Един жанр има енергия и виталност, докато изненадва. Художниците неизменно имат нужда да създават портрети – по поръчка, като начин за себепознаване или като път за предаване на емоционално състояние. Портретът е сред емблематичните жанрове в световната живопис. Интересът към него и до днес свидетелства за устойчивостта му и за пъстрото многообразие от форми, които той предлага. Друг е въпросът как тези възможности се използват.
С изложбата „Портрет“ секциите „Живопис“ и „Скулптура“ към СБХ поставят въпроса за настоящото битие на жанра, за неговата виталност. Изложбата е вид „проверка“ за статута му в момента, за актуалността и „изчерпването“ на съдържанието му. Тя търси отговори на въпроса за трансформациите на портрета на формално и социокултурно ниво. В изложбата съжителстват произведения – от академичен реализъм до пределна абстракция, от подчертан консерватизъм до тотално отричане на принадлежност към жанра. Като цяло експозицията изпитва границите на портрета, опитва се да дефинира неговата територия. Тя ни показва извървян път. С нея може да се направи своеобразна разходка из историята на изкуството – като се започне от ренесансовата възхвала на човешката красота и академично търсената прилика, през сюрреалистичното надмогване на обичайното и детайлната прецизност на хиперреализма до абстрактното преодоляване на жанровата предопределеност.
Въпреки разнообразието от поколения художници, възгледи и подходи в раздела на живописта изненадите за мен бяха малко. Като цяло консервативната посока е факт. Няма как да е по друг начин, защото в родната традиция (и не само!) портретът се свързва с натурата, с изконната потребност да се овеществи диалога художник–модел, със спецификата на себе/анализа. В изложбата могат да се видят портрети на конкретни личности (известни и неизвестни), портрети на имагенирни лица, портрети състояния и такива, които преминават отвъд границата на жанра и тривиалната му трактовка.
Респектиращо е майсторството на Андрей Даниел (почетно участие с „Автопортрет с броня“) и Десислава Минчева („Портрет 1“ и „Портрет 2“). Инспирирани от натурата и разчитайки на нея, те ни показват как виртуозно овладяната форма запечатва безпогрешно състояние и емоция. Интересно като концепция и без аналог в изложбата е „Заспиване с доматени очи“. Платното отразява сюрреалистичната мисловна траектория на Олег Гочев. Шеговит, блестящо ироничен анализ на натурата ни предлага „Нахалният грешник“ на Любен Зидаров – колоритна образна равносметка. Приковаващи вниманието транскрипции на натурата са хиперреалистичните платна на Бойко Колев.
Към решенията, които реално изпитват границата на портрета, са платната на Станислав Памукчиев, Филип Попов и Донка Павлова. Станислав Памукчиев е ориентиран към надличностен самоанализ („Автопортрет“), Филип Попов разглежда проблема за технологичната зависимост в човешкото битие (Posthuman), а Донка Павлова напълно преодолява жанра. Нейните платна („Портрет на Б.“ и „Портрет на В.“) „портретират“ емоция, визуално-смислова игра така, че илюстрират прекрачването на границата.
В скулптурния раздел общата картина е по-динамична. Решенията са по-разнообразни, неочаквани, надмогващи портретната категоричност. Редом с обичайни и наглед „стереотипни“ като композиция и материали портрети се срещат и иновативни по същността си пластични транскрипции на портретното. Пенчо Добрев избира да изобрази Стивън Хокинг. Скулпторът се базира на натурата, но твори отвъд визуалната конкретика на образа, насищайки го с асоциации и утвърдени идентичности. Привличащи вниманието са портретите на Кристо от Спартак Дерменджиев. Пред тях редом с приликата в съзнанието изникват безброй смислови връзки за конфликта тъмно–светло, близко–далечно, познато–непознато.
Портретът като културен феномен винаги е разглеждан в контекста на естетическите, социалните и историческите условия. Рядко е просто портрет сам за себе си – универсален, извънпространствен, извънвремеви. Това обаче се случва в няколко скулптурни творби, които заслужават внимание – „Портрет“ от Шабан Хюсеин и „Фентъзи движеща се машина „портрет“ от Любен Фързулев. Младият скулптор Хюсеин поставя директно въпросите за идентичността и крехката, преходна значимост на приликата. Любен Фързулев създава обект – знак за портрет на човека в общ план. Той от десетилатия работи с дърво и обикновено създава обекти и инсталации, в които интегрира обобщени състояния и проекции. В тази изложба е автор на една от най-интересните метаморфози на портрета, акцентирайки на принадлежността на индивида към социума, на динамиката в пространството, на традицията и иновацията.
Изложбата съместява в едно пространство спектър от възгледи и пластични изразявания. Съчетаването на живопис и скулптура я прави витална и увличаща зрителя. В нея паралелно съществуват противоположни естетически позиции, конфронтиращи се визии, поднесени в типичен за традициите ни умерено консервативен дух. Присъствието на тази експозиция показва, че именно в сблъсъка на разбирания и същности, в процеса на проблематизиране на граници и оспорване на представи може да се дефинира жанра портрет и да се затвърди неговата виталност.
Статутът на портрета в ателието е един, в колекцията на мецената – друг. В контекста на мащабна експозиция животът му тотално се променя. Ключова роля по отношение на функционирането, а и на самото определяне на портрета като такъв в публичното пространство играе зрителят. Затова последната дума е на публиката.
В експозицията в изложбените зали на „Шипка“ 6 са представени 86 живописци и 56 скулптори със 114 картини и 70 скулптури. Изложбата може да бъде видяна до 30 юли 2020 г.
