0
5520

Гръцкият музикален ъндърграунд

Часовниковата кула, емблема на Трикала, снимка Диамандения Римба

специално от Атина за Портал Култура

Кръстен на името на нимфата Трике от древногръцката митология. Благоустроен, чист град, в Трикала се кръстосват велоалеи, по които не секва движението на велосипедисти, малки и големи. Реката с каналите ѝ и интензивният зелен транспорт на две колела навяват асоциации за градове от други европейски ширини, Амстердам е първият, който изниква в ума. Железният мост над река Литеос, която тече през града, напомня с леката си конструкция епохата на Парижкото изложение с Айфеловата кула. Подарен е от френското правителство по повод освобождението на Трикала от османско владичество, когато през 1881 г. Тесалия се присъединява към гръцкото кралство.

В Трикала е роден не един известен гръцки творец, свързан с музикалната култура на страната – композиторът и изпълнител на песни в стил ребетико Апостолос Калдарас (1922–1990), стихописците Костас Вирвос (1926–2015) и Йоргос Самоладас (1922–1999). Сред тях обаче най-ярко просиява името на Василис Цицанис (1915–1984), заслужено спечелил почитта на „народа и на времето“. В града преди няколко години отвори врати музей, посветен на големия гръцки композитор и стихописец. Обособен в две пространства, той е подслонен в реновираната сграда на стария градски затвор, недалеч от бреговете на Литеос и само на няколко метра от историческата Куршум джамия, чието строителство се свързва с прочутия османски архитект Синан. На приземния етаж в нея се намира хамам от османско време, също реставриран с много вкус и уважение към старината. Митрополитската църква „Свети Никола“ и еврейската синагога в старата част на града завършват тетралогията на културното, междурелигиозно и междуетническо съжителство във втория по големина град на Тесалия.

Реновираната сграда на стария затвор в Трикала, подслонила музея на Василис Цицанис, снимка Интернет

Особено е излъчването на сградата на някогашното изправително заведение за криминално осъдени. През годините на Гражданската война, а и по време на диктатурата на полковниците там се озовават и много политически затворници. Сякаш самата тя има душа, вградена в песните на Цицанис, особено в едно от най-известните му със заглавие „Сакафлиас/ В Трикала, между зидовете на затвора“. Вслушваш се в историята ѝ.

Външният облик на сградата те настройва за онова, което ще видиш във вътрешността ѝ. Огромен е интересът на жителите на града и неговите гости към новосъздадения музей заради възможността да се срещнеш с три различни периода от миналото с поглед към съвременността. Стълбите към втория етаж отвеждат към залата, в която се проследява биографията на Василис Цицанис посредством архивни снимки, лични вещи. На влизане в залата „те посреща“ фотографски материал и дигитално възпроизведен образ на композитора изпълнител. Голям черно-бял фотос на Цицанис и неговия оркестър и една от най-прочутите изпълнителки на ребетико Марика Нину (1922–1957), а пред него са поставени два стола от таверна и бузуки. В четвъртата зала се разгръща историята на града. Стихописецът Костас Вирвос създава песента „Син на ястребица“… Вдигаш слушалката на старовремски телефон, част от музейната експозиция, и от нея чуваш изпълнение на Цицанис, който пее „аз не живея преклонен, ястребица е откърмила мен“.

По определението на известният писател и стихописец Манос Елефтериу (1938–2018) преминаването на Костас Вирвос през гръцката песен „е благослов“. А друг негов събрат по перо – Лефтерис Пападопулос, подчертава, че „Вирвос е извадил пятата в народните недра песен от сумрака на подземната маргинална култура и върху крилете на музиката на Цицанис и Калдарас я е накарал да се понесе над градове и села (…), превръщайки я в песен на целия гръцки народ“.

Василис Цицанис (вдясно) и певицата на ребетика Марика Нину (вляво), с която е имал бурна любов

В същата сграда има и напълно оборудвано звукозаписно студио. Тъй като не става дума за статичен музей, а за Център за изследователска работа, това е едно въодушевяващо с премислеността си пространство, още повече в неголям град като Трикала, с население около 70 000 жители. От студено и може би безлично в миналото здание, бившият затвор е превърнат в жива клетка, съхраняваща ценни и уникални експонати, звуци и гласове от една отминала епоха, все още жива и днес в съвременната гръцка музикална традиция, в която песните ребетика продължават да са на особена почит, както от изпълнителите, така и сред публиката. Не малко гръцки композитори и изпълнители на „ребетика“ (ед.ч., ребетико) са увековечили в протяжните си – някои тъжни, други жизнерадостни – песни града, известен в навечерието на създаването на кемалистка Турция като „Гяур Измир“ или „Гюзел Измир“.

Зараждането на стила ребетика – вид градска песен, е свързано с икономическия и културен напредък на Смирна от средата на XIX век. Оформилият се в този град музикален стил е белязан от влияния, както ориенталски, така и западни: в него звучат мандолинови и цигулкови оркестри с италиански обертонове, както и характерните за Леванта сантури, утове, цариградска лира (гъдулка) и др. Създадените от средата на XIX век до 1922 г. песни се разпространяват с огромна бързина навсякъде, където живеят гърци. Така възникват основните музикални центрове – в Цариград, изиграл съществена роля за формирането на музикалния стил ребетико, в Солун, Александрия, но и сред гръцките имигранти в Америка, завещали на поколенията уникални архивни записи на песни ребетика от началото на XX век.

