0
176

Граматика на цивилизациите

„Граматика на цивилизациите” (ИК „Изток-Запад”)  е един от големите трудове на известния френски историк Фернан Бродел, виден представител на френската школа Анали. Публикувана за първи път през 1963 г., книгата е замислена като учебник за ученици в горните класове във френските училища. Прочетете откъс от предговора на Морис Емар и началото на книгата.

knqjestvo-bgНяма да е пресилено да се каже , че роденият в Клоз, Франция, Фернан Бродел (1902-1985) е най-видният френски специалист по следвоенна история. Бродел е един от основателите на университета на Сау Пауло (заедно с Клод Леви-Строс ) и почетен доктор на Кембриджкия университет, университета в Оксфорд, Свободния университет в Брюксел, Йейл, Чикагския университет, Университета Комплутенсе в Мадрид, Университета в Кьолн, Варшавския университет, Женевския университет и др. В продължение на десетилетия Бродел работи върху трите си най-бележити проекта – „Средиземноморието“, „Цивилизация и капитализъм“ и незавършения „Идентичност на Франция“. Тези мащабни трудове допринасят за изключителната репутация на учения, а работата му като лидер на ключовата за редица исторически изследвания след 50-те години на миналия век школа Анали оказва огромно влияние върху историографията както във Франция, така и в други страни.

Един от големите трудове на Бродел – „Граматика на цивилизациите“, публикувана за първи път през 1963 г. – е замислен първоначално като учебник за ученици в горните класове във френските училища. Идеята на Бродел – напълно в духа на школата Анали, е историята да не бъде преподавана на учениците просто като набор от случили се в хронологична последователност събития. Макар стилът, в който е написана книгата да е по-различен от този в повечето учебници по това време във Франция (а и в Европа като цяло), Бродел има за цел да покаже историята и различната скорост на историческото време по начин, който да заинтригува младежите. Авторът разглежда цивилизациите в различни региони по света, засягайки фундаментални исторически процеси, периоди на упадък и възход в Близкия и Далечния изток – Ирак, Япония, Китай, Корея, Индонезия, Филипините и др. Видният историк обръща внимание също на теми като пробуждането на Африка, християнството, хуманизма и научната мисъл в Европа, индустриализацията на Стария континент, колонизацията и независимостта в Северна и Южна Америка и др. Фернан Бродел загатва за ключови събития, случили се години след написването на труда му, а сред множеството карти в изданието има дори карта на населението в света през 2000 г., макар книгата да е писана близо 40 години по-рано.

 

„Граматика на цивилизациите“, Фернан Бродел, ИК „Изток-Запад”, 2014 г., превод от френски Недка Капралова, 35 лв.  

 

Бродел преподава история

 

Морис Емар

Тази книга е учебник – или по-скоро централната част на един учебник, – публикуван за пръв път през 1963 г. Учебник, замислен и написан за използване в горните класове на нашите лицеи и който днес трябва да четем именно като такъв. Но без предварителни съображения и без резерви – тъкмо напротив. Защото това не е текст, породен от обстоятелствата, в който, разбира се, ще открием Фернан Бродел, но зад учебника. Това е – в истинския смисъл – учебник от Бродел, написан в малко необикновен контекст и приеман от него като известно предизвикателство. Сиреч текст, написан не за колегите му професионалисти, дори не и за широката публика, която по онова време все още не го познава и от която той, от своя страна, изобщо не се интересува, а за точно определена аудитория – момчета и момичета на възраст от 16 до 18 години: „възрастни“, ще напише той през 1983 г. в една от дописките си за „Кориере дела Сера“, която препечатваме тук, до които иска да достигне, както и (излишно е да го добавяме) до техните преподаватели. Текст, предназначен да покаже – и да докаже, – че историята като най-взискателна, най-нова, но и най-любопитна сред другите науки за човека може да бъде преподавана и как трябва да става това. Един фундаментален принцип: да заинтригуваш тези момичета и момчета, за които е предназначена, и по този начин да им позволиш да се изправят лице в лице – и с разбиране – със света, в който занапред ще живеят. В неговите очи това не е история, която не дава отговори – чрез изследването и връщането към миналото – на въпросите, на несигурностите и на проблемите на настоящето.

Когато го препрочитаме днес, по-добре ще разберем защо, умоляван в продължение на десет години от своя издател да „адаптира“ текста си за друга публика, той все отлагал това за по-късно, без никога наистина да каже „не“. Всяка книга си има своя логика на написване, която не допуска дребни поправки, а изисква винаги да се започва от нулата. Той не престана да го повтаря на всички, които се доближаваха до него: за да се пише добре – а историята трябва да е написана добре – от историци „майстори на своя език“, не бива никога да се поправя, а трябва винаги да се пренаписва, неуморно, като всеки път се започва от А и се продължава до Я, докато не бъде намерен изказът, който да е едновременно най-точен и най-прост израз на мисълта, докато най-сетне текстът „потече от извора“.

ephesus1

Така че е по-добре днес тази книга да бъде предложена отново в оригиналния си вариант, при това изчистена от илюстрациите, както и от документите и от бележките при прочита. Впрочем щеше да е парадоксално, ако Фернан Бродел не беше поел – отчасти – отговорността за това, макар и доста късно, от дистанцията на почти четвърт век. Първите ѝ читатели бяха минали четиридесетгодишна възраст, а най-младите от първите преподаватели, които я бяха използвали, вече бяха на петдесет. Също като за Средиземноморския свят Испания и Италия вече бяха дали пример още през 1966 г. В Испания беше направен цялостен превод за университетските студенти (Мадрид, „Текнос“), в Италия бе предложена като джобно издание, което впоследствие редовно беше преиздавано (Торино, „Ейнауди“, Пе Бе Е). А това онагледява значимите разлики в разпространението на книгата, които могат да ни изненадат в нашата уеднаквяваща се Европа: всъщност няма нищо по-„преградено“, независимо от успоредността и разпределянето на лекционните курсове, от съдържанието на нашите програми за средно образование. Нека добавим – с риск да прозвучи прекалено, – че като учебник тази книга не получи дори в самата Франция разпространението, което можеше и трябваше да има: колко учителски съвети бяха решили (както го преживях с изненада самият аз през 1964 г. в един провинциален лицей на север от Париж, където току-що бях назначен), че е твърде трудна за учениците, че за тях трябва да се избере нещо друго, по-достъпно, а тази да бъде запазена като „книга за учителя“? Това можеше да гарантира – във време, когато просветните издателства щедро раздаваха своите учебници, – един хубав издателски провал! Но ми се струва, че ако тази книга намереше, дори и по този начин, половината от публиката, към която се стремеше, и наистина бе послужила като „книга за учителя“, помагайки на преподавателите да преподават в духа, в който Бродел желаеше – с тази нова и трудна програма, за която той упорито настояваше да бъде приета – той щеше да бъде повече от наполовина доволен. Накрая, ще намери ли той днес читателите и статуса, които мнозина искаха точно да измерят? Най-малко три причини ни карат да вярваме в това: ще се опитам да ги изложа последователно.

Тази книга, както много други, има своя история и за да се оцени нейният принос, трябва да я върнем отново в контекста на появата ѝ: контекста от края на 50-те години. Голямото усилие за преустройство и модернизиране в периода след войната по онова време започва с преразглеждането на голям брой от същностните структури на френското общество, чиято неприспособеност изглежда очевидна поне в очите на един просветен и отворен към външното „елит“. Вярно за политиката, вярно и за образователната система, подчинена на безпрецедентен натиск – от началното училище до университета. Тази система трябва да приема децата още от детската градина за един по-продължителен образователен процес и да наема повече учители сред оцелелите от предивоенното поколение. Едните трябва да учат, а другите да преподават по различен начин дисциплини, които са дълбоко обновени. И същото изискване за двоен напредък – всъщност истинско скъсване – като количество и като качество се изисква и за формирането на другите кадри на нацията начело с инженерите и лекарите. Реформите са на дневен ред в името на девиза „управлението е предвиждане“…

Така в момента на своята поява този учебник не е просто един от многото: това е книга, с която се поставя началото на битка. И то най-деликатната и неблагодарна битка: тази против навиците на неговата гилдия, защото не можеш да налагаш, трябва да убедиш, а за да убедиш, трябва да започваш отново и отново и да повтаряш, че грешките  – дори най-скандалните невежества – са присъщи на всяко време, че те не могат да бъдат отстранени нито при учениците, нито от програмите, нито от учебниците – днес както и вчера. Трудностите – думата „трудно“ се повтаря два пъти на първите десет реда, но съвсем ясно няма същото значение като в текста, цитиран по-горе – не са нито пренебрегнати, нито смалени. Към тях е пристъпено директно.

Разбира се, бихме могли да си помислим, че Бродел ненужно е рискувал на терен, който не е контролирал и на който следователно е можел единствено да се провали, като се има предвид инертността на една образователна система, която по това време съвсем не е способна да се промени съобразно бързото нарастване на броя на учениците – а той е свързан с удължаването на срока на обучение и със свободния достъп поне до първия цикъл на средното образование. Още преди 1968 г. тази политика заплашва с криза образователната система. Можем също така да си помислим, че истинската битка, на която да бъдат посветени всички сили, е била другаде, на фронта на научните изследвания, на тази „авангардна история“, която Бродел се опитва (след Л. Февр) да динамизира и прегрупира – без изключение, – възползвайки се от този съвсем нов прекрасен инструмент за действие, какъвто е бързо развиващата се VІ Секция на Практическото училище за висше образование[1]. Както и на фронта на университета – на това висше образование, което продължава да му отказва участие в присъждането на степените. Да се постави начало на изследвания, да се даде обновен образ извън историята, свързана с обществените науки, да се наложат най-добрите в университета и по този начин да се осигури едновременно обновяването на съдържанията и разширяването на полето на преподаваните дисциплини, да бъдат формирани в друг дух бъдещите преподаватели: такъв трябва да е бил пътят на неговото разсъждение. Различен залог, основан на времето и на бавната промяна. Но Фернан Бродел не обичаше да бъде разумен. За да се убедим в това, е достатъчно да прочетем отново последните му думи, произнесени публично в Шатовалон на 20 октомври 1985 г.: „Хора, които много харесвам, ми казаха: „Не бъди неразумен както обикновено.“ Смятате ли, че послушах съвета им?“ (Една лекция по история на Фернан Бродел, Шатовалон, октомври 1985 г., Париж, Арто-Фламарион, с. 224). Шегата – както винаги при него – подсказва в ироничен план това, което в неговите очи е съществено. И в случая с преподаването (на историята, както впрочем на всички други дисциплини) същественото е вътрешното убеждение, редовно потвърждавано, че една реформа не може да се раздробява. За да има известен шанс да стигне до успешен край, тя не може да се ограничава до един от етапите си – началното училище, първия или втория цикъл на средното, университета. Тя трябва да бъде цялостна…

