0
1280

Грехопадението

Богословски етюд

KYanakiev

Не е ли забележително (и мисля, далеч не просто филологически) обстоятелството, че макар на староеврейски – оригиналния език на Стария Завет на Библията – думата за „човек“ („адам“) и собственото име на прародителя на всички човеци („Адам“) да са напълно идентични, а пък староеврейската писмена традиция, както е известно, да не познава главните и малките букви, които биха могли да ги разграничат – практически във всички преводи на оригиналния текст на Битие, от един момент нататък „човекът“ („адам“ като съществително нарицателно), за който се говори в първите глави на книгата, започва да се изписва като „Адам“ (т. е. вече като съществително собствено). Повтарям, това се извършва въпреки че в непознаващата главни и малки букви еврейска писменост, индикация за такава промяна няма и не би могло да има.

По-нататък: забележително обстоятелство е и това, че макар различните преводи на Битие да правят указаната промяна в изписването – от съществително нарицателно в съществително собствено – в различни моменти от разказа за сътворението, те никога не я правят от самото начало, в което винаги се говори за „човека“ (за „адама“ като нарицателно). Сравни например българския Синодален превод 1991 г.: И сътвори Бог човека [на евр. „адам“] по Свой образ, по Божий образ го сътвори (Бит. 1:27), И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, и там настани човека [на евр. „адам“], когото създаде. (Бит. 2:8), И рече Господ Бог: не е добро за човека [на евр. „адам“] да бъде сам… (Бит. 2:18), И даде човекът [на евр. „адам“] имена на всички добитъци и небесни птици и на всички полски зверове; но за човека [на евр. „адам“] не се намери помощник, нему подобен. (Бит. 2:20). И ето: едва в Бит. 2:25 на българския превод вече е изписано: И бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха (Бит. 2:25). Оттук нататък „адам“ (човекът) става постоянно „Адам“ (този определен човек с име, което означава „човек“).

В Септуагинта, първия превод на Библията на старогръцки, това превръщане на „адам“ (човека) в „Адам“ също е налице, само че започва още от Бит. 2:16: И заповяда Господ Бог на Адама – преведено е там – и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него

В първия латински превод – във Вулгата – промяната става по-късно от тази в Септуагинта, макар че пак по-рано отколкото в българския превод – в Бит. 2:19: Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при Адам, за да види, как ще ги нарече той

По посочения тук казус – сам по себе си, повтарям, забележителен, изследователите хебраисти намират за достатъчно да ни кажат единствено това, че въвеждането на собственото име „Адам“ (на мястото на нарицателното „адам“ – човек) на различни места в първите глави на Битие, но никога не от самото начало, в различните преводи от еврейски, представлява по същество различен вид тълкуване на оригиналния текст от преводачите[1]. Това положително може да се каже, след като в оригинала указание за извършване на такава промяна отсъства, но не е ли забележителен още преди това фактът, че колкото и да са различни въпросните „тълкувания“, безусловно за всички преводи е налице някаква причина, поради която първоначалният „адам“ (човекът), сътворен от Бога, от един момент трябва да се превърне в „Адам“ – този определен, единствен човек, чието собствено име означава „човек“.

Нещо – нека го кажем така – очевидно се случва с първозданния човек („адама“) и това нещо усещано от всички, кара преводачите на недаващия никаква индикация за това еврейски текст да превърнат този човек („адам“) от първите стихове на Битие в „Адам“ – единствен носител на това име.

Да, колебанията и разногласията при това „превръщане“ в преводите не ни позволява да посочим еднозначно въпросната причина, тоест – ако се изразим като хебраистите филолози – да утвърдим едно от „тълкуванията“ на разказа в преводите като несъмнено и меродавно. Можем обаче, най-малкото да прибавим още едно – впрочем, струва ни се, имащо дълбоко богословско основание „тълкувание“ и според което изписването на „адам“ (човека) вече като „Адам“, този собствено човек би било най-подходящо именно след (и, както ще покажем, поради природата на) неговото грехопадение – в онзи, сиреч, момент, в който след като са яли от забранения плод скриха се Адам и жена му от лицето на Господа Бога (Бит. 3:8) или в който Бог, обръщайки се към Своето съгрешило създание го извиква за първи път (и с основание) с Адаме, где си (Бит. 3:9).