Думите „ребетис“ и „ребетико“ най-вероятно произхождат от турското „ребет“, означаваща непокорен или от сродната венецианска дума rebelo, или от испанската rebelde – бунтовен, непокорен, революционер.

Характерен за развитите градски търговски центрове, този музикален „ъндърграунд“ понякога бива сравняван с блусовете на чернокожите, тъй като дава израз на копненията и болките на маргиналните слоеве в обществото – „ребетес“ – отритнатите, както и отказващите да се впишат в неговите условности и норми. Съществуват различни тълкувания за етимологията на думата „ребетис“. Едни определят с нея непокорния, други живеещия на ръба на законността или дори ъндърграунд типа (бродяга, градски тарикат, бабаит и др.), за трети тя обозначава предимно гуляйджиите и нощните птици. Но всички изследователи са на едно мнение, че основните музикални инструменти в него са бузуки и баглама.

Стенопис върху сграда в центъра на Трикала, изобразяващ Цицанис, снимка Marc Dubin

Процъфтял в някои пристанищни градове на Източното Средиземноморие като Истанбул, Смирна, Солун, Пирея и др., представлявали единно музикално пространство, преди още да бъдат прокарани границите след разпадането на Османската империя, ребетико се радва на популярност, надхвърляща днешните предели на Гърция. Ребетика се изпълняват в Турция, Израел, скандинавските страни, Германия и др., далечен техен аналог са буеносайреската милонга, т.нар. „блатни“ песни и одеският фолклор от Молдованка, добил световна известност благодарение на „Одески разкази“ на Исак Бабел.

Първият системен изследовател в Гърция на това явление е любителят етнограф и писател Илиас Петропулос (1928–2003), който през пролетта на 1968 г. издава книгата „Песните ребетика“, създала му доста проблеми с тогавашния режим на полковниците заради споменаването в нея на думи и фрази, присъщи на този стил, но считани за непристойни от цензурата на хунтата. В предговора си към изданието Петропулос пише: „Ребетика са кратки обикновени песни, изпълнявани от обикновени хора… Макар и по начало да са любовни, по същество те по-скоро са изпълнени със социален заряд“.

Гейл Холст, етномузиколожка, професорка по сравнителна литература и близкоизточни изследвания в университета „Корнел“ (САЩ), пътува из страната, живее известно време на остров Крит, изследвайки народната музика и танци. В книгата си „Пътищата на ребетико“, едно от най-значимите изследвания по темата, са цитирани многобройни нейни разговори с хора, имащи отношение към този музикален жанр, за да успеят – сред разнородни и противоречиви тълкувания, да изяснят смисъла и произхода на думата. „Ребетес“ и „ербап“ са едно и също, но все пак две различни неща“, твърди един от интервюираните. „Трябва да пушиш хашиш, за да си ребетес”, казва друг. „Истински ребетес са подземните типове“, „Истинските ребетес са добри хорица, които обичат приятелите си, които не опитват хашиш и рядко се напиват“. „Автентичните ребетес са добри стопани“ и пр. Както и да стоят нещата, несъмнено ребетика са песните на гръцкия подземен свят. На гръцка почва автентичният, привнесен от бежанците от Мала Азия стил се развива в Пирея през двайсетте години на XX век, когато различни типове от низшите слоеве се събират в кафенета, текета (на гръцки думата за място за духовно развитиe, където се събират дервишите, е синоним на бърлога за пушене на хашиш) или другаде, и седнали на столове или на пода около мангал, пушат наргиле с хашиш. В съпровод на бузуки и баглама изпяват болките си, импровизирайки стихове и мелодии, като внимават те да бъдат непонятни и закодирани за околните (затова използват собствен шифър – жаргон с думи пароли), особено за полицаите, чието бдително око постоянно ги следи. Понякога някои от тези кибици стават и завъртат няколко танцови стъпки: зейбекико или хасапико. Зейбекико е танцът на зейбеките – корпус от специални сили в турската войска, ислямизирани гърци по време на Османската империя (набиран от населението на провинцията Айдън в Мала Азия, съхранил специфични и противоположни на мюсюлманската ортодоксалност нрави и обичаи) – и се танцува с импровизирани стъпки от само един танцуващ. Хасапико се танцува с определени стъпки от поне двама, понякога трима или четирима души.

Основен „канал“ за разпространение на ребетико също така представлява преселването на музиканти от Смирна и Цариград в големите градски центрове на новосъздадената гръцка държава. Те изпълняват репертоара си в музикални кафенета, така наречените „кафе-аман“, или на специални подиуми, въодушевявайки публиката. Кафе-аман процъфтяват особено в Атина, достигайки разцвет през десетилетието 1886–1896. Тяхното наименование, както и „аманес“ – конкретният вид песен, произлизат от честото повтаряне на турското възклицание „аман-аман“. Както всички големи пристанища, и Смирна, естествено, е била спирка за присаждане на различни стилове и веяния върху първоначалния стил. Не случайно той процъфтява в пристанищни градове като Ермуполи на остров Сирос, родил един от двамата най-прославени гръцки изпълнители на ребетико – Маркос Вамвакарис (1905–1972), в Пирея, Кавала, Ираклион на остров Крит и др. Въпросът как Трикала – в сърцето на Тесалия – е откърмила толкова големи музикални творци от първа величина, все още остава без отговор, или по-точно на него няма еднозначен отговор.