Бродел държи отново да потвърди докрай вътрешното си убеждение в един истински педагогически проект, който да даде на историята  централно място („Кой ще отрече изключителната роля на историята?“) и да я използва като привилегирован инструмент за разкодиране и разбиране на света – всъщност на миналото и настоящето като едно цяло. И той никога не престава да повтаря „по всякакъв начин“, че традиционната история – разказът, основан на точна хронология – е единствената, способна едновременно да задържи вниманието на най-малките ученици – на „децата“, противопоставени на „възрастните“ в последните класове – и да им даде „необходимото усвояване на времето“…

rome1

Със съзряването, със срещнатите трудности и с провалите Фернан Бродел несъмнено внася уточнения и затвърждава позицията си. Но истинското обяснение трябва да потърсим доста преди това, в опита, натрупан в продължение на онези десет-дванадесет години, когато е учител в средното образование в Алжир и в Париж, между 1923 и 1935 г. Макар че изследователската работа е призвана да стимулира, да оживява, да обновява историята, в неговите представи историята трябва преди всичко да бъде преподавана. И една от първите му публични лекции в Бразилия, през септември 1936 г. в Институто де Едукасао в Сао Пауло, е озаглавена именно Педагогика на историята: текстът, публикуван по онова време в „Аркивос“ на този институт, е преиздаден през 1955 г. в „Ревиста де история“ на Сао Пауло (№ 23, с. 2–21). Зает с подготовката на Средиземноморския свят, Бродел (изкушавам се да кажа „Бродел преди Бродел“) представя в него сърцевината на това, което няма да престане да повтаря в продължение на петдесет години.

За да превърне „училищния роман“ в „приключенски роман“ (превеждам свободно от португалски), няма друга тайна освен простотата, която води към най-важното, не простотата, която осакатява истината, която известява празнотата и е другото име за посредствеността, а простотата, която е яснота, светлина за интелекта… „Да се отиде до това, което съставлява центъра на дадена цивилизация: Гърция – цивилизация на Егейско море, от Тракия до Крит, а не на Балканския полуостров. Египет – цивилизация на опитомения Нил.“ Неговият модел – Анри Пирен, „първият френскоезичен историк днес“ и чрез него – преподаване, което обръща гръб на книгата, за да се довери на словото. За да накараш да те разберат, премахни абстрактните понятия. За да накараш да те слушат, „остави на историята нейния драматичен ефект“ и направи така, че историята „винаги да бъде интересна“. Да преподаваш история означава на първо място да умееш да разказваш. И за да завършим: „От историческата дейност до дидактическата дейност има неща като преминаване на един воден поток към друг… Внимание: вашата педагогическа задача не бива да бъде насочвана от научните ви предпочитания. Подчертавам. Нашият колега ще се провали във всичките си задължения, ако говори на учениците си само за общества, чекове, цени на житото. Историографията е преминала бавно през различни фази. Била е хроника на принцовете, история на битките или огледало на политическите събития; днес, благодарение на усилията на смели новатори, тя се потапя в икономическите и обществените действителности на миналото. Тези етапи са като стъпалата на стълба, която води до истината. Не жертвайте никое от тези стъпала, когато сте със студентите…“ Третото, което ще се задоволя да очертая тук, е това, което ще се опита да постави отново този измамно „нищожен“ труд (а заедно с него и цяла съвкупност от други текстове) в непрекъснатостта на едно творчество. В плен на своя успех Бродел често се е оказвал затворен в една-единствена книга и на мнозина се е харесвало да установяват между Средиземноморският свят, Материалната цивилизация и История на Франция противопоставяния и да ги класират. Тъкмо напротив, мисля, че днес неговото творчество печели от дистанцията и заслужава да бъде прочетено едновременно в своята цялост и в своята непрекъснатост. Устното и писменото слово, и едното, и другото повторителни (но „да преподаваш означава да повтаряш“ беше един от любимите му девизи), тясно преплетени, играят в него централна роля за излагането на дадена мисъл, формулировка, за извайването на стил. Те му позволяват да играе с идеите и понятията, да ги привлича, после да ги изоставя, преди да им намери окончателния израз и място. От един текст към друг, също като керемидите на покрив, които се припокриват, се появява впечатлението за хомогенна повърхност. Но в своето развитие тази повърхност не престава да въвежда нови мотиви, които отначало са скицирани, а после постепенно биват доразвити и включени в цялото.

В тази перспектива Граматика на цивилизациите заема междинна позиция между, от една страна, първото издание на Средиземноморският свят (1949) и, от друга, второто издание (1966) и първия том на Материалната цивилизация (1967). Тя очевидно се опира на Глава V от Френска енциклопедия, т. ХХ (1959), „Историята на цивилизациите: миналото обяснява настоящето“ (преиздадена в Писания за Историята, 1969, с. 255–314), както впрочем и върху други „велики“ текстове от същите тези години, на първо място „История и обществени науки. Дълготрайният период“ („Анали Е. Ес. Се.“, 1958). Всъщност тя му предоставя случая да развие и да доведе докрай (очевидно временен), възползвайки се от съветите и познанията на мнозина изследователи, повикани по негова инициатива в департаментите на „Културните ареали“ на VІ Секция на ПУВО – днес Висше училище за обществени науки[2] – едно разсъждение върху самото понятие за цивилизация, срещано в Средиземноморският свят, като „първата и най-сложната от постоянностите“, с всички противоречия, които носи. Защото цивилизациите са „братски и либерални, но в същото време затворени, изключителни, необщителни; миролюбиви“ и „не по-малко войнствени; с изумителна уседналост“ и „в същото време подвижни, странстващи“. Постепенно се установява определен речник, основан както винаги при него на мрежа от образи: надстройването на равнищата, застъпването на продължителностите и т.н. Малко по малко се уточнява смисъла, който ще даде на всяка дума, в едно система, която си остава неповторимо негова и която намира своето основание на първо място в способността му да съчетава възможно най-тясно контурите на сложността на действителното и да подскаже всичко онова, което със своята неясност убягва от анализа. Достатъчно е да си помислим за думата „култура“, за която в крайна сметка ще напише, след като дълго е търсил отговор (и в следващите страници) в съпоставка с немския език относно отношенията между цивилизация и култура, че „това е цивилизация, която все още не е достигнала своята зрялост, своя връх, нито е осигурила своя растеж“ (Материална цивилизация, І, с. 79). Обратното, определяна тук последователно в съпоставка с пространството, с обществото, с икономиката и с колективните менталности, цивилизацията се оказва – през 1963 г. – идентифицирана със самата дълготрайна продължителност: „Това, което през поредица от икономики и общества продължава да живее, като едва-едва допуска да бъде променяно.“ Но не с целостта на историята, за която все още търси трета дума, която да не е нито „цивилизация“, нито „култура“ (1959), и за която в крайна сметка, но по-късно ще избере думата „общество“, дефинирано този път в единствено число като „съвкупността на съвкупностите“.

Фернан Бродел често е повтарял за своя сметка и за последен път в увода на Идентичността на Франция твърдението на Марк Блок: „Във Франция няма история. Има само история на Европа“, но за да добави веднага след това: „Няма история на Европа, има история на света.“ На него не му достигна времето да довърши тази история на Франция, която беше – и той го знаеше – последният му залог. Само очерта чрез филма и текста (Европа, Париж, Ар-з-е Метие График, 1982 г.) тази история на Европа, която беше набелязана в Средиземноморският свят. С Материална цивилизация, икономика и капитализъм ни даде една история на света, която завършваше – за разлика от Средиземноморският свят – с въпрос за настоящето и близкото бъдеще. Много повече от заглавие, тази „граматика на цивилизациите“ на съвременния свят я подготвя и допълва.

 

Увод.

 

ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩО ВРЕМЕ

В тези първи страници се уточнява смисълът на усилието, изисквано от учениците от последните класове от новата им програма по история. Съгласно всякаква логика те можеха да бъдат единствено в началото на този том. Но педагогическата логика не би била напълно съгласна с това решение. Прочитът на тези страници би бил отместен за предпочитане за след първата част на програмата, около началото на втория срок, когато ще започне трудното изучаване на големите цивилизации и когато кандидатите ще са придобили известни познания, свързани с речника и философските дискусии. И все пак изпитанието на първия прочит, на влизането в играта не бива да се отдалечава.

Новата програма по история за последните класове поставя трудни проблеми. Тя се представя като обяснение на съвременния свят такъв, какъвто той с разкрива, често в доста мъгляви понятия, такъв, какъвто може да се разбере в множеството светлини на една история, която не пренебрегва никоя от съседните обществени науки: география, демография, икономика, социология, антропология, психология…

Три последователни обяснения

Да се обясни съвремието си остава претенция. Нещо повече, може ли да се подхранва амбицията то да бъде разбрано по-добре по един или друг начин. Вашата програма предлага три последователни пътя:

Най-напред, дните, които ние преживяваме, се обясняват – отчасти – с дните, които непосредствено са ги предхождали. За това бързо връщане назад историята лесно ще вземе думата. Следователно първата част на вашата програма поставя на разглеждане тези дни, тези драматични години, често нечовешки, които светът преживя от началото на Първата световна война през август 1914 г. до днешния ден. Тези събития разтърсиха, драматизираха по възможно най-силен начин началото на ХХ в. и продължават в нашия съвременен живот с неизброими последици.

Тези събития от вчера обясняват и не обясняват – сами по себе си – съвременния свят. Всъщност в различни степени съвремието е продължение на други опитности, много по-отдалечени във времето. То се храни от изминалите векове, дори от „цялото историческо развитие, преживяно от човечеството до наши дни“. Това, че съвремието включва подобно измерение на преживяното време, не бива да ви се струва абсурдно, макар че всички ние имаме склонността – спонтанно – да разглеждаме света, който ни заобикаля, единствено в твърде краткото време на собствения ни живот и да виждаме историята му като бърз филм, в който всичко върви едно след друго или се сблъсква: войни, битки, преговори на върха, политически кризи, революционни дни, революции, икономически безредици, идеи, интелектуални, артистични моди…

И все пак няма да ви е трудно да установите, че животът на хората включва и доста други реалии, които не могат да намерят място в този филм на събитията: пространството, в което живеят, обществените форми, които ги затварят в себе си, решават как да протече животът им, етичните правила – съзнателни или несъзнателни, – на които се подчиняват, религиозните и философските им вярвания, свойствената им цивилизация. Тези реалии имат много по-дълъг живот от нашия и ние невинаги ще имаме достатъчно време, за да ги видим как се променят от начало до край.

Ако прибегнем до едно сравнение, физическият свят, който ни заобикаля – планини, реки, ледници, брегове, – със сигурност се променя. Но тази еволюция е толкова бавна, че никой от нас не би могъл да я забележи със собствените си очи, без да се позове на едно отдалечено минало, без помощта на научни изследвания и измервания, които надхвърлят границите само на нашето наблюдение. Животът на нациите, на цивилизациите, физическите или религиозните поведения със сигурност не са така видимо неподвижни и все пак могат да се сменят няколко човешки поколения, без да ги засегнат. Което не намалява – тъкмо напротив – значението на дълбоки сили, които се вграждат в нашия живот и дават облика на света.

По такъв начин близко минало и по-отдалечено минало се смесват в множествеността на настоящото време: докато близката история тича към нас със забързани крачки, далечната история върви заедно с нас с бавни стъпки.

Тази далечна история, тази теле-история е онази, която се разглежда във втората част на вашата програма. Действително изборът на големите цивилизации като „изясняващи рамки“ на съвременния свят означава надмогване на бързото движение на историята такава, каквато ще я следвате от 1914 до 1962 г. Това означава да се замислим за една история, която диша бавно, „дългосрочна“ история. Цивилизациите със сигурност са странични персонажи, чиято дълговечност надхвърля разбирането. Невъобразимо стари, те продължават да живеят във всеки един от нас; и ще продължат да живеят дълго след като нас няма да ни има.

След като завърши тези две обяснения (скорошна история, далечна история), вашата програма извиква трето – този път става дума да се определят големите проблеми на лето господне 1962-ро – в световен мащаб. Чуйте всички категории на проблема: политически, социални, икономически, културни, технически, научни… Изобщо от вас се иска – отвъд светлините на двойния исторически път, който ще следваме – да разграничите в света, който ни заобикаля, същественото от подробностите.

Обикновено историкът разсъждава и работи върху миналото и ако документацията не му дава винаги средствата да го обясни точно, то поне той предварително знае, изучавайки например ХVІІІ в., към какви събития върви „Просвещенският век“ и това само по себе си е ценен елемент за познание и за разсъждение. Той знае крайната дума. Когато става дума за съвременния свят, който ни се разкрива като поредица от възможности, да отграничиш големите проблеми, това най-вече означава да си представиш крайната дума, да отделиш сред всички тези възможности онези, които утре ще възтържествуват. Ето кое е трудно, несигурно, без съмнение необходимо.

Кондорсе мислел, че операцията е позволена от закона. Сериозни историци смело се обявяват за защитници на прогнозирането, колкото и опасно да е то. Един световно известен икономист, Колин Кларк, изчисли през 1951 г. въз основа на статистическите данни, които тогава му бяха известни, вероятните измерения на икономиката на бъдещето. Жан Фурастие спокойно разсъждава върху цивилизацията през 1980 г., която диктува или би трябвало да диктува разумната политика през 1960 г. Една много „крехка“ наука – футурологията на Гастон Берже – има претенцията, че се специализира в разбирането на близкото бъдеще: „футуричното“, както го наричат с една ужасна дума някои икономисти, като футуричното е това, което може още отсега основателно да се вложи в бъдещето – това тясно парче от близкото бъдеще, което изчисляват предварително и което е почти доловимо.

Понякога такова поведение ни кара да се усмихнем. Във всеки случай то има това предимство, че подсказва – сред неяснотата на настоящето – онази привилегирована линия на преминаване, която, вярна или наполовина вярна, откроява, защото върви право към бъдещето, най-пространните от днешните проблеми и се опитва да им придаде смисъл. Днешният свят е свят, който се развива.

По-долу ще намерите една вероятностна карта на разпределението на населението в света през 2000 г. Тя ще ви накара да се замислите и да разберете между другото, че нито един създател на планове – а не е ли планирането съвършеното внимателно и „футурично“ изучаване на големите актуални проблеми?, – никой създател на планове не би могъл да създаде каквато и да е програма, без да има (наред с доста други документи) подобна карта пред очите си. Тя дава пълен смисъл на разсъждението на г-н Хуфует Боани, президент на Република Бряг на слоновата кост, а именно, че в Азия и в Черна Африка планирането не може в нито една област да приеме същия образ, защото недостатъчното развитие трябва да държи сметка, от една страна, за свръхнаселението, а от друга – за недостатъчното население.

karta-011

Историята – множествена и единна

Това, че историята се отдава – в своите очи – на тези умо­зрения, че се смята, като цяло, за наука за настоящето – и за едно неясно бъдеще – може да ви учуди. Това прекаленост ли е от нейна страна? Дали би взела тя, като вълка от баснята, дрехите на другиго, всъщност дрехите на обществените науки, нейните съседки? За това ще говорим отново в началото на втората част на тази книга. Тогава проблемът ще ви се стори по-ясен, защото това е проблем на времето като такова и времето ще бъде изучавано в перспективата на вашето обучение по философия.

Очевидната многобройност на обясненията на историята, тяхното раздалечаване между различни гледни точки, дори противоречията им всъщност се съгласуват в една диалектика, свойствена на историята, основана на разнообразието на самите исторически времена: бързо време на събитията, проточено време на епизодите, забавено, мързеливо време на цивилизациите. Може да се остане в границите на едно или друго историческо време всеки път, когато става въпрос за отделно изследване. Обаче всеки опит за глобално историческо обяснение – каквато е историята на цивилизациите – задължава да умножим тези фотографии, различни по времето на тяхното заснемане, после да съберем отново тези многобройни времена и образи в единство, както цветовете на слънчевия спектър, надлежно размесени, възстановяват – задължително – бялата светлина.

 

I

 

Граматика на цивилизациите

 

ГЛАВА 1.

Речниковите вариации

Би било приятно да дефинираме думата „цивилизация“ ясно и просто, ако е възможно, както се дефинира права линия, триъгълник, химическо тяло…

За съжаление речникът на науките за човека изобщо не позволява категоричните дефиниции. Без всичко в тях да е несигурно или в развитие, повечето термини, които далеч не са фиксирани веднъж завинаги, варират при различните автори и не престават да се развиват пред очите ни. „Думите – казва Леви-Строс – са инструменти, които всеки един от нас е свободен да употребява според желаната от него употреба, при условие, че обясни намеренията си.“ Това означава, че в секторите на науките за човека (както и в сектора на философията) най-простите думи често и задължително променят смисъла си в зависимост от мисълта, която ги оживява и използва.

Думата „цивилизация“ – неологизъм – се появява

късно във Франция, през ХVІІІ в., и то рядко.

Била е създадена въз основа на „огражданен“, „огражданявам“[3], които отдавна съществуват и се употребяват редовно през ХVІ в. „Цивилизация“ все още е (около 1732 г.) само юридически термин, който обозначава юридически акт или присъда, която прави граждански даден криминален процес. Модерният израз в смисъла на „преминаване към цивилизовано състояние“ идва по-късно, през 1752 г. изпод перото на Тюрго, който по онова време пише един труд по всеобща история, но самият той няма да го публикува. Официалното навлизане на думата в печатен текст несъмнено е отбелязано с публикуването на Трактат за населението (1756) от Мирабо – бащата на революционния трибун: става въпрос за „движещите сили на цивилизацията“ и дори „за лукса на една фалшива цивилизация“.

Като казвам това, нека се позабавляваме, като установим, че самият Волтер не е използвал удобната дума „цивилизация“, „при положение, че именно той е човек, създал понятието… в своето Есе върху Нравите и върху Духа на Нациите (1756) и е направил първото очертаване на една всеобща история на цивилизацията“ (Й. Хьойзинха).

С новия си смисъл „цивилизация“ най-общо се противопоставя на „варварство“. От една страна са цивилизованите народи, от друга – дивите, примитивните или варварските народи. Дори „добрите диваци“, скъпи на мнозина през ХVІІІ в., не са наречени „цивилизовани“. Няма никакво съмнение, че в новата дума „цивилизация“ френското общество от края на царуването на Луи ХV вижда със задоволство собствения си портрет, който, впрочем и днес още може да ни очарова от дистанцията на времето. Във всеки случай думата се появява, защото от нея е имало нужда. До този момент „учтив“, „възпитан“, „граждански“, „огражданен“ [4]  (употребявани за човек, който има добри маниери и светско поведение) не съответстват на никакво съществително. Думата „възпитание“ е имала по-скоро значение, отнасящо се до обществения порядък, което го отдалечава доста от прилагателното „учтив“, което Всеобщият речник на Фюретиер дефинира по следния начин: „Казва се преносно за морал и означава цивилизован. Цивилизоване, оглаждане на нравите, да станеш граждански и социален… Нищо не е по-способно да цивилизова и да оглади един млад мъж от разговора с дамите.“

Цивилизация и култура. Тръгнала от Франция,

думата „цивилизация“ бързо обикаля Европа.

Думата „култура“ върви заедно с нея.

Думата е в Англия от 1772 г. насетне, а несъмнено и по-рано, под формата civilization, която надделява над civility, установена несъмнено отдавна. Zivilisation се настанява без трудности в Германия, противопоставяйки се на старата дума Bilding. В Холандия обаче се сблъсква със съществителното beschaving, образувано от глагола beschaven: изтънчвам, облагородявам, цивилизовам. Тъй като има почти същия смисъл, beschaving с лекота ще се натовари с понятието „цивилизация“ и по такъв начин ще окаже съпротива на новата дума, която въпреки всичко се появява: civilisacie. Същата съпротива отвъд Алпите и поради същите причини: италианският език притежава и бързо ще започне да използва в същия смисъл като цивилизация старата и хубава дума civiltà, с която още Данте си служи. Тъй като е съвсем на място, civiltà ще попречи на вмъкването на новата дума, но не и на разгорещените спорове, които тя донася. През 1853 г. Романьоси напразно ще се опита да лансира incivilmento, която за него означава преминаване към цивилизованост, както и самата цивилизация.

Всъщност понятието „цивилизация“ е най-малкото двойно. То обозначава едновременно моралните ценности и материалните ценности. Така Карл Маркс ще разграничава (материалните) инфраструктури от (духовните) свръхструктури, като вторите зависят напълно от първите. Шарл Сеньобос казваше на шега: „Цивилизацията, това са пътищата, пристанищата и кейовете“, своеобразен начин да каже: това не е само духът. „Това е всичко, постигнато от човека“, твърдеше Марсел Мос, а историкът Йожен Кавеняк: „Това е минимум от наука, изкуство, порядък и морални ценности…“

Следователно цивилизацията има поне два етажа. Оттук произтича изкушението, изпитано от мнозина автори, да разграничат двете думи: „култура“ и „цивилизация“, така че едната да поеме достолепието на духовното, а другата – тривиалността на материалното. За жалост, никъде няма съгласие относно това оразличаване: то ще варира в зависимост от страните или в една и съща страна – в зависимост от епохите, от авторите…

В Германия след известно колебание разграничението ще доведе до известно превъзходство, дадено на „култура“ (Kultur) и на съзнателно обезценяване на „цивилизация“. За А. Тьониес (1922) и Алфред Вебер (1935) „цивилизация“ е само съвкупност от технически и практически познания, сбор от средства, с които да се действа върху природата; „култура“, напротив, са нормативните принципи, ценностите, идеалите, с една дума – духът.

Тези позиции обясняват разсъждението, на пръв поглед странно за един французин, на немския историк Вилхелм Момсен: „Днес (1951) е дълг на човека цивилизацията да не разрушава културата, нито техниката – човешкото същество.“ Това изречение ни учудва, защото у нас думата „цивилизация“ остава доминираща, както е в Англия или в Съединените щати, докато в Полша и в Русия „култура“ надделява, както в Германия (и по причина на Германия). Във Франция думата „култура“ запазва силата си само когато трябва да се обозначи „всяка лична форма в живота на духа“ (Анри Мару): ние ще говорим за културата, а не за цивилизацията на Пол Валери; като „цивилизация“ обозначава по-скоро колективните ценности.

Ето вече доста усложнения, да добавим и последното, най-важното. Англосаксонските антрополози, като се започне с Е. Б. Тейлър (Примитивната култура, 1874 г.), са търсили, за да я приложат към примитивните общества, които изследвали, дума, различна от „цивилизация“, която на английски обикновено се използва по отношение на модерните общества. Те ще кажат, и почти всички антрополози в крайна сметка ще кажат след тях, примитивните „култури“, противопоставено на „цивилизациите“ на развитите общества. И именно с тази двойна употреба ще се сблъскваме често в този труд, като всеки път ще противопоставяме „цивилизация“ и „култура“.

За щастие за прилагателното „културен“, създадено в Германия около 1850 г., чиято употреба е толкова удобна, не съществува нито едно от тези усложнения. Всъщност то обозначава съвкупността на съдържанието, което покриват едновременно „цивилизация“ и „култура“. При тези условия ще кажем за дадена цивилизация (или за дадена култура), че тя е съвкупност от културни блага, че нейното географско местоположение е културен ареал, нейната история е културна история, че заемките от една цивилизация в друга са културни заемки или преноси, като те могат да бъдат както материални, така и духовни. Това твърде удобно прилагателно предизвиква доста раздразнения; обвиняват го, че е варварско, зле формулирано. Но докато не му се намери съперник, бъдещето му ще остане сигурно. То е единственото, което осигурява службата си.

Около 1819 г. думата „цивилизация“,

която до този момент се употребява в единствено чисто,

преминава в множествено.

От този момент нататък тя „проявява тенденция да придобие нов смисъл, съвсем различен: съвкупността на характеристиките, които проявява колективният живот на дадена група или на дадена епоха“. Ще кажем: цивилизацията на Атина през V в. или френската цивилизация по времето на Луи ХІV. Да се постави ясно проблемът за цивилизацията и цивилизациите означава да срещнем още едно усложнение и то не е малко.

Всъщност именно множественото число преобладава в менталността на човека от ХХ в. и то – много повече от единственото – е пряко достъпно за нашите лични преживявания. Музеите ни отдалечават във времето, потапят ни повече или по-малко напълно в отминали цивилизации. Отдалечаванията са още по-отчетливи в пространството: преминаваме Рейн или Ламанш, стигаме до Средиземно море, идвайки от север – все незабравими и ясни преживявания и всички те подчертават реалността на множественото число на нашата дума. Безспорно има цивилизации.

Ако тогава ни накарат да дефинираме „цивилизация“, сигурно ще сме по-разколебани. Всъщност употребата на множественото число съответства на изчезването на едно понятие, на прогресивното заличаване на идеята, свойствена на ХVІІІ в., за една цивилизация, смесвана с прогреса като такъв, и която би била запазена за няколко привилегировани народа, дори за няколко човешки групи, за „елита“. За щастие ХХ в. се отърси от някои ценностни преценки и действително не би могъл да дефинира – в името на какви критерии? – най-добрата от цивилизациите.

При тези условия „цивилизация“ в единствено число изгуби своя блясък. Тя вече не е високата, най-високата морална и интелектуална ценност, която ХVІІІ в. забелязваше. Например на драго сърце днес ще кажем – в смисъла на езика, – че дадено ужасно деяние е престъпление против човечеството, вместо против цивилизацията, макар че смисълът е същият. Но съвременният език изпитва известно колебание да използва думата „цивилизация“ в старото ѝ възприемане като човешко съвършенство, превъзходство.

„Цивилизация“ в единствено число няма ли да означава днес – преди всичко – общото благо, което си поделят, впрочем неравно, всички цивилизации, „това, което човекът повече не забравя“? Огънят, писмеността, смятането, отглеждането на растенията и животните вече не се свързват с никакъв специфичен произход – станали са колективни блага на цивилизацията.

Впрочем това явление на разпространението на културни блага, общи за цялото човечество, приема в съвременния свят особена широта. Промишлената техника, която Западът е създал, се изнася в целия свят, който я приема трескаво. Като налага навсякъде един и същ образ: големи сгради от бетон, стъкло и стомана, летища, железопътни линии с техните гари и високоговорители, огромни градове, които малко по малко поглъщат по-голямата част от хората, дали тази техника ще унифицира света? „Намираме се във фаза – пише Реймон Арон, – когато откриваме едновременно относителната истина на понятието „цивилизация“ и необходимото преодоляване на това понятие… Фазата на цивилизациите свършва и… човечеството е на път – за свое добро или зло – да достигне нова фаза“, фазата, най-общо казано, на една цивилизация, способна да обхване целия свят. И все пак „промишлената цивилизация“, изнесена от Запада, е само една от чертите на западната цивилизация. Като я приема, светът не приема заедно с това целостта на тази цивилизация, тъкмо напротив. Миналото на цивилизациите всъщност е просто история на непрекъснатите заемки, които те са си правили едни на други в продължение на векове, без при това да губят своеобразието си, нито своята неповторимост. Да допуснем обаче, че това е първият път, когато един решителен аспект от една специфична цивилизация се окаже заемка, желана от всички цивилизации по света и че скоростта на модерните комуникации благоприятства нейното бързо и ефикасно разпространение. Това означава само, смятаме ние, че това, което наричаме промишлена цивилизация, се готви да се слее с тази колективна световна цивилизация, за която стана дума преди малко. Всяка цивилизация е била, е и ще бъде разрушена в своите структури при това положение.

Накратко: ако предположим, че всички цивилизации по света успеят за един по-дълъг или по-кратък срок да уеднаквят своите обичайни техники и чрез тези техники – някои от своите начини на живот – не е по-малко вероятно още дълго време, в крайна сметка, да се окажем изправени пред твърде различни цивилизации. Още дълго време думата „цивилизация“ ще запази единственото и множественото число. В това отношение историкът няма да се поколебае да бъде категоричен.


[1]  На фр. Ecole Pratique des Hautes Etudes – едно от най-престижните висши училища за обществени науки във Франция. (Всички бележки под линия са на преводача.)

[2]   На фр. Ecole des Hautes Etudes en Sciences Sociales (E.H.E.S.S.).

[3]   Прилагателното „civilisé“ и глаголът „civiliser“ (от фр.), които произлизат от лат. „civil“ – граждански.

[4]   На фр.: poli, policé, civil, civilisé.