0
1313

Грозни (1995), България

Всеки е виждал истински студентски кампус. От онези, с насядалите по моравата студенти, с пръснатите между красивите дървета и храсти сгради. Прекалено много български студенти има навън, от всеки клас абитуриенти всяка година поне половината заминават да учат извън страната, за да не мога да направя генералното обобщение, че класическата представа за студентския кампус е жива у почти всяко второ българско семейство.

Преди седем (седем!) години публикувах в един сайт един текст. В текста се говореше за окаяното положение на парка на Александровска болница и Медицинския университет. Ето какво беше началото на онзи текст отпреди седем години:

„Преди няколко седмици, сподирен от носталгия по студентската си младост, навремето учих една година стоматология, реших да мина през двора на Медицинския университет и Александровска болница. Това, което видях обаче, ме потресе. Ако бях вълк, щях да почна да вия. Щях да почна да вия като вълк, казвам, от отчайващия хал на най-представителния ни болничен комплекс.

Дворът на Александровска болница и част от сградите в него приличат без преувеличение на града Грозни, столицата на Чечения, след войната там през 1995 г.

Сградата, където се извършваха дисекции на котки и чийто покрив горя преди пет-шест години, продължава да е в същия окаян вид, полурухнала, само дето е заградена с някакви ламаринени тараби. Двуетажният корпус на едновремешния студентски стол е зарязан на произвола на съдбата, прозорците са изкъртени, няколко брезички са се покатерили на покрива, а наоколо студентите и студентките се придвижват с прибежки през потъналите в шубраци алеи. Бетонните плочи на новия кардиологичен корпус, започнат от Чирков, немеят мрачно. По-нагоре пак така немеят мрачно зарязаните от десетилетия корпуси на новата педиатрия и на клиниката за вътрешни болести. Видяното толкова ме потресе, че тръгнах да търся кабинета на шефа на Александровска болница, за да питам, ей така, като най-обикновен гражданин, защо е такова положението и кой е допуснал това. Шефът го нямаше, но попаднах на някаква свястна секретарка.

– Какво е това? Какво става? Каква е тая разруха? – попитах.

Жената угрижено ми обясни, че просто няма средства. Няма и няма. Средствата, които получават, те ги разпределят по приоритети, както следва – пациенти, лечение, персонал. За капитално строителство, за ремонти, за цивилизоване на сградите и болничния парк пари няма.”

Напоследък пак ми се наложи да мина през територията на Александровска. За седем години нищо не се е променило. Повтарям – нищо не се е променило. Потретвам – нищо не се е променило. Нещо повече. Разрухата е достигнала апогея си. Разбира се, има и нови щрихи в лунния пейзаж. Двуетажният корпус на стария студентски стол вече е съборен и мястото също е оградено с ламаринени тараби, а големите дървета наколо са изсечени до едно. До едно! От някакъв охранител успях да измъкна с ченгел от устата, че „тук ще се строи нещо високо”.

Строежът на новия лъч на метрото на свой ред е отхапал немалки части от територията на Медицинския университет и болничния комплекс. (Не знам как г-н Братоев се е справил законово с това положение?) И за капак, алеите, колкото са останали в този строителен джендем, вече са превърнати окончателно в един огромен паркинг.

Само един поет с апокалиптична мощ би могъл да опише в пълнота видяното. Но аз не съм поет, както справедливо отбеляза един критик.

Затова нямам друг избор, нямам друг изход, освен да възложа цялото си упование за решаване на проблема през следващите седем години отново на ГЕРБ. Както бях сторил и в стария си текст.

Пред себе си обещавам – през 2025 пак ще направя една обиколка през двора на Александровска.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияНевидимото е съществено
Следваща статияАделина Попнеделева: усилието за еманципиране