуси с думите, когато виждаш, че някои думи просто ги няма, изчезнали са от езика ни, както например думата справедливост, ти остават две-три неща: или да го удариш на мълчание, както го удари на мълчание Константин Павлов, или да се заровиш в старите книги, където думата „мъка” означава мъка („Боже, колко мъка има на тоя свят, Боже!”) и думите „детски смях” означават детски смях, и думата „погалване” означава погалване; или да се правиш, че животът просто е шеги и закачки. Ден да мине, друг да дойде. Щом картата в банкомата пуска, всичко е наред. Абе, карай!
Така ли е, колеги? Такааа еее – чувам ехото.
Ами да караме тогава. Подред.
Не ни стигна онзи Борисов, кадет Рилски, ами се появи и втори Борисов, да затвърди постигнатото. Хубаво да натъпче торбите и да ги метне на рамо. Малко по-рано да се беше родило момчето от Банкя, гедерейската студия ДЕФА него щеше да избере за ролите на индианци наместо Гойко Митич. И той щеше да е рахат сега, и ние. А не да си играем на жмичка в Правителствена болница.
Или Цветанов? От дълго време се чудя, това за мен е въпрос над въпросите или, както казваше Ленин, – архивъпрос: какво би могъл да работи един Цветанов, ако не беше партиен строител и министър. В него има, как да кажа, такъв изумителен мащаб. И все не стигах до никакъв отговор. Но изведнъж се сетих. От него би станало чудесен погребален агент. Какъвто е тържествен и хладнокръвен.
Видяхте ли как, в шеги и закачки, изведнъж си дойдохме на думата. Нали днес е ден на национален траур! Правителството в оставка на Борисов и Цветанов обяви деня на опелото на самозапалилото се момче от Варна за ден на национален траур. Та нали той се запали не за друго, а като крайна, последна мярка, като последен вик срещу вашето именно управление. Придобило най-уродливата си форма тъкмо във Варна. Значи вие признахте, че вашето управление води до национален траур. Така излиза от правителственото ви решение.
Как му викаха японците на това? Сепуко? Харакири?
Ако сте момчета на място, застанете сега до портрета на Пламен в центъра на столицата и стойте така на почетен караул цял ден. Да видите какво е национален траур! Може да викнете и „пустинните котки”, няма да пречат.
Точно преди две години, по същото това време, когато хората си закичват мартеници, написах текста „Юродивите” и той излезе в един електронен сайт. Ето го:
Юродивите
Тролеят не е от най-новите, но и не е съвсем трошка. Даже парното работи. Само мъжът на кормилото май е още аджамия, новобранец. Ту засилва, ту внезапно спира. Както казват, „сякаш вози картофи”. Но, слава Богу, часът е такъв, два след пладне, че тролеят не е пълен; хората повечето са насядали по седалките, които са прави, се държат здраво и травми засега няма.
На една от спирките се качи бабичка клошарка. Влачеше две големи найлонови торби, натъпкани с нещо. Седна на една празна седалка, впи кривите си като на граблива птица, сини-посинели замръзнали пръсти в дръжката пред нея и сякаш заспа. Беше облечена в мазна шуба с качулка, под качулката се показваше само триъгълното й лице. Изведнъж отвори очи, едното й око беше с паднал клепач и млечнобяло, сигурно имаше перде. И започна да говори с неочаквано силен глас, който се чуваше от единия край на тролея до другия.
– Гора от мартеници. Стена от мартеници. Навред. За какво са ви тея мартеници. За здраве и берекет. Поне да бяха български, а те китайски. Защо лъжете хората, че мартениците ще им донесат здраве и берекет.
Изгоря народът! Пропадна народът! Как ще го спасят мартениците!
Загубихте страх от Бога, но Бог вижда!
Бабата не викаше, не крещеше. Редеше думите сякаш на себе си, но силният й глас се чуваше от единия край на тролея до другия.
– Изгоря народът! Пропадна народът!
Тогава, когато халът на хората стане непоносим, тогава, когато виждаш все повече хора, доведени до ръба на оцеляването, тогава се появяват юродивите. Винаги е било така.
Хората ги мислят за луди, за превъртели, но тези хора винаги казват това, което е на устата на всички. И по това се познават, по това се различават от кукувците.
На една от спирките бабата сграбчи торбите и слезе. С тази качулка и с триъгълното си полусляпо лице тя по нещо приличаше на схимница, напуснала килията си и дошла в света, за да каже това, което трябва да се каже и да се чуе.
Но кой ще я чуе? Кой ще я различи от легионите луди, кръстосващи улиците?
Тогава, когато ножът опре о кокала, тогава се появяват юродивите.”
Ние, писателите, сме като юродивите. Викаме, но никой не чува. И лека-полека и ние спираме да вярваме на думите. Да вярваме на нашите думи, заради които живеем. Думите от онзи забравен език, в който думата „мъка” означава мъка («Боже, колко мъка има на тоя свят, Боже!»), „детски смях” означава детски смях и „погалване” означава погалване. И думата България означава родина, топлина и памет, а не тръне, пущинак, бетон и асфалт, покрит с лентички.
Но какво да правим? В такова време живяхме – ние, българските писатели. И писахме на език, в който само думата смърт е истинска. И думата грамада. Грамада от камъни.
