0
667

Граници

Tillich 1
Паул Тилих

Протестантският богослов и философ Паул Тилих за границите: словото е произнесено при връчването на Наградата за мир през 1962 г. във Франкфурт.

Той е сред най-значимите протестантски богослови, оказали съпротива на нацизма: наред с Карл Барт, Рудолф Бултман и Дитрих Бонхьофер. Паул Тилих е първият университетски преподавател неевреин, на когото нацистите в Германия забраняват да упражнява професията си.

Роден е на 20 август 1886 г. в село Щарцедел в Бранденбург, в семейство на лутерански пастор. Следва богословие и философия в Берлин, Тюбинген и Хале. В продължение на десет години изпълнява пастирско служение – в Берлин-Моабит, а по-късно като военен свещеник на Западния фронт през Първата световна война. От 1919 г. до 1924 г. той преподава като приват-доцент в катедрата по систематическо богословие на Берлинския университет. От 1924 г. до 1929 г. е професор в университетите в Марбург, Дрезден, Лайпциг, а от 1929 г. в катедрата по философия и социология на Франкфуртския университет.

От 20-те години Паул Тилих е в берлинския кръг на „Религиозните социалисти“. В съчинението си Социалистическото решение той застава открито срещу националсоциализма. Веднага след излизането си книгата е забранена и включена в списъците със заглавия за публично изгаряне. През 1933 г. на Тилих е забранено да упражнява професията си. Тилих емигрира в САЩ, преподава близо 20 години в Обединената богословска семинария при Колумбийския университет в Ню Йорк, от 1955 г. в Богословското училище на университета в Харвард, а в последните си години в Чикаго. Сред най-известните му съчинения са Философия на религията, Религиозният символ, На границата, Систематично богословие в три тома, което му донася признание в научния свят, монографията Мъжеството да бъдеш, появила се след 27 лекции, изнесени в Йейлския университет през 1952 г., сборникът Богословие на културата и др.

При цялата си ерудиция и широтата на своя интелект Паул Тилих не е типичен учен. Твърде динамичен е в мисленето си, твърде вълнуващ в анализите си. Въздейства на съвременниците си с пестеливия език, със силата и прецизността на мисълта си. Богословът Вилхелм Греб пише за една от значимите страни на творчеството му: „Той … открива Бог в културата. Бог е у дома си не само в Църквата, той на първо място не е в Църквата, а в изкуството, литературата, музиката. Разбира се, самото художествено произведение не е религиозна действителност, ала то ме свързва с трансценденталната действителност“.

През 1962 г. Паул Тилих е отличен с престижната Награда за мир на германските книготърговци, присъждана по традиция в рамките на Франкфуртския панаир на книгата. В мотивите на журито е записано: „за един живот на търпеливо стремление към истината, на която той служи чрез познание, преподаване и свидетелстване“. 1962 е годината на Карибската криза, светът е пред прага на атомна война. Символът на разлома между Запада и Изтока – Берлинската стена, вече е издигнат. Речта на професор Тилих при връчването на Наградата за мир неслучайно е озаглавена Граници.

Паул Тилих винаги е имал силно усещане за граничността, за двете страни на междата и необходимостта от непрестанното й двупосочно преминаване. Но границата за него е също и символ на лично духовно развитие. На границата се нарича автобиографичното му съчинение, издадено през 1962 г. Той определя състоянието си като стоене на границата между „два темперамента“ (на бащата и майката), между „града и селото“, „действителността и въображението“, „богословието и философията“, „религията и културата“. „Чувствам се между световете. И утвърждавам тази позиция, защото тя е много подобна на основната християнска идея, че ние сме странници на земята.“

Паул Тилих умира преди половин век, на 22 октомври 1965 г. в Чикаго.

Публикуваме речта му, произнесена при връчването на Наградата за мир на 23 септември 1962 г. в Паулскирхе във Франкфурт.

 

Граници

 

I

Вярвам, че високата чест на този час дължа на три прекосявания на граници, извършени от председателството на Германския борсов съюз за книжна търговия: той прекрачи националната граница и както много пъти преди това, присъди Наградата за мир на гражданин на друга държава. Той не взе под внимание границата между политическото действие и духовното творчество и даде Наградата за мир на човек, който е служил на мира, ако изобщо е служил, повече чрез размисъл, отколкото чрез политическо дело, т.е. служил е на реализирането на универсална човешка общност. Той [съюзът на книготърговците] проби от двете страни силно укрепения вал между културата и религията и като културна организация присъдиНаградата за мир на един богослов. Това трикратно прекрачване на границите е един видим надалеч символ за духа, в който е учреденаНаградата за мир. Моята благодарност в този час може да се изрази единствено в опита да придам на този дух един философски, а в същото време религиозен и политически израз, защото и тук границите не са меродавни.

Искам да говоря за „границите“, едно понятие, което открай време е събуждало философския, както и личния ми интерес. On the Boundary-Line, Auf der Grenze[1], нарекох едно малко съчинение, с което се представих скоро след емигрирането си в Америка. На границата се нарича и книжката, която Евангелише Ферлагсверк издаде за днешното тържество. Американското съчинение разказва за някои граници, които са общочовешки и едновременно лично съдбовни: за границата между селото и града, между феодализма и бюрокрацията, между буржоазията и бохемата, между Църквата и обществото, между религията и културата, между богословието и философията – и накрая, съвсем лично, между два континента.

Съществуването на границата, граничната ситуация, е изпълнено с напрежение и динамика. В действителност тя не е стоене, тя е прекрачване и завръщане, повторно завръщане и повторно прекрачване, едно насам-натам, чиято цел е да създаде нещо трето, отвъд прекрачената граница, на което за известно време може да се стои, без да си заключен между твърди граници. Граничната ситуация все още не може да се назове мир; ала тя е преминаване, което всеки отделен човек трябва да извърши и което народите трябва да извършат, за да достигнат мира. Защото мирът е стоене във всеобщото, търсено в прекрачването на границата в двете посоки. Само този, който участва и от двете страни на разделната линия, може да служи на всеобщото и с това на мира, не и този, който се чувства сигурен в моментното спокойствие на твърдите граници. Мирът се явява, когато в личния, както и в политическия живот една стара граница е изгубила своята важност и с това властта си да създава размирици, макар и да продължава да съществува като частична граница. Мирът не е лишено от напрежения съжителство един до друг; той е единство във всеобщото, в което не липсват противоречията на живите сили и конфликтите между старото и поредното ново, в него обаче те не водят до унищожение, а са усмирени във всеобщото.

Ако прекрачването в двете посоки на границата е пътят към мира, то страхът от това, което е положено отвъд, и родената от него воля то да бъде отстранено, е коренът на размириците и войните.

II

Този, когото съдбата е отвела до границата на съществуванието му и до самоосъзнаването, е изправен пред решението да се върне към това, което е, или да премине отвъд себе си. Всеки човек от време на време стига до границата на своето съществувание. Той вижда срещу себе си другото, то му изглежда като собствена възможност и събужда в него страха от възможното. В огледалото на другия той вижда собствената си ограниченост и се изплашва, защото тази ограниченост, която е била същевременно и негова сигурност, е застрашена. Страхът от възможното го тегли назад към неговата ограничена реалност с моментното й спокойствие. Ала ситуацията, към която той желае да се върне, вече не е същата. Опитът му и провалът му спрямо възможното остават като жило, което не може да бъде изличено, което може да бъде отстранено от съзнанието само чрез изтласкване. И там, където това се случва, възниква онзи психичен феномен, който наричаме фанатизъм. Първоначалният смисъл на думата е „вдъхновен свише“. Така се чувства фанатикът, ала думата сама е сменила значението си и можем да кажем „вдъхновен от дявола“, а именно – роден от една психично разстроена структура и поради това разрушителен. Това може да се прояви в малки, по-големи и чудовищни мащаби, в личности и групи.

Представям си младите студенти, изучаващи може би богословие или естествени науки, които идват в университетите, излизайки от сигурността на мисленето и вярата в ясни граници, за да бъдат отведени до границата на другото мислене и вяра, за да видят своето собствено „така-битие“ в огледалото на другия, да изпитат възможното. Ала неспособни да се справят с него, те се връщат към старата сигурност, но сега я утвърждават фанатично с цел да отстранят границите, които не са могли да прекрачат, да подчинят всички духовни възможности и да ги разтворят в собствената си реалност. Агресията на фанатика е последица от неговата слабост, от неговия страх да прекрачи собствената си граница и от неспособността му да види осъществено в другия това, което сам е потискал в себе си. Случва се обаче и съмнявайки се в собствения си духовен свят, човек да прекрачи границата, да открие в новата вяра нова безопасност с ясно очертани граници и без да се връща вече назад, да развие насрещна агресия, често особено силния фанатизъм на ренегата, религиозен, както и антирелигиозен или политически. Това е почвата, на която избуяват религиозните войни, и макар днес те вече да не са кръвопролития, все пак са битки, разрушителни за душата, в които се използват оръжията на омразата – а именно лъжата, деформацията, гонението, натискът – за да се отстранят границите, които не могат да бъдат прекрачени. Религиозни групи, цели църкви могат да бъдат вкарани в това поведение. Тук вероятно е мястото да се кажат няколко думи за германските протестантски църкви.

Навярно преди църковната борба[2] в тях е имало групи, настина прекрачили границата, които обаче не са намерили пътя назад и са сменили теснотата на това, от което са дошли, на застиналото в традицията християнство, с теснотата, в която са влезли на едно критически изчерпано християнство. Изправени пред радикалните антихристиянски посегателства на националсоциализма, църквите трябваше да се оттеглят в традицията и да защитават своята идентичност с цената на стесняването на своите същностни граници. Днес обаче тяхната задача е да се върнат при границата, да я преминат и в непрестанен преход между Църквата и културата да водят битки за всеобщото. Ако църквите не се осмелят да прекрачат границите на своята собствена реалност, те ще изгубят значение за безчисленото множество, което същностно принадлежи към тях. А жилото на провала може да предизвика фанатичното самоутвърждаване на културата, която иска да изличи границите си.

Нека дадем и един друг пример за апел да се премине границата. И той тръгва от индивидуалното и преминава към груповата ситуация тук и сега. Имам предвид хората, които са изправени пред възможността да напуснат националните си и културни граници, било за да учат, било поради лични познанства в собствената или чуждата страна. Границите на тяхното собствено културно битие, тяхната национална и континентална ограниченост в един миг стават видими за тях. Ала те не могат да понесат гледката, не могат да прекрачат границата и да потърсят нещо всеобщо. Страхът от възможното ги сграбчва и ги повлича назад. И срещата с чуждото, която е покана за прекрачване на границата, става причина за фанатизъм, който мрази чуждото. Човек се стреми да изличи границата, която не може да прекрачи, като унищожи чуждото.

Една социална класа при всички индустриализирани народи бива характеризирана преимуществено чрез тази структура: това е долната част на средната класа, дребната буржоазия или – изразено с един социологически символ – еснафът. Той може да бъде охарактеризиран – в която и социална класа да се появява – като някой, който от страх да не се натъкне на своята собствена граница и да не види себе си в огледалото на различния, никога не посмява да се издигне над обичайното, общопризнатото, установеното. Той оставя неосъществени възможностите, които се дават от време на време на всеки човек, да премине отвъд себе си – която може да се яви като човек, който би могъл да те откъсне от собствената ти теснота, или като необикновено произведение на изкуството, което да те разтърси, като една дума от измерението на вечното, която би могла да преобърне самоувереността на съществуванието ти. Ала около себе си той вижда хора, преминали границите, които той не е могъл да прекрачи. И спотаената завист се превръща в омраза.

И когато, както в Германия по времето на Хитлер, омразата получи неограничена власт да действа, тя първо затваря границите, така че цял един народ да не може да погледне отвъд себе си. А после се прави опит да се отстранят границите чрез подчинение или унищожение на намиращото се отвъд границата, било то други раси или съседни нации, вражески политически системи или нови художествени стилове, по-високи или по-ниски социални класи или съзрели в прекрачването на границата личности. Това е демоничният нагон, който може би се таи във всеки един, да изличи своите граници, за да се превърне сам в граница.

tillich2
Надгробният камък на Паул Тилих в парка, който носи неговото име, в Ню Хармони, Индиана. На него е издълбана третата строфа от Първи псалм: И ще бъде той като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време и чийто лист не вехне; и във всичко, що върши, ще успее.

Затова чувствам, че не бих изпълнил задачата си като богослов, ако не допълня две неща: първо, че във всички страни, включително и в Съединените щати, има слоеве, които отговарят на описаната структура на еснафа. Те отново и отново надигат глава, все още без успех, но понастоящем в нови форми и с многобройни последователи. И второто, което изричам само с колебание, като човек, за когото Берлин в продължение на много години от живота му е бил не само родина, но и мит: всичко, което казах за прекрачването на границата, важи и за прекрачването на границата, която днес за западния свят е най-трудна за прекрачване, границата на Изток. Не е правилно западните народи да се възпират чрез възпитание, литература или пропаганда да прекрачват тази граница с нейните многобройни стени, издигнати не само в Берлин. Ние трябва да видим какво се случва в дълбочина от другата страна и да се стремим да го разберем човешки – не само полемично. И си пожелавам да мога да кажа същото на тези от другата страна на границата.

Политически и духовно отговорните хора на Запад обаче трябва да се борят възпитанието на народите да не служи само за втълпяване и задълбочаване на собственото, колкото и съществено да е то, възпитанието трябва да извежда отвъд границата: в знанието, разбирането, срещите, дори и ако срещнатото изглежда единствено противостоящо. Насърчение в прекрачването на собственото – така възпитанието може да допринесе за осигуряването на мира. И тук най-важното пред всичко друго е възпитанието в историческо съзнание, което обединява историческото знание с историческото разбиране и в никой случай не се ограничава до часовете по история.

III

За прекрачването на границата идеше реч досега. Ала границата не е само това, което трябва да бъде прекрачено, тя е и това, което трябва да бъде прокарано. Границата принадлежи на формата, а формата превръща всяко нещо в това, което е. Границата между човек и животно дава възможност да се изискват и очакват от човека неща, които не могат нито да се изискват, нито да се очакват от животните. Границата между Англия и Франция прави възможно развитието на двете велики и в съществена степен различни култури. Границата между религията и философията прави възможни свободата на философското питане и страстта на религиозното самоотдаване. Де-финицията е от-граничаване и без нея нямаме възможност да схванем или да познаем действителното.

Никоя друга култура не е осъзнала така границата, както гръцката култура. Платон и неговите предшественици питагорейците приписват на имащото граници всичко положително, а на неограниченото – всичко отрицателно. Пространството, даже и самото битие са ограничени. Фигурите на боговете и храмовете, които ги олицетворяват, остават отнесени към човешката мяра. Мисленето в граници трябва да усмири страстта, която подтиква към неограниченото.Трагическият герой, който се натъква на границата на своята същност, е отблъснат и унищожен от боговете, пазителите на границите. За предела на човешката същност говорят оракули и пророци, трагици и философи. На него искат да се позоват те – сред фалшивите, твърде тесни или прекалено широки реални граници.

Защото границата на същностното и границата на реалното не се припокриват. Същностната граница стои настоятелно, осъждащо, целеполагащо над реалната граница.

Сред по-младото поколение във, а и извън Съединените щати в последните години се проявява един проблем, който под названието The Search for Identity, търсене на идентичност, се разглежда непрестанно в литературата и дебатите. Той е изражение на период, в който мнозина не са в състояние да намерят същностна си граница във и през размитите граници на своята реалност, и то не само поотделно, но и като членове на общности, национални, културни, религиозни. Как могат личностите, как могат народите да открият своята идентичност и с това истинните граници, спрямо които реалните граници губят своето меродавно значение? Тук е мястото, където въпросът за границата и въпросът за мира преливат един в друг. Защото този, който е намерил своята идентичност и с това същностната си граница, няма потребност да се затваря или да бяга. Той иска да осъществи това, което е неговата същност. Разбира се, в процеса на осъществяването се връщат отново всички въпроси за прекрачването на границата, ала вече направлявани от съзнанието за самия себе си и своята собствена възможност. Човечеството във всички времена и на всички места е дочувало нещо за своята същност и нейните граници. Посредниците на тези възгледи, върху чийто древен опит, наречен откровения, почиват всяка религия и всяка култура, са изразили по разнообразен начин в закони и устави същностните граници на всичко човешко. Те са изразявали съвестта на отделния човек, на гласа на неговото същество и са определяли етоса на групите за дълги периоди. Ала никой жизнен процес не се изчерпва в закон, в него не може да се изрази същността на живото. В същността се съдържа и целта, а някои думи за граница изразяват и края, към който се стреми един жизнен процес, като латинската finis, гръцката telos. Сократ е преживял осъзнаването на тази цел като глас на своя даймон, който при трудни решения му показва границата на неговото същество. При християнството това е съзнанието за религиозно напътствие или по-динамичното – напътствие от Светия Дух. При народите това е съзнанието, че си призван, в което се изразява идентичността, а с нея – същностната граница на един народ. Световноисторическите последици от съзнанието за призвание са изключителни. Те до голяма степен са определили вида на мира и на размириците в света на народите. Съзнанието за призвание на гърците – да представляват хуманното срещу варварското, е спасило Европа от персийското нашествие; съзнанието за призвание на Рим – да бъде носител на идеята за правото, е осигурило единството на средиземноморската култура; съзнанието за призвание на Израил е основата на трите пророчески религии на Запада; съзнанието за призвание на Германската империя е спасило религиозно-политическото единство на Средновековието; италианското съзнание за призвание на ренесансовите дворове е предизвикало Възраждането на западния свят от духа на римската и християнската Античност; френското съзнание за призвание – цивилизацията на висшите класи и еманципацията на буржоазията, английското съзнание за призвание – усвояването на света в духа на един християнски хуманизъм, руското съзнание за призвание преди и след болшевишката революция – надеждата за избавление на Запада от индивидуалистичната поквара, както те я наричат, в едно религиозно или идеологическо обосновано единство. А американското съзнание за призвание е създало вярата в едно ново начало и кръстоносния дух за неговото всеобщо налагане. Във всички тези случаи на съзнание за призвание един народ открива същностните си граници и се стреми да ги превърне в реални.

При това обаче се случва онова, което причинява размирността и трагичността на световната история. Силата, която е нужна за осъществяването на всяко живо същество, има тенденцията както в личностен, така и в политически план да се освобождава, да се еманципира от целта, на която трябва да служи, а именно осъществяването на призванието, и тогава тя разгръща унищожителна за границите, същностно превратна деятелност. Зло е не силата, а силата, която се е освободила от същностната граница. Най-голямо насилие тя предизвиква, когато съзнанието за призвание е изгубило съзидателната си мощ, понякога и щом съзнанието за призвание напълно отсъства.

И това, изглежда, се случва в Германия през XIX и XX век. Провалът на Германия от средата на XIX век насам е в това, че тя разгръща мощ, която не е поставена в служба на едно призвание. Това, което Бисмарк нарича реалполитик, е политика на силата без водещо съзнание за призвание. И поради това Хитлер успя с демонична гениалност да сугестира абсурдното расистко съзнание за призвание на широки слоеве от германския народ, един предлог, ала резултатен предлог, за разгръщане на сила, която не е водена от съзнание за призвание.

Мирът е възможен там, където силата служи на едно истинско съзнание за призвание, а знанието за същностната граница омаловажава реалните граници. Неприемането на този основен принцип на политиката става причина за германската агресивност през XX век. Той трябва отново да бъде приет – трябва да е целта на всички стремления към мир в литературата и политиката. Трябва да се избягват речи за мир, които, понеже не могат да помогнат, вредят, защото демоничното е твърде дълбоко вкоренено в световната история. Пацифистката легитимност изисква безусловно придържане към границите, както са реално прокарани тук и сега. Тя забравя динамиката на световната история и творческото, направляващо въздействие на същностната граница.

От това следва едно второ изискване към германското политическо възпитание и в крайна сметка, към самата политика. Първото беше: да водят към прекрачване на границата, а именно на реалната граница, и да преодолеят страха от намиращото се отвъд. Второто изискване е да насочват към самоосъзнаване на собствената същностна граница и в нейната светлина да преценяват по-голямата или по-малка тежест на реалните граници. В тази светлина тесните политически граници могат да бъдат по-адекватни на същностната граница на един народ, отколкото по-широките. Възможно е различни граници за части от една езиково, ала не и политически обединена група от хора да отговорят на историческата същност на тази група. Възможно е включването на по-тесните граници в по-обширните да бъде изискване на същностната граница и път, по който един народ намира и съхранява своята идентичност. Тъкмо това винаги се е повтаряло в хода на историята и днес се намираме в исторически момент, когато осъществяването на същностните граници на повечето страни, поне в западния свят, зависи от това, че те са се вписали в по-широки реални граници.

Възможно ли е това да са всеобхватни граници? По принцип да! Защото същностните граници на всички човешки групи се съдържат в същностните граници на човечеството. Идентичността на всяка отделна група е манифестация на идентичността на човечеството и на природата на човешкото битие. Ала с реалните граници днес нещата стоят другояче. Те се характеризират с един от най-дълбоките разломи в световната история – този между Изтока и Запада в политически смисъл, който съдържа и воля за власт, и съзнание за призвание, и то съзнание за призвание, което и от двете страни на границата приема характер на изключителност и затова при съвременното техническо развитие заплашва човечеството със самоунищожение.

IV

Това води до най-дълбокия и решаващ проблем от проблемите за границата: всичко съществуващо подлежи на една обща граница, пределността. Finis на латински означава граница и край.

Последната граница се намира зад всеки и придава на всеки цвета на преходността. На нея стоим винаги, ала никой не може да я прекрачи. Възможно е само едно поведение спрямо нея, а именно на приемането. Това се отнася за отделния човек и за групите, родовете, племената, нациите. Ала нищо не е по-трудно от последното, да приемем предела, който не може да бъде преминат. Всичко крайно иска да се разшири в безкрайното. Отделният индивид иска да продължи живота си безкрайно и в много християнски страни във и извън Църквите се е развило суеверието, тълкуващо погрешно вечния живот като безкрайно продължаващ, без да вижда, че безкрайността на крайното би могла да е символ на ада. По същия начин родове и племена се съпротивляват на своята пределност – времева, както и пространствена, и се унищожават взаимно в битка за отмяна на границата. Ала най-важно условие за възможния мир е народите да приемат своя собствен предел, времеви и пространствен, и предела на своите ценности. Изкушението да не ги приемат, да въздигнат самите себе си в абсолютното, в Божественото – минава през цялата история. Изпадналият в тази съблазън унищожава своя свят и самия себе си. Оттам и заплахите на пророците спрямо народите, преди всичко към собствените; оттам и предупрежденията в жалбите на гръцките хорове срещу хюбриса на великите родове; оттам и характеристиката, която трябва да дадем на политическите абсолютистки системи в наши дни, а именно, че те са най-ужасни манифестации на демонично-разрушителните сили, стаени дълбоко в човека. Всички сили на Молох от миналото, взети заедно, не могат да достигнат броя на жертвите, принесени в името на тези сили.

И отново човечеството е изправено пред демонично изкушение, а именно актът на сътворението, благодарение на който от милиони години човечеството съществува, в един исторически момент да бъде ликвидиран. Няма човешка група, която да има правото заради своите граници да започне нещо, чието продължение да доведе до унищожението на самата нея и на цялата друга човешка действителност. Отмяната на Божествения акт на сътворението на света е демонично преминаване на границата и претенция спрямо Божественото основание и богоопределената цел на нашето съществуване. Нещо друго е съпротивата срещу такъв опит да се отстранят всички граници. Тя е нужна, за да се покаже на този, който я започва, че не е станал господар над живота и смъртта на всичко човешко, а сам е потеглил към пропастта, която е причинил.

Нищо крайно не може да прекрачи от своята крайност към безкрайното. Ала нещо друго е възможно: безкрайното от себе си да прекрачи в крайното. Не би било безкрайно, ако крайното беше негова граница. За този преход свидетелства всяка религия, свидетелстват тези, за които ние казваме, че учат народите на закон и призвание. Изцелителните сили от безграничното, прокарващи граници, създаващи и управляващи цялото битие, те могат да направят мира възможен. Те извеждат от теснотата – навън, към прекрачването на границата. Те дават съзнание за призвание и така откровяват същностната граница в суматохата на реалните граници. Те предпазват от желанието да се щурмува последната граница, границата с безграничното. Тези изцелителни сили винаги са тук. Ала те могат да действат само ако се отвориш за тях. Моето пожелание към немския народ, от който произхождам и на когото дължа тези почести, е да бъде отворен, да познае своята същностна граница и своето призвание и да ги осъществи в промяната на реалните граници.

Превод от немски Людмила Димова

Текстът е публикуван в брой 106 на сп. „Християнство и култура”



[1] На границата. Б.пр.

[2] Понятието Kirchenkampf, „църковна борба“, възниква през 1933/34, за да обозначи конфликта в Евангелската църква в Германия между Изповядващата църква (Bekennende Kirche) и движението Германските християни, организирано от привърженици на нацизма. Впоследствие понятието е разширено до борбата на църквите срещу идеологията и практиката на националсоциализма.