След греха и в резултат на греха, казваме ние, „адам“ (човека) става „Адам“ и в това има дълбока тайна.

Защо? Какво собствено се е случило?

Има едно удивително място у блаж. Августин, в което той изрича парадоксалното наглед твърдение, че падайки Адам всъщност се е „строшил“, „счупил“ се е и в резултат на това е „изпълнил цялата вселена с отломките си“.

Мисълта на блаж. Августин – ако бихме си позволили да я развием – означава обаче, че поради своето падение Адам не просто се е „умножил“ – нещо, за което е бил благословен от своя Създател – но се е и „счупил“. Многото човеци („адами“), произлезли от чреслата на прародителя не останали „адам“ (човек). И ето защо: в този момент един човек (първият човек, първият „адам“) присвоява „човека“ („адама“), похищава човека и вече само той, единствен той е за себе си „човека“ („адама“). Точно тъй, нека отбележим, както само Бог е „бог“. Човекът е възжелал да стане „като бог“, а доколкото само Единият Бог е „Бог“, то и само Адам е вече „адам“. Адам (човекът) е обожествил сам себе си и поради това е вече „Адам“.

И ето: нека обърнем внимание, че оттук нататък всички у-множаващи (по Божието благословение) човека („адама“) започват да се представят в Библията не иначе освен със собствени имена: многозначителен „шифър“, запечатващ освен другото, тайната, че и всеки следващ прави същото което и първият – присвоява „човека“ изключително за себе си – само-о-обожествява се.

С грехопадението въобще човекът става битие сàмо за себе си. Всеки от човеците е само той самият – онова е, което никой друг не може да бъде и което никой друг не е.

Но значи, след грехопадението – би могло да се каже – вече няма „човек“, но „човекът“ („адамът“) е присвоил само за себе си още първия човек, първия „адам“ – Адама и всеки следващ след него, правейки същото, с това самото натрошава човека на несъединими в едно монади – „парчета човек“. Всеки следващ Адама в корена на самоопределението си е отчужден от и чужд на всеки друг. Светът се обитава от Каин, Авел, Сит, Сим и т. н., които са човеци, но „човек“ („адам“) вече няма и няма, защото всеки е присвоил „човека“, като нещо, можещо изобщо да бъде само негово и значи с необходимост изключващо всеки и всички други. Сиреч, точно както е сторил първият Адам, присвоил в богоборното си заслепение „адама“ и изключил Ева, Каин, Авел, Сит, Сим и т. н. от него, така сторили и тия всичките – присвоили го и изключили него и един другиго от своята „адамовост“ (човековост).

Разбира се, разгръщайки тази интерпретация на природата на грехопадението трябва специално да уточним, че „счупеността“ на човека не се състои в самата индивидност и множественост на Адам и неговите потомци. Припомням: умножаването на човека („адама“) е дори изрично благословено от неговия Създател при сътворяването на първочовешката двойка: плодете се и множете се, пълнете земята – казва Бог на човека (Бит. 1:28). А умножаването му разбира се може да се осъществи единствено чрез изпълването на „човека“ от много „човеци“, от много индивиди на „адама“.

„Счупването“ на Адам в грехопадението – трябва да се подчертае това – се състои и според интенцията на блаж. Августин не в множествеността и умножаването на индивидите, в които съществува човека, а в коренното – нека се изразим така – само-за-себяване на тези индивиди, за което говорихме и което започва още от първия „адам“ – от Адама. Състои се, казано кратко, във фаталното, несъстоятелно (но непреодолимо в „естественото“, а всъщност – грехопаднало състояние на човека) себеобожествяване.[2]



[1] Това се твърди в Алмалех, Мони, „Кога Човекът Става Адам, А Жената – Ева?”, in: Името в Паметта на Езика. Сборник в Памет на Професор Борис Симеонов (София: Фигура, 2007) <http://eprints.nbu.bg/712/> [accessed 6 November 2016]. Данните за различните преводи, също са почерпени от него.

[2] Това, което казвам в този текст е само моя и следователно непретендираща за каквато и да било вероучителна истинност богословска спекулация, макар, както става ясно, да се опира върху възгледи на блаж. Августин. Близки до неговите възгледи можем да срещнем и у св. Максим Изповедник и др.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияСъвременник – 1976
Следваща статияЗа градовете и